Александър Дюма
Кралица Марго (1)

Глава 1
Латинският език на херцог дьо Гиз

В понеделник, осемнадесети ден на месец август 1572 година, в Лувъра имаше голямо празненство.

Вечно тъмните прозорци на старинното кралско жилище бяха ярко осветени; съседните площади и улици, обикновено безлюдни, щом от Сен-Жермен-л’Оксероа прозвъни девет часа, сега се изпълниха с народ, въпреки че вече бе полунощ.

Цялата тази заплашителна, забързана, шумна тълпа приличаше в тъмнината на мрачно, бурно море, чиито вълни прииждаха с грохот; това море се плискаше върху кея, а оттам се люшваше по улиците Фосе-Сен-Жермен и Л’Астрюс; и при прилив миеше стените на Лувъра, а при отлив се отдръпваше отсреща до основата на Бурбонския дворец.

Въпреки кралския празник, а може би именно заради него, в това множество имаше нещо заплашително, защото то несъмнено долавяше, че тържеството, на което присъствува като обикновен зрител, е само прелюдия за следващия понеделник, когато то щеше да бъде поканено и щеше лудо да се забавлява.

Дворът празнуваше сватбата на нейно височество Маргьорит дьо Валоа, дъщеря на крал Анри II и сестра на крал Шарл IX, с Анри дьо Бурбон, наварски крал. Действително същата сутрин кардинал дьо Бурбон беше благословил съюза на младоженците с подобаващата тържественост, установена за бракосъчетанията на френските принцеси, на подиума, издигнат пред входа на „Парижката света Богородица“.

Тази сватба учуди всички и даде богат материал за размисли на някои по-прозорливи; трудно можеше да се разбере сближаването на две тъй силно ненавиждащи се партии, каквито бяха по това време протестантите и католиците. Всички се питаха как младият принц дьо Конде ще прости на херцог д’Анжу, брат на краля, смъртта на своя баща, когото Монтескиу уби в Жарнак. Питаха се също как пък младият херцог дьо Гиз ще прости на адмирал дьо Колини смъртта на своя баща, убит в Орлеан от Полтро дьо Мере. И още нещо — Жан дьо Навар, храбрата съпруга на малодушния Антоан дьо Бурбон, която беше довела своя син Анри за предстоящия кралски годеж, бе умряла едва преди два месеца и за внезапната й смърт се бяха разпространили странни слухове. Навред се говореше под сурдинка, а някъде Съвсем високо, че Жан открила някаква страшна тайна и Катерина Медичи, страхувайки се от разпространението на тази тайна, я отровила с напарфюмирани ръкавици, приготвени от някой си Рьоне, флорентинец, много изкусен в подобни работи. Този слух се разпространи и потвърди още повече, че след смъртта на тази велика кралица, по желание на сина й, двама лекари, между които и прословутият Амброаз Паре, бяха натоварени да отворят и изследват тялото, без главата. А тъй като Жан дьо Навар била отровена с парфюм, именно в мозъка, единствената част от тялото, неподложена на аутопсия, биха могли да се открият следите от престъплението. Казваме „престъпление“, защото никой не се съмняваше, че е извършено престъпление.

И това не беше всичко: крал Шарл беше настоявал от своя страна с твърдост, граничеща с упорство, този брак да бъде сключен не само за да възстанови мира в своето кралство, но и да привлече в Париж най-известните хугеноти във Франция. Понеже двамата годеници бяха: тя — католичка, той — протестант, трябваше да се поиска разрешение от римския папа Грегорио XIII. Разрешението не идваше и това забавяне силно бе обезпокоило покойната сега кралица на Навара. Един ден тя бе изказала пред Шарл IX опасенията си, че разрешението изобщо няма да дойде, а кралят бе отговорил:

— Не се безпокойте, скъпа лельо, аз уважавам вас повече, отколкото папата, и моята обич към сестра ми е по-голяма от страха ми пред папата. Аз не съм хугенот, но не съм и глупак и ако негово светейшество папата намисли да си прави оглушки, аз сам ще уловя Марго за ръка и ще я отведа пред олтара с вашия син.

Тези думи, пренесени от Лувъра в града, много зарадваха хугенотите и накараха католиците сериозно да се замислят и да се питат на ухо дали кралят действително им изменя, или играе комедия, която някое прекрасно утро или някоя прекрасна вечер ще има неочаквана развръзка.

Особено необяснимо изглеждаше поведението на Шарл IX спрямо адмирал дьо Колини, който от пет-шест години водеше непримирима война срещу краля, след като беше оценил главата му на 150 000 златни екю, сега кралят едва ли не се кълнеше в него, наричаше го „татко“ и говореше на всеослушание, че занапред ще повери изключително на него воденето на войната. Промяната в държането му беше толкова голяма, че самата Катерина Медичи, която до този момент бе направлявала действията, волята и дори желанията на младия принц, изглежда, започна сериозно да се безпокои, и не без основание, защото в момент на откровение Шарл IX бе казал на адмирала по повод войната във Фландрия:

— Татко, тук има още нещо, за което трябва да внимаваме — кралицата-майка, която, както ви е известно, вечно иска да си пъха носа във всичко, да не узнае нищо за тази работа. Трябва да запазим това в най-дълбока тайна от нея, защото, каквито ги заплита, тя е в състояние да развали всичко.

Колкото и благоразумен и опитен да беше Колини, той не съумя да запази в тайна това голямо доверие. И макар че бе дошъл в Париж изпълнен с най-дълбоки подозрения, макар че, когато потегляше от Шатийон, една селянка се беше хвърлила в краката му, викайки: „Не отивайте, добри ни господарю, не отивайте в Париж, защото, ако отидете там, ще умрете и вие, и всички, които са с вас“, тези подозрения полека-лека угаснаха в сърцето му, както и в сърцето на зет му Телини, към когото кралят също проявяваше голямо благоразположение, като го наричаше „свой брат“ и му говореше на „ти“ както на най-добрите си приятели.

И тъй, хугенотите, с изключение на някои мнителни черногледци, се бяха напълно успокоили. Приеха, че смъртта на наварската кралица е била предизвикана от плеврит и обширните зали на Лувъра се изпълниха с всичките тези доблестни протестанти, за които бракът на техния млад предводител Анри обещаваше неочаквано възвръщане на добрите дни. Адмирал дьо Колини, Ларошфуко, принц Конде-син, Телини, с една дума, първенците на протестантската партия, тържествуваха, че сега в Лувъра са всевластни и са добре дошли в Париж същите хора, за които само преди три месеца крал Шарл и кралица Катерина искаха бесилки, по-високи от бесилките на убийците. Напразно се мъчеха да видят само маршал дьо Монморанси в обществото на неговите съмишленици, защото никакво обещание не бе могло да го съблазни, никакво лицемерие да го заблуди. Той си стоеше в своя замък в Ил-Адам, извинявайки се със скръбта, която му беше причинила смъртта на баща му, конетабла Ан дьо Монморанси, убит с револверен изстрел от Робърт Стюърт в битката при Сен-Дьони. Но тъй като от това събитие бяха минали повече от три години, а чувствителността не беше добродетел твърде на мода в тази епоха, всеки тълкуваше, както му е угодно, този продължителен траур.

Впрочем маршал дьо Монморанси само беше загубил от това; кралят, кралицата, херцог д’Анжу и херцог д’Алансон посрещаха от хубаво по-хубаво и с най-големи почести кралските гости.

Самите хугеноти правеха на херцог д’Анжу напълно заслужени комплименти за сраженията при Жарнак и Монконтур, които той бе спечелил, преди да навърши осемнадесет години, и така бе изпреварил дори Цезар и Александър, с които го сравняваха, като поставяха, разбира се, по-ниска оценка на победителите при Исос и Фарсал. Херцог д’Алансон наблюдаваше всичко това със своите ласкави и неискрени очи. Кралица Катерина сияеше от радост и разливаше медено-любезни комплименти пред принц Анри дьо Конде по случай неотдавнашната му сватба с Мари дьо Клев. И дори сами техни превъзходителства дьо Гиз се усмихваха на страшните врагове на техния дом, а херцог дьо Майен обсъждаше с господин дьо Таван и с адмирала предстоящата война, която сега повече от всякога бяха готови да обявят на Филип II.

Сред тези групи сновеше леко наклонил глава, наострил слух за всяка дума деветнадесетгодишен младеж с проницателен поглед, много късо подстригани коси, гъсти вежди, орлов нос, насмешлива усмивка и едва наболи мустаци и брада. Този момък, за когото за пръв път заговориха след сражението при Арне-льо-Дюк, където беше проявил изключителна храброст, и към когото се сипеха комплимент след комплимент, беше любим възпитаник на Колини и герой на деня; преди три месеца, тоест по времето, когато майка му все още беше жива, го наричаха беарнски принц, сега го наричаха наварски крал, а в бъдеще щеше да се нарича Анри IV.

От време на време тъмен облак помрачаваше за миг челото му; несъмнено той си спомняше, че майка му е умряла едва преди два месеца и повече от всеки друг той се съмняваше, че е била отровена. Но облакът бързо се разсейваше и изчезваше като сянка; защото хората, които му говореха, които го поздравяваха, които го заобикаляха, бяха именно убийците на храбрата Жан д’Албре.

На няколко крачки от наварския крал младият херцог дьо Гиз, почти толкова угрижен, колкото кралят, се показваше весел и чистосърдечен, разговаряше с Телини. Той беше по-щастлив от беарнеца — на двадесет и две години почти беше достигнал славата на своя баща, великия Франсоа дьо Гиз. Беше изящен благородник, строен, с горд и надменен поглед и надарен: с такава вродена царственост, че когато минаваше, хората казваха, че край него другите принцове изглеждат хора от народа. Независимо от младостта му католиците виждаха в негово лице водача на своята партия, точно както хугенотите виждаха свой ръководител младия Анри дьо Навар, чийто портрет току-що нахвърлихме. Отначало той носеше титлата принц дьо Жоанвил; за пръв път се прояви на военното поприще при обсадата на Орлеан, ръководена от баща му, който умря в ръцете му, обвинявайки за своето убийство адмирал Колини. Тогава младият херцог, подобно на Анибал, се бе заклел тържествено да отмъсти за баща си на адмирала и на семейството му и да преследва всички протестанти без отдих и пощада, обещавайки пред бога да стане негов ангел-отмъстител на земята до деня, когато бъде изтребен и последният еретик.

Затова будеше дълбоко удивление фактът, че този принц, обикновено така верен на думата си, подаваше ръка на тези, които се беше клел да смята за свои вечни врагове, и говореше любезно със зетя на онзи, чиято гибел бе обещал на умиращия си баща.

Както вече казахме — тази вечер будеше много удивления.

Всъщност, ако притежаваше онази способност да прозира бъдещето, която за щастие липсва на людете, онази дарба да чете в хорските сърца, която за нещастие е дадена само на бога, привилегированият зрител, комуто би било дадено да присъствува на този празник, би се насладил несъмнено на най-любопитното зрелище, което съхраняват летописите на тъжната човешка комедия.

Но този зрител, който нямаше достъп до залите на Лувъра, продължаваше да гледа от улицата с пламтящи очи и да вика със заплашителен глас — този зрител беше народът, който със своя безпогрешен инстинкт, изострен от ненавистта, наблюдаваше отдалеч сенките на своите непримирими врагове и прозираше техните чувства тъй ясно, както може да го направи само любопитният, застанал пред прозорците на херметически затворена бална зала. Музиката опиянява танцьора и направлява стъпките му, докато любопитният наблюдател вижда само движението и се надсмива над този палячо, който безсмислено се върти, защото той, любопитният, не чува музиката.

Музиката, която опияняваше хугенотите, беше гласът на тяхната гордост.

Пламъчетата, пробляскващи в очите на парижаните в лоното на нощта, бяха мълниите на тяхната ненавист, които озаряваха бъдещето.

Но, тъй или иначе, вътре продължаваха да се разменят усмивки; в тази минута дори във всички зали ромолеше най-сладкият, най-ласкателният шепот, разнасял се някога в Лувъра — младоженката, след като бе свалила сватбения си костюм, наметката с шлейф и дългия воал, отново се появи в балната зала, придружена от красивата херцогиня дьо Невер, нейна първа приятелка, и от брат си Шарл IX, който я представяше на най-знатните гости.

Тази младоженка беше дъщеря на Анри II, бисер от френската корона, Маргьорит дьо Валоа, която в своята братска нежност крал Шарл IX наричаше винаги сестра ми Марго.

Без съмнение едва ли някой друг някога бе заслужил по-любезно посрещане от новата наварска кралица в този миг. По това време Маргьорит нямаше още двадесет години, а вече беше предмет на възхвала за всички поети — едни я сравняваха с Аврора, други с Цитера. И действително нейната красота беше без съперници в този двор, където Катерина Медичи беше събрала най-големите красавици, които бе успяла да намери, за да ги превърне в свои сирени. Тя имаше черни коси, блестяща кожа, сладострастни очи, засенени с дълги ресници, изящни и сочни устни, тънка шия, кръшна, закръглена снага и детско краче в сатенена пантофка. Французите, чието творение бе тя, се гордееха, че на тяхна земя бе разцъфнало такова великолепно цвете, а чужденците, минаващи през Франция, се връщаха у дома си заслепени от нейната хубост, ако им се отдадеше случай да я зърнат, и слисани от знанията й, ако им се случеше да побеседват с нея. Защото Маргьорит беше не само най-красивата, но и най-образованата жена на своето време и всички цитираха думите на един италиански учен, който, след като й бил представен и след като разговарял цял час с нея на италиански, испански, латински и гръцки, се разделил с нея, възкликвайки възторжено: „Да видиш двора, без да видиш Маргьорит дьо Валоа, все едно, че не си видял нито Франция, нито двора.“

Разбира се, не липсваха речи, отправени към Шарл IX и наварската кралица; известно е какви оратори са хугенотите! В тези речи към краля изкусно се промъкваха намеци за миналото, пожелания за бъдещето; но на всички намеци той отговаряше с лукава усмивка на бледите устни:

— Давайки сестра си Марго на Анри дьо Навар, аз отдавам сърцето си на всички протестанти в кралството.

Думи, които успокояваха едни и извикваха усмивки у други, защото в тях действително се криеше двоен смисъл: единият — бащински, с който Шарл IX благоразумно не желаеше да натоварва още съвестта си; а другият — оскърбителен за младоженката, за мъжа й и за самия него, защото намекваше за някои скандални слухове, с които дворцовата хроника бе успяла вече да замърси сватбената рокля на Маргьорит дьо Валоа.

А херцог дьо Гиз, както вече споменахме, приказваше с Телини. Но явно не внимаваше много в разговора, тъй като се извръщаше от време на време, за да хвърли поглед към групата дами, сред които блестеше наварската кралица. И ако погледът на принцесата срещнеше погледа на младия херцог, сякаш облак помрачаваше чаровното й чело, над което трептяха като ореол от звезди диамантите, и в нейното нетърпеливо и неспокойно държане се прокрадваше неясно намерение.

Принцеса Клод, по-голямата сестра на Маргьорит, която от няколко години вече беше женена за херцог дьо Лорен, забеляза вълнението й и понечи да се приближи до сестра си, за да разбере причината, но в този момент всички се отдръпнаха, за да направят път на кралицата-майка, която пристъпваше под ръка с младия принц дьо Конде, и принцесата се озова далеч от сестра си. Тогава, използвайки общото раздвижване, херцог дьо Гиз се приближи до снаха си херцогиня дьо Невер, а следователно и до Маргьорит. Херцогиня дьо Лорен, която не изпускаше от очи младата кралица, забеляза как вместо облака, забулващ челото й, ярка руменина пламна по бузите й. А херцогът все повече и повече се приближаваше и когато беше вече само на две крачки от Маргьорит, младата кралица, сякаш усетила присъствието му, без да го е видяла, се обърна, мъчейки се да придаде на лицето си спокойно и безгрижно изражение. Тогава херцогът я поздрави почтително, с дълбок поклон и прошепна:

— Ipse attuli.

Което означаваше: „Аз го донесох“ или: „Донесено лично от мене.“

Маргьорит отговори с реверанс на младия херцог и когато се изправяше, пророни:

— Noctu pro more.

Което означаваше: „Тази нощ, както друг път.“

Прошепнатите думи, заглушени от огромната накъдрена яка на принцесата, бяха чути само от човека, към когото бяха отправени; но колкото и кратък да беше този диалог, очевидно съдържаше всичко, което двамата млади имаха да си кажат, защото след размяната на неговите две с нейните три думи, те веднага се разделиха — Маргьорит, по-замечтана, а херцогът — по-сияещ, отколкото преди срещата им. Човекът, който би трябвало да прояви най-голямо любопитство към тази кратка сцена, сякаш й обърна най-малко внимание, защото от своя страна наварският крал имаше очи само за една-единствена личност, която бе насъбрала около себе си почти толкова многочислен кръг, както Маргьорит дьо Валоа. Тази личност беше красивата баронеса дьо Сов.

Шарлот дьо Бон-Самблансе, внучка на нещастния Самблансе и жена на Симон дьо Физ, барон дьо Сов, беше първата придворна дама на Катерина Медичи и една от най-опасните помощнички на тази кралица, която поднасяше на враговете си чародейни любовни питиета, ако не им сипваше флорентинска отрова; дребна, руса, ту подвижна като живак, ту чезнеща от меланхолия, вечно готова за любов и интриги — две занимания, които от петдесет години господстваха в двора на трима последователно царуващи крале. Жена в пълния смисъл на думата и с цялата прелест на физиката, като се почне от сините премрежени от нега или искрящи от пламенност очи и се стигне до стройните палави крачета във велурени пантофки, баронеса дьо Сов беше завладяла от няколко месеца изцяло наварския крал, който тъкмо тогава започваше своя дебют в любовната, както и в политическата кариера. До такава степен, че великолепната царствена хубост на Маргьорит дьо Навар не събуди дори възхищение в сърцето на нейния съпруг. И странно нещо, за всеобщо удивление дори Катерина Медичи, тази пълна с мрак и тайнственост душа, която настойчиво поддържаше своя план да омъжи дъщеря си за наварския крал, не беше престанала почти явно да покровителства любовната връзка между краля и баронеса дьо Сов. Но въпреки тази могъща подкрепа и напук на леките нрави на епохата, хубавата Шарлот беше устояла до този момент; и от това непознато, невероятно, нечувано упорство, дори повече отколкото от красотата или ума на жената, която се съпротивяваше, в сърцето на беарнеца се беше породила страст, която, неудовлетворена, се беше задълбочила и унищожи в сърцето на младия крал свенливостта, гордостта и дори онова полу-философско, полу-лениво безгрижие, което беше основна черта на характера му.

Баронеса дьо Сов беше влязла в балната зала само от няколко минути: било от яд, било от мъка, тя беше решила отначало да не присъствува на тържеството на своята съперница и под предлог, че е неразположена, беше изпратила мъжа си, държавен секретар от пет години, да отиде сам в Лувъра. Но като видя барон дьо Сов без жена му, Катерина Медичи се осведоми за причините, които са попречили на нейната обична Шарлот да дойде, и узнавайки, че я задържа само леко неразположение, тя й изпрати покана с няколко думи, на която младата жена побърза да се подчини. Анри, отначало много натъжен от нейното отсъствие, задиша по-свободно, като видя, че барон дьо Сов идва сам; но точно когато най-малко очакваше нейното появяване и с въздишка се насочи към милото създание, което беше осъден, ако не да обича, то поне да приеме за своя съпруга, той внезапно съзря в дъното на залата баронеса дьо Сов; тогава се закова на място, впил очи в тази Цирцея, която го притегляше към себе си като с магия, и вместо да се приближи до жена си, той след кратко колебание, издаващо по-скоро учудване, отколкото страх, се отправи към баронеса дьо Сов.

Придворните от своя страна, като видяха, че наварският крал, чието лесно податливо на влюбване сърце вече добре познаваха, се приближава към красивата Шарлот, не посмяха да попречат на тяхната среща; те се отдалечиха угоднически, тъй че точно в мига, когато Маргьорит дьо Валоа и херцог дьо Гиз си разменяха латинските думи, които вече споменахме, Анри се приближи до баронеса дьо Сов и поведе с нея на съвсем разбираем, макар и изпъстрен с гасконски нотки, френски далеч не такъв тайнствен разговор.

— А, ето ви и вас, скъпа приятелко — възкликна той, — и то точно когато ми казаха, че сте болна и аз вече бях загубил надежда да ви видя.

— Да не би ваше величество — отговори баронеса дьо Сов — да иска да ме увери, че загубата на тази надежда му е струвала твърде скъпо.

— Боже мили, мисля, че е точно така — забеляза беарнецът. — Нима не знаете, че вие сте моето слънце през деня и моя звезда през нощта? Ето аз се чувствувах обграден от най-непрогледен мрак и щом вие се явихте, в миг ярка светлина озари всичко.

— В такъв случай ви погаждам лош номер, господарю.

— Какво искате да кажете, моя мила?

— Искам да кажа, че когато човек притежава най-красивата жена на Франция, той трябва да желае само едно — светлината да изчезне и да отстъпи място на тъмнината, защото в тъмнината ни чака щастието.

— Ах, колко сте лоша. Вие знаете, че това щастие е в ръцете на една-единствена личност и тази личност се надсмива и си играе с бедния Анри.

— О! — възрази баронесата. — Напротив, аз бих казала, че именно тази личност е била играчка и посмешище на наварския крал.

Анри се уплаши от това неприязнено държане, но след като разсъди, реши, че зад него се крие яд, а ядът е маска на любовта.

— Всъщност — каза той, — скъпа Шарлот, вие ми отправяте несправедлив упрек и не разбирам как една толкова хубава уста може в същото време да бъде и толкова жестока. Да не мислите, че аз сам се женя? Съвсем не, дявол да го вземе, съвсем не.

— Тогава може би се женя аз! — рязко възрази баронесата, ако изобщо може да прозвучи рязко гласът на жена, която ни обича и ни упреква в равнодушие.

— Нима вашите хубави очи не виждат по-далеч, баронесо? Не, не, не Анри дьо Навар се жени за Маргьорит дьо Валоа.

— А кой тогава, ако мога да попитам?

— Ах, боже мой, протестантската църква се жени за папата, това е то.

— О, не, господарю! И аз няма да се хвана на вашата игра на думи. Ваше величество обича принцеса Маргьорит и аз и не мисля да ви упреквам за това, боже опази. Тя е достатъчно хубава, за да бъде обичана.

Анри се замисли за миг и през това време добросърдечна усмивка заигра в ъгълчетата на устните му.

— Баронесо — каза той, — струва ми се, че вие търсите повод за кавга, но не сте права. Какво направихте вие, кажете ми, за да ми попречите да се оженя за Маргьорит? Нищо! Напротив, винаги сте ме обезсърчавали.

— И много правилно съм постъпвала, господарю! — възкликна баронеса дьо Сов.

— Как така?

— Много просто, щом днес се жените за друга.

— О, аз се женя за нея, защото вие не ме обичате.

— Ако ви обичах, господарю, само след час трябваше да умра.

— Само след час! Какво искате да кажете и от каква смърт щяхте да умрете?

— От ревност… защото след един час наварската кралица ще отпрати своите дами, а ваше величество свитата си.

— Нима наистина тази мисъл ви измъчва, скъпа приятелко?

— Не казвам това. Казвам, че ако ви обичах, тя щеше да ме измъчва ужасно.

— Е, добре! — възкликна Анри на върха на щастието от това признание: първото досега. — А ако наварският крал не отпрати своята свита тази вечер?

— Ваше величество — каза баронеса дьо Сов, този път с непресторено учудване, — вие говорите невъзможни и невероятни неща.

— Какво трябва да направя, за да ми повярвате?

— Би трябвало да ми дадете доказателство, а вие не сте в състояние да ми дадете това доказателство.

— Мога и още как, баронесо, и още как! Кълна се в свети Анри, аз ще ви го дам! — възкликна кралят, изгаряйки младата жена с пламенния си любовен поглед.

— О, ваше величество!… — прошепна хубавата Шарлот, снишавайки глас, с наведени очи. — Не разбирам… Не! Не! Невъзможно е да избягате от щастието, което ви чака.

— В тази зала има четирима Анри, моя обожаема! — възрази кралят. — Анри дьо Франс, Анри дьо Конде, Анри дьо Гиз, но само един Анри дьо Навар.

— Е, и?…

— И какво ще кажете, ако Анри дьо Навар остане при вас цялата нощ…

— Цялата нощ!…

— Да. Тогава ще се уверите ли, че той не е бил при друга?

— О, ако вие направите това, ваше величество! — възкликна на свой ред баронеса дьо Сов.

— Честна кралска дума, ще го направя.

Баронеса дьо Сов вдигна големите си очи, овлажнели от сладострастни обещания, и се усмихна на краля, чието сърце преля от опияняваща радост.

— И какво ще кажете в такъв случай?

— О, в такъв случай — отговори Шарлот, — в такъв случай ще кажа, че ваше величество наистина ме обича.

— Триста дяволи, вие ще го кажете, защото е така, баронесо.

— Но как ще постъпим? — прошепна баронеса дьо Сов.

— Ах, господи, баронесо, вие не може да нямате при себе си някоя камериерка или прислужница, някое момиче, на което да имате пълно доверие.

— О, имам Дариол, която ми е толкова предана, че би оставила да я нарежат на парчета заради мене — истинско съкровище!

— Боже мили, баронесо, кажете на тази девойка, че ще бъде богата, когато стана крал на Франция, както ми предсказват астролозите.

Шарлот се усмихна, защото още оттогава беарнецът се славеше с гасконската си репутация — че дава лесно обещания.

— Кажете — запита тя, — какво желаете от Дариол?

— Дреболия за нея, а за мене всичко.

— И тъй?

— Вашият апартамент е над моя, нали?

— Да.

— Нека тя чака зад вратата. Ще почукам тихо три пъти; тя ще отвори и вие ще получите желаното доказателство.

Баронеса дьо Сов помълча няколко секунди, после, оглеждайки се, сякаш да провери дали някой около тях не я подслушва, впери поглед за миг сред групата, където беше кралицата-майка; но колкото и кратък да беше този миг, Катерина и нейната първа дама успяха да се спогледат.

— О, ако поискам — каза баронеса дьо Сов с глас на сирена, който би стопил восъка в ушите на Одисей, — ако поискам да уловя ваше величество в лъжа!…

— Опитайте се, мила, опитайте!…

— Бога ми, признавам, че съм изкушена.

— Предайте се: жените никога не са тъй силни, както след поражението.

— Ваше величество, ще ви припомня какво сте обещали за Дариол в деня, когато станете френски крал.

Анри възкликна от радост.

Точно в мига, когато това възклицание се изтръгна от устата на беарнеца, наварската кралица отговори на херцог дьо Гиз: „Noctu pro more“ — тоест: „Тази нощ, както друг път.“

И Анри се отдалечи от баронеса дьо Сов, също тъй щастлив, както и херцог дьо Гиз, който се раздели с Маргьорит дьо Валоа.

Един час след тази двойна сцена, която току-що описахме, крал Шарл и кралицата-майка се оттеглиха в покоите си. Почти в същия миг салоните започнаха да пустеят и мраморните колони останаха самотни в галериите. Четиристотин благородници хугеноти изпроводиха адмирала и принц дьо Конде сред тълпата, която роптаеше недоволно подире им. После излезе Анри дьо Гиз с благородниците от Лотарингия и католиците, изпратени с радостни викове и овации от народа.

Колкото до Маргьорит дьо Валоа, Анри дьо Навар и баронеса дьо Сов — знаем, че те живееха в самия Лувър.