Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (140)

138.
Доктор Луи

На няколко крачки от мястото, където беше припаднала Андре, работеха двама помощник-градинари. Те притичаха в отговор на виковете на Жилбер и като се подчиниха на заповедите на господин Дьо Жюсьо, пренесоха момичето в жилището му, докато Жилбер следеше отдалеч и с наведена глава безжизненото й и уморено тяло и приличаше на убиец, който върви зад тялото на жертвата си.

Шумът от гласовете и суматохата, характерни за всеки нещастен случай, накараха господин Дьо Таверне да излезе от стаята на дъщеря си. Видя все още залитащата Андре, която се опираше на ръката на господин Дьо Жюсьо и правеше усилие да се изкачи по стълбите. И баронът като краля притича и попита:

— Какво има, какво е станало?

— Нищо, татко — отговори му със слаб глас Андре. — Сигурно имам мигрена.

— Госпожицата е ваша дъщеря, така ли, господине? — попита господин Дьо Жюсьо, като се поклони на барона.

Таверне само отвърна:

— Нищо й няма наистина.

Господин Дьо Жюсьо съпроводи Андре до най-горното стъпало и се сбогува. Бащата и дъщерята останаха сами.

— Извинете, господине — каза Андре, — бъдете така добър и отворете прозореца. Не ми достига въздух.

— Исках да поговоря с вас, Андре, и то сериозно! Но в тази клетка, която ви дадоха за жилище, човек чува и дъха си. Но ще говоря тихо.

Баронът отвори прозореца. После отново седна до дъщеря си.

— Имате прекалено добро мнение за мен, господине! — поде Андре с усмивка. — За голямо съжаление обаче не всички мислят като вас.

— Напротив, всички, които ви познават, мислят като мен, момичето ми.

Андре се поклони сякаш благодареше на някой чужд човек за изказаните по неин адрес комплименти. Само че толкова красиви думи от страна на баща й малко я обезпокоиха.

— А и самият крал ви познава — продължи Таверне със същия сладникав глас, — нали?

— Негово величество ме познава слабо — отвърна Андре с най-естествен глас. — Доколкото разбирам, означавам твърде малко за него.

При тези думи на дъщеря си баронът подскочи.

— Малко ли? — извика той. — Наистина не разбирам нито думичка, госпожице! Вие наистина нямате самочувствие.

Андре погледна учудено баща си.

— Да, да — продължи баронът, — казах и повтарям — вашата скромност стига дотам, че ви лишава от достойнство.

— О, господине! Преувеличавате! Вярно е, че кралят прояви интерес към несполуката в нашето семейство. Вярно е също, че благоволи да направи нещичко за нас, но около трона на Негово величество има толкова бедни благородници! А от кралската ръка излизат толкова благодеяния, че беше напълно естествено след благодеянията му към нас да ни покрие със забрава.

Таверне изгледа втренчено дъщеря си и не можа да сдържи възхищението си към сдържаността й и непроницаемия й такт.

— Склонна ли сте да направите нещо за мен и за брат си? Отговорете ми — да или не?

— Господине — отговори Андре, — ще направя всичко, което ми заповядате. Не се ли страхувате обаче, че може да изглеждаме твърде алчни? Кралят ми подари огърлица, за която вие твърдите, че струва сто хиляди ливри. Негово величество обеща и полк за Филип. Ние се радваме на значителна част от обичайните благоволения в двора!

Таверне не можа да сдържи острия си и презрителен смях.

— Значи смятате, госпожице, че са ни заплатили достатъчно, така ли?

— Знам, че вашата служба струва скъпо, господине! — отговори Андре.

— О! — възкликна Таверне нетърпеливо. — Че кой ви говори сега за моята служба?! Зная всичко, дъще!

— А какво е това всичко, господине?

— Добре — въздъхна той. — така да бъде. Вие предпочитате да проявявате сдържаност и да се правите на тайнствена, но така оставяте баща си и брат си да тънат в забрава и мрак.

— Пак не ви разбирам, татко!

— Добре. Ще бъда още по-ясен. Използвайте цялата си дипломатичност, вие сте природно надарена с нея, и когато ви се предостави случай, погрижете се за богатството на семейството ни! А също и за вашето щастие! При първата ви среща с краля му припомнете, че брат ви очаква назначението си и че вие живеете твърде натясно — в жилище без въздух и без никаква гледка…

— Но, господине!

— Кажете това на краля. Още тази вечер.

— Къде да се срещна с него?

— Добавете също, че за самия него не е много прилично да идва…

Но точно в това време по стълбата се чуха приближаващи се стъпки. Баронът веднага млъкна и изтича навън, за да види кой идваше при дъщеря му. Андре с учудване видя как баща й се прилепи до стената. Почти в същия миг в малкото жилище на Андре влезе дофината, последвана от един мъж, облечен в черни дрехи, който се подпираше на дълъг бастун.

— Ваше височество! — извика Андре и събра всичките си сили, за да стане и да се поклони на дофината.

— Да, малката ми болница! — отговори дофината. — Нося ви кураж и ви водя лекар. Приближете се, докторе. — Ах, господин Дьо Таверне — възкликна дофината, като позна барона, — дъщеря ви е болна, вие не се грижите достатъчно за това дете!

— Госпожо! — заекна баронът.

— Елате, докторе! — продължи дофината с характерната само за нея очарователна доброта. — Премерете пулса, прегледайте тези хлътнали очи, а после ми кажете каква е болестта на моята любимка!

Доктор Луи дълго мери пулса на Андре, а после я разпита какви са оплакванията й.

— Силно отвращение към всякаква храна — отвърна Андре, — внезапни болки в стомаха, призляване, а също и топли вълни, които веднага се качват в главата ми, спазми, сърцебиене, припадъци.

Докато Андре говореше, лекарят ставаше все по-мрачен и помрачен. После пусна ръката й и извърна очи.

— Е, добре, докторе — обърна се принцесата към него, — quid^[1], както казвате на медицински език.

— Госпожо — отговори лекарят, — болестта на госпожицата е естествена.

— А! Толкова по-добре — отдъхна си принцесата. — В такъв случай не я измъчвайте повече.

— Срещу тази болест не може да се направи нищо.

Сякаш за да избегне по-нататъшни обяснения с принцесата, младият лекар се сбогува, като се извини, че го очаквали и други болни.

— Докторе, докторе — задържа го отново дофината. — Ако не казвате всичко това, за да ме успокоите, имайте предвид, че съм по-болна от госпожица Дьо Таверне. Донесете ми тази вечер хапчетата, които ми обещахте и на които разчитам, за да заспя.

— Ще ги приготвя лично, щом се прибера у дома, госпожо — каза доктор Луи и си тръгна.

Дофината остана още малко при Андре.

— Успокойте се, скъпа ми Андре — каза тя с добродушна усмивка. — Болестта ви очевидно не е много опасна, след като доктор Луи си отиде, без да ви предпише никакви лекарства.

— Толкова по-добре, госпожо — отговори Андре, — това означава, че повече нищо няма да пречи на службата ми при Ваше височество! Но с риск да не се харесам на доктора искам да споделя с вас, госпожо, че се чувствам зле, кълна ви се.

— О, страданието ви сигурно не е толкова страшно, щом лекарят му се присмива! Поспете добре, дете мое! Ще изпратя някого да ви прислужва.

Тя подаде ръката си на Андре и си тръгна, след като — както й беше обещала — я утеши.