Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

140.
Завръщане

Господин Дьо Ришельо знаеше какво говори, когато спомена за окаяното положение на Филип.

Той наистина беше преживял неуспех в Реймс — след всички степени на благосклонността бяха дошли безразличието и забравата. Младежът съжаляваше за лейтенантския си чин в Страсбург, на който идването на дофината във Франция беше сложило край, тъгуваше за добрите си приятели, равните му по чин офицери, другарите си. А най-много тъгуваше за спокойствието в бащиния си дом, за което се грижеше Ла Бри подобно на свещеник, който бди над храма си. Младият офицер страдаше най-много от отсъствието на сестра си. Липсваха му подкрепата й и почти винаги точните й съвети, родени не толкова от опита, колкото от гордостта. Така е с благородните сърца, те просто успяват неволно да се извисят величествено над простащината. Филип беше почувствал досада и отвращение. След тях дойде ред на отчаянието. Почувства се толкова нещастен в уединението си, че в мислите си инстинктивно усети, че Андре, тази половина от самия него, не е щастлива.

Филип сам беше определил срока за назначението си. Като не получи никакъв документ, се сбогува с другарите си офицери и се престори, че не забелязва презрението, сарказма и насмешките им.

И така в часа, определен от самия него, Филип се качи на коня си и потегли към Париж. Той беше очаквал документа за назначението повече със страх, отколкото с желание. Колкото повече младежът наближаваше града, толкова повече мълчанието на баща му и сестра му, която горещо беше обещала да му пише два пъти седмично, придобиваше заплашителен смисъл.

Когато конят му препусна по постланата с камъчета алея и вдигна такъв шум, че изпод копитата му излязоха искри, някакъв човек, несъмнено привлечен от тропота, се показа иззад окастрените храсти. Това беше Жилбер с косер в ръка. Градинарят позна предишния си господар и Филип също позна младежа.

През изтеклия месец младежът беше доста отслабнал. Младостта му се отгатваше единствено по огъня в очите и по гладкото бяло лице.

Като позна Филип, Жилбер отстъпи крачка назад, за да се скрие отново в гъсталака, но офицерът бързо препусна с коня си към него и извика:

— Жилбер! Ей, Жилбер! Не ме ли познаваш, Жилбер? — извика му офицерът.

— Не, господин кавалер, не ви познах — заяви младият мъж. — Не се намирам точно на мястото, което изискват задълженията ми, и се уплаших да не ме видят тук и да не ме накажат.

Филип се задоволи с това обяснение, скочи на земята и поведе коня за юздата с едната си ръка, а другата постави върху рамото на Жилбер, който видимо потръпна при това докосване.

Филип се усмихна тъжно.

— Ти не ни обичаш, Жилбер. О, разбирам — поде Филип, — баща ми се отнасяше грубо и несправедливо към теб, но аз, как се отнасях аз с теб? Винаги съм те обичал и подкрепял.

— Вярно е.

— Ето защо забрави злото в името на доброто. А и сестра ми винаги се е отнасяла добре с теб.

— О, не, това не е така! — възрази живо Жилбер, а изражението на лицето му стана неразгадаемо. Все пак издаваше укор към Андре и извинение за самия него. В гримасите му се отгатваха и гордост, и угризения.

— Да, да — меко каза Филип, — разбирам. Сестра ми е малко високомерна, но в сърцето си е добра.

Разговорът всъщност беше добре дошъл за Филип, тъй като отлагаше разговора му с Андре, който кой знае защо плашеше нашия герой. След кратка пауза офицерът попита:

— Кажи, Жилбер, знаеш ли къде е сега добрата ми Андре?

Името на момичето накара младежа да усети остра болка в сърцето си и той отговори задавено:

— В жилището си, поне така мисля… По всяка вероятност сама, господине, тъй като, откакто госпожица Никол избяга…

— Какво?! Никол е избягала?!

— С любовника си.

— Наистина, Жилбер — каза Филип, който се разтревожи още повече, — нищо не разбирам. Човек трябва да измъква думите от устата ти една по една. Бъди малко по-любезен. Не си глупав. Притежаваш природна изтънченост. Не разваляй хубавите си качества с показна грубост и диващина. Те не ти прилягат, а и не прилягат на никого.

— Ама как искате да зная отговорите на въпросите ви, господине! Размислете и ще ме разберете, та аз по цял ден съм в градината. Как бих могъл да знам какво става и в двореца? По дяволите, не зная!

— Жилбер, Жилбер, все пак мислех, че имаш очи… При това мислех, че се интересуваш от хората, които носят името Таверне.

— Да, господин Филип, интересувам се от вас — каза Жилбер със скърцащ и дрезгав глас, тъй като великодушието на Филип и още едно чувство, за което офицерът не можеше да се досети, бяха смекчили сърцето на това момче дивак. — Обичам ви и затова ще ви кажа, че госпожица Андре е много болна.

— Много болна ли?! Сестра ми?! — избухна Филип. — О, сестричката ми е болна, а ти мълчиш!

Филип веднага ускори крачката си и попита:

— Какво й е?

— Ами не знаят, не могат да разберат…

— Е, все пак?

— Днес припадна три пъти насред лехите с цветя. А преди малко при нея бяха дофината, лекарят, а и баща ви.

Филип вече не слушаше. Предчувствията му се бяха оказали верни. А сега, изправен срещу опасността, придоби смелост. Остави коня си в ръцете на Жилбер и хукна с всички сили към общите жилища.

А Жилбер отведе припряно коня в конюшните и избяга подобно на дива или по-скоро злосторна птица, която вече не иска да стои в обсега на човешките ръце.