Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (129)

127.
Еликсирът на живота

Знаем в какво състояние на духа Балзамо влезе в стаята на Лоренца. Той се готвеше да я събуди и да я обсипе с гневни упреци, а после да я накаже; наказанието щеше да му бъде подсказано от гнева. В това време едно почукване на тавана го предупреди, че Алтотас беше разбрал за завръщането му и искаше да говори с него.

Балзамо побърза да излезе, като преди това отпрати към момичето нов поток енергия. Той много се страхуваше да не би Алтотас да слезе долу, както вече се беше случвало, да събуди Лоренца със сила, различна от неговата, и тя да научи още някоя тайна, не по-малко опасна от политическите съзаклятия.

Видът на Алтотас беше едновременно страшен и отблъскващ. Безкръвното му лице или по-скоро малкото все още живи места по него бяха зачервени от гняв. Тънките му възлести ръце на подвижен скелет трепереха, костите му скърцаха, хлътналите му очи сякаш плуваха в бездънните си орбити. Алтотас кълнеше с всички сили ученика си на език, непознат дори за Балзамо.

Знаем, че старецът беше твърде немощен и по принуда мързелив. Явно се беше случило нещо извънредно важно. То беше върнало раздразнения старец от съзерцателния към действителния живот.

Балзамо, когото Алтотас изненада „на местопрестъплението“, изрази най-напред учудването си, а после и безпокойството си.

— Аха! — изрева Алтотас. — Ето те, безделнико! Подлецо, ти изоставяш своя стар учител!

Както винаги, когато се налагаше да разговаря с Алтотас, Балзамо се въоръжи с неизчерпаемо търпение.

— Хайде, учителю — каза спокойно Балзамо, като свали платформата до пода, стъпи върху нея, застана до стареца и натисна пружината, която изкачи и двамата нагоре, — от какво имате нужда? Кажете. Разправяте, че съм ви държал гладен… Доколкото си спомням обаче, вие сте в задължителния си четиридесетдневен пост, нали?

— Да, разбира се. Преди тридесет и два дни започнах процеса на възстановяване.

— Тогава от какво се оплаквате? Виждам на масата ви две-три гарафи с дъждовна вода. Нали само от нея пиете?

— Да, но знаеш ли, че аз не съм копринена буба, която може сама да върши всичко? Не мога сам да сътворя чудото на подмладяването и превъплъщението. Мислиш ли, че останал без сили, мога да създам сам еликсира на живота! Смяташ ли, че немощно полегнал на една страна, поддържан телом и духом единствено от освежителните напитки, бих могъл да се справя съвсем сам, ако ти не ми помогнеш мъничко? Ти, нещастнико, знаеш много добре, че си длъжен да ми помагаш като на приятел!

— Но аз съм до вас, учителю — заяви Балзамо. — Хайде, отговорете ми какво искате? Пред вас са дори не две, а три гарафи дъждовна вода, тя е събрана през май. Ето и бисквитите от ечемик и сусам. Аз самият ви донесох белите капки, от които имахте нужда.

— Да, но еликсирът все още не е готов! Ти не си спомняш някои неща, защото тогава работех с баща ти, който беше по-предан човек от теб, но… през предишните петдесет години от живота ми аз успях да приготвя еликсира цял месец по-рано от крайния срок. Бях се оттеглил в планината Арарат. Един евреин ми донесе малко дете срещу толкова сребро, колкото то тежеше. Детето беше християнче и още сучеше. Според обичая аз му пуснах кръв и взех трите последни капки от кръвта му. Само за един час довърших еликсира, на който и тогава липсваше единствено тази съставка. Така преди петдесет години моето прераждане се увенча с успех. Косите и зъбите ми опадаха вследствие на ужасните конвулсии, след като изпих чудотворния еликсир. После поникнаха, но зъбите ми са лоши, защото не внимавам и все забравям, че трябва да излея течността внимателно направо в гърлото си с помощта на златна тръбичка, но пък косите и ноктите ми пораснаха така, сякаш бях на петнадесет години…

А сега ето ме отново стар, а еликсирът не е готов. Ако не вложа цялото си старание в това начинание, знанията, натрупани в продължение на един век, ще изчезнат заедно с мен, а чудотворното питие, чиято тайна аз държа в ръцете си, ще бъде изцяло загубено за човечеството, което чрез мен би могло да се докосне до божественото начало. О, ако не успея, ако се излъжа, ако сбъркам в нещо, вината ще бъде изцяло твоя, Ашарат! Пази се, гневът ми ще бъде страшен! Страшен!

— Хайде, учителю — каза Балзамо, — кажете ми желанията си.

— Искам… — промълви Алтотас и втренчи поглед в ученика си.

— Слушам ви… Искате…

— Ето какво искам…

— Говорете, слушам ви и ще ви го дам, ако е по възможностите ми!

— Знаеш, че всичко е по възможностите ти, нали? Всичко е възможно, всичко! — промърмори презрително старецът.

— Да, разбира се, всичко е възможно с помощта на времето и науката.

— Науката е в ръцете ми, на път съм да овладея и времето. Дозата е добра. Само че силите ми са на привършване, защото белите капки предизвикаха преждевременното им изчерпване в остарелия ми организъм. А младостта подобно на пролетна мъзга напира под кората на дървото и изтласква старото… Ти виждаш, Ашарат, благоприятните симптоми — гласът ми отслабва, зрението ми е на път да изчезне, чувствам, че на моменти разсъдъкът ме напуска… не усещам топлината и студа, а това означава, че трябва да побързам с довършването на еликсира! Така в деня на моето столетие аз ще стана пак двадесетгодишен. Всички съставки за чародейното питие са налице, приготвил съм този път и златната тръбичка, липсват ми само трите капки кръв, за които съм те молил много пъти…

Балзамо изрази отвращението си.

— Е, хубаво — въздъхна Алтотас, — тогава нека се откажем от детето, щом ти предпочиташ да се затваряш с любовницата си, вместо да ми го доставиш!

— Знаете прекрасно, учителю, че Лоренца не ми е любовница — възрази Балзамо.

— О! — възкликна Алтотас. — Нима смяташ, че можеш да лъжеш и мен, както правиш с всички останали?! Искаш да ме накараш да повярвам в непорочността ти, та ти си мъж!

— Кълна ви се, учителю, че Лоренца е чиста като Светата Дева Мария. Кълна ви се също, че съм се отказал от любовта си, желанията си, сладострастните си изживявания в името на моята душа. Аз също искам да извърша обновление, само че, вместо да помогна само на себе си, ще възродя света!

— Ти си луд, клетнико! — провикна се Алтотас. — О, безумец! Пак ли ми дрънкаш глупости за сътресения, които ще предизвикаш сред дребните човечета, и за революции сред тези жалки мравки, а аз ти говоря за вечния живот и за вечната младост!

— Но тази вечна младост не може да бъде постигната с цената на ужасно престъпление, а освен това…

— Аха! Значи ти изпитваш съмнения, негоднико?

— Не, учителю, щом като се отказваме от детето, какво ви трябва?

— Първото непорочно и девствено човешко същество, което ти попадне подръка, все едно мъж или жена! Открих, че половете не се различават чак толкова много. Е, жена все пак би ми свършила по-добра работа! Намери ми такъв човек, но побързай — остават ми само още осем дни!

— Добре, учителю… Ще видя… ще потърся…

— Това ли е отговорът ти? А откога, жалък червей такъв, отрочето държи такъв тон на създателя си? А, да, разбирам… Виждаш ме безсилен, виждаш, че не мога да стана, слушаш молбите ми и си мислиш, че завися само от тебе. Така ли е, Ашарат? Не се опитвай да ме лъжеш! Знаеш, че чета в сърцето ти, защото те преценявам. Знай, че ще те преследвам.

— Внимавайте, учителю! Гневът ще ви погуби. На моя учител аз мога да кажа единствено истината — ще се постарая да удовлетворя молбата ви, но ще се мъча никой от нас да не пострада. Ще потърся човек, който да ни продаде такова същество, от каквото вие имате нужда, но няма аз да цапам ръцете си с подобно престъпление! Ето моя отговор.

С нечовешки усилия Алтотас опря двете си ръце на облегалките на креслото и се изправи.

— Значи ти ще ме предадеш в лапите на смъртта, така ли, нещастнико? И то само за да спестиш три капки кръв от някое мръсно, нищожно животно! И ще ме оставиш да потъна във вечността, мене, съвършения? Слушай, Ашарат, не искам вече нищо от теб — заяви старецът със зловеща усмивка. — Не, не искам от теб нищо, ще чакам, но ако не свършиш това, което искам, аз сам ще го намеря; ако ме изоставиш, сам ще си помогна. Чу ме, нали? Сега си върви!

Балзамо не отговори нищо на тази заплаха. Приготви на стареца всичко, което му беше необходимо, остави близо до него и храната, и напитките. Обгради Алтотас с всички грижи, които дължи един бдителен слуга на господаря си и един добър син на баща си. После, погълнат от собствените си мисли, стъпи върху платформата и слезе надолу, без да забележи, че ироничните очи на столетника го следваха чак до най-затънтените части на мозъка му и чак до дълбините на сърцето му.

Щом Балзамо отново застана пред заспалата Лоренца, Алтотас се усмихна като зъл гений.