Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (91)

89.
Приемната на херцог Дьо Ришельо

Изненадата на Ришельо беше доста голяма, когато се събуди, или по-скоро, когато бе събуден от тропота на каретите и научи от камериера си, че дворът, приемната и салоните на дома му бяха претъпкани с посетители.

— Охо! — каза си той. — Както изглежда, около мен се е вдигнал шум!

— Съвсем рано е, господин маршал — каза камериерът му, като видя трескавата бързина, с която херцогът развързваше нощната си шапчица.

— Отсега нататък — възрази той — за мен думите „рано“ и „час“ вече не съществуват. Запомнете това.

— Да, монсеньор.

— Къде е Рафте?

— Господин Рафте спи — отвърна камериерът.

— Как така спи? Събудете този нещастник!

— Хайде, хайде, спокойно! — каза едно бодро старче, което се появи на прага. — Ето го и Рафте. Какво се иска от него?

Цялата сръдня на херцога изчезна, когато той чу тези думи.

— А! Точно казвах, че ти не спиш!

— Какво чудно има, дори да спях? Едва разсъмване е.

— Но, скъпи ми Рафте, виждаш, че аз не спя.

— Това е друго нещо! Вие сте министър. Как ще спите?

— А, каниш се да ми се караш — каза маршалът, като се оглеждаше. — Не си ли доволен?

— Аз ли? Че какво ме засяга това? Вие ще се преуморите, ще се разболеете, а накрая държавата ще управлявам аз. А това никак не е забавно.

— О, колко си остарял, Рафте!

— Да, точно четири години съм по-млад от вас. Остарял съм бил!

Маршалът нетърпеливо тропна с крак.

— И кой е дошъл?

— Всички.

Маршалът започна да се облича със старание.

— Донеси ми, моля те, военната униформа и отличията — заръча той на камериера си.

— А! Да не сте тръгнал на война? — попита Рафте. — Боже мой! Така изглежда!

— Много си досаден, Рафте! Колкото повече остаряваш, толкова повече издребняваш! Ако знаех, че си такъв, нямаше да те накарам да напишеш речта за приемането ми в Академията!

— Вижте какво, монсеньор, понеже сме вече в правителството, да бъдем точни… Има нещо твърде странно обаче…

— Какво е странното?

— Граф Дьо ла Водре ме заговори на улицата и ми каза, че все още нищо не се знае за новия кабинет.

Ришельо се усмихна.

— Господин Дьо ла Водре е прав. Но нима ти вече си излизал?

— Налагаше се, дявол да го вземе! Адският шум от каретите ме събуди. Всъщност трябва да ви кажа, че… докато се разхождах, срещнах някого.

— Кого?

— Секретаря на абат Тере.

— Е, и какво от това?

— Е, каза ми, че неговият господар е назначен за военен министър.

— Охо! Я виж ти! — каза Ришельо с вечната си усмивка.

— И какво е вашето заключение, монсеньор?

— Заключението ми е, че ако господин Тере е във военното министерство, то аз не съм там. А също и че ако той не е там, то може би аз съм.

Рафте беше казал достатъчно, за да успокои съвестта си. Той беше смел, неуморим и амбициозен човек, а също беше не по-малко остроумен от господаря си.

— Тогава, хайде, монсеньор! Побързайте! — каза той. — Не карайте да ви чакат дълго. Ще направите лошо впечатление.

— Готов съм. Питам ви пак кои са тук?

— Ето списъка.

Той подаде на господаря си дълъг списък. В него херцогът със задоволство прочете имената на най-видните представители на аристокрацията, Съда и финансите.

— Май ще стана прочут, Рафте?

— Ние сме във времето на чудесата — отвърна секретарят.

— Я виж ти! Таверне! Какво ли търси тук?

— Не зная нищо, монсеньор. Хайде, излезте най-сетне при гостите.

И почти насила секретарят избута господаря си в салона.

Ришельо вероятно се е почувствал удовлетворен — потеклото на посетителите беше достойно за истински принц.

Но изтънчените, остроумни и хитри любезности, характерни за обществото през онази епоха, не можаха да попречат на случайността, която подготвяше на Ришельо неприятна изненада.

За гостите посещението им призори беше просто една показна любезност и не означаваше нищо друго освен, да кажем, учтиво пожелание. По онова време много често и най-неуловимите нюанси бяха разбирани от всички. Някои от придворните се осмелиха да изразят в разговора пожелание, молба, надежда.

Малко по малко посетителите оредяха. Всички казваха, че искат да оставят господин Дьо Ришельо насаме с неговите важни дела. В салона остана само един-единствен човек.

Той не се беше приближил заедно с другите, не беше поискал нищо и дори не се беше представил.

Когато повечето придворни се разотидоха, този човек пристъпи усмихнат към херцога.

— А! Господин Дьо Таверне! — възкликна маршалът. — Очарован съм да ви видя!

— Херцог, поздравът ми е искрен и честен. За вашето назначение…

— Шт! Тихо! — прошепна маршалът. — Да не говорим още за това…

— Но вчера в Трианон имах честта да бъда приет от краля… Негово величество ме поразпита за децата ми, а накрая ми каза: „Познавате господин Дьо Ришельо, нали? Предайте му поздравите ми!“

Херцогът беше опиянен. Човешка слабост е това — и най-извисените духом хора не са защитени от суетата.

— Да, разбирам — каза сурово маршалът. — Дошли сте да ми поискате нещичко.

— Вие го казахте, херцог. Споменах ти, че имам две деца — продължи Таверне, хитър и гъвкав, защото долови студенината на стария си приятел и тя го накара да му покаже още по-голяма сърдечност. — Имам дъщеря, образец на добродетел и красота, която много обичам. Настанена е у госпожа дофината, която иска да й окаже по този начин особено уважение. Но не съм дошъл да ти говоря за моята красавица Андре… Издигането й е сигурно, успехът — също. Аз, както виждаш, нямам нужда от нищо. Кралят ми отпусна пенсия и ще живея с нея. Признавам ти, че от нея ще ми остане нещо настрана и ще възстановя замъка Мезон-Руж, където искам да се оттегля някой ден… И с твоя помощ, а и с помощта на дъщеря ми…

— Аха! — промълви Ришельо, който до този момент не беше чул нищо, защото беше потънал в съзерцание на собственото си величие и когото думите „с помощта на дъщеря ми“ накараха да подскочи. — Аха! Дъщеря ти! Тази красавица, която ще засенчи добрата ми графиня! А, един малък скорпион, скрит под крилото на дофината, за да може да ухапе някой обитател на Люсиен… Хайде, хайде… да не бъдем лоши приятели, а що се отнася до признателността, скъпата графиня, която ме направи министър, ще се убеди колко съм полезен в нужда…

А после добави на висок глас:

— Продължавайте.

— Вече привършвам — отговори баронът, който вътрешно се подиграваше на суетния маршал, но беше решил да получи онова, за което беше дошъл. — Мисля вече само за моя Филип. Филип е смело момче, разумен е… Е, може би е малко прекалено, но то се дължи на затрудненото му положение — нали знаеш, че и конят, ако му дръпнеш по-изкъсо юздите, навежда глава.

„Какво ли ме интересува това“ — мислеше си маршалът, без да показва с нищо, че се отегчава или че губи търпение.

— Трябва ми — продължи безмилостно Таверне, — някой високопоставен човек като теб, който да издейства за Филип една военна част… Дофината го направи капитан още при влизането си в Страсбург, но той не притежава пари, липсват му около сто хиляди ливри, за да командва част в някой елитен кавалерийски полк… Помогни му заради мен, стари приятелю.

— Вашият син — попита го Ришельо, — е онзи младеж, който е помогнал на госпожа дофината, нали? Това е невъзможно, скъпи ми господин Дьо Таверне — заяви маршалът и стана, за да покаже, че аудиенцията е завършила.

— Господин Дьо Ришельо, несправедливият в този момент сте вие!

Херцогът можеше да му разкрие истината, но това значеше да признае, че се чувства задължен и затова покровителства госпожа Дю Бари, а оттам да разкрие тайната, че е министър благодарение на една фаворитка. А такова нещо маршалът не би сторил на никаква цена. Затова той побърза да даде на барона следния отговор:

— Вие нямате врагове, приятелю мой, но аз имам, и то много. Цели двадесет години аз кроя планове за развитие и сега има възможност да се осъществят! Ходатайствата винаги са погубвали Франция, сега аз ще се заема със заслугите на хората. Не напразно съм се ровил толкова в съчиненията на нашите философи, не напразно светлината им ме е огряла… И така, аз ще проверя имотното състояние на вашия син въпреки всичко, и то така, както бих разгледал документите на всеки дошъл при мен случаен гражданин… Ако преценя, че вашият син, господин Филип дьо Таверне, притежава нужните достойнства и заслужава моята благосклонност, той ще я получи, но не защото баща му е мой приятел, не защото той носи неговото име, а защото самият има заслуги. Ето такъв план на поведение съм си предначертал!

— С други думи — поведение на философ! — избухна баронът.

— Наречете ме така, щом желаете. Философ е красива дума.

Маршалът беше по-съобразителен от Таверне. Той можеше да нареди да го изхвърлят, но само се задоволи да повдигне раменете си и да каже:

— Много сте изостанал в разбиранията си, господин кръстоносецо! Вие помните само изречените от съдебните заседатели клевети през 1720 година. Но нямате представа какво им отговориха херцозите и перовете. Заповядайте, минете в библиотеката ми и скъпият господин Рафте ще ви прочете отговора.

Докато изпращаше противника си с тази остроумна забележка, вратата се отвори и в приемната шумно влезе един мъж, който попита:

— Къде е скъпият херцог?

Този мъж със светнали от задоволство очи и с пухкави ръце, издаващи добродушие и чревоугодничество, беше самият Жан дю Бари. Като видя новодошлия, Таверне отстъпи крачка назад от изненада и отвращение. Жан забеляза това движение, позна и човека, който го беше направил, и му обърна гръб.

— Мисля, че разбирам — каза баронът спокойно. — Затова се оттеглям. Оставям министъра в чудесна компания.

След тези думи той излезе с достойнство.