Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (97)

95.
Как радостта на едни предизвиква отчаяние у други

— Добър ден, госпожице — каза Никол с радостен поклон.

— Вие? По какъв случай? — отговори Андре, като остави перото си на масата, за да може да обърне по-добре внимание.

— Госпожицата ме забрави и ето — аз дойдох.

— Ако съм ви забравила, госпожице, значи съм имала причина за това. Кой ви разреши да дойдете тук?

— Разбира се, че господин баронът, госпожице — каза Никол, като се намръщи недоволно и сви черните си вежди, които бе получила от господин Рафте. — Така си и знаех — госпожицата няма и капка привързаност към мен…

След тези думи хубавите й очи положиха неимоверни усилия и успяха да отронят от клепачите си по една сълза. В упрека й имаше толкова сърдечност и чувствителност, че събуди съчувствие у Андре.

— Детето ми — каза тя, — тук ме хранят, а освен това не мога да си позволя да натоваря домакинството на госпожа дофината с още едно гърло.

— Хубава работа! Да не би пък моето гърло да е толкова гладно! — възрази Никол с очарователна усмивка.

— Няма значение, Никол. Не може да останеш тук.

— Заради приликата ли? — попита младото момиче. — А не разгледахте ли лицето ми, госпожице?

— Наистина, изглеждаш ми променена.

— Така мисля и аз. Вчера един красив благородник, същият, който е измолил от краля военна част за господин Филип, дойде у дома. Като видя колко тъжен е господин баронът, че ви е оставил без камериерка тук, той му обясни, че няма нищо по-лесно от това да ме променят малко. После ме отведе със себе си, боядисаха ме и ето ме при вас.

Андре се усмихна.

— Повтарям, Никол, че не мога да те приема без изрична заповед.

— Заповед от кого?

— От баща ми.

— Това ли е вашата последна дума?

— Това е последната ми дума.

Никол извади от пазвата си писмото на барон Дьо Таверне.

— Хайде да видим — каза тя, — щом моята преданост и молбите ми не оказаха никакво въздействие, дали препоръката на баща ви ще упражни повече власт над вас!

Андре прочете писмото, което гласеше следното:

Скъпа моя Андре,

Осведомиха ме, че в Трианон вие не поддържате такова домакинство, каквото изисква вашето положение там. Но тъй като се задоволявам с рента от хиляда ливри, постъпете като мен и вземете Никол — тя струва колкото цялата прислуга, от която имате нужда.

Никол е пъргава, умна и предана. Тя бързо ще усвои тона и обноските, които се изискват при вас. А вие ще се погрижите да възпирате доброто й желание, а не да го насърчавате. Задръжте Никол при вас и не смятайте, че правя някаква жертва. В случай че ми повярвате, помислете и за следното: Негово величество е имал добрината да се погрижи за нас, но той е забелязал — а това ми повери мой близък приятел — че вие нямате подходящи тоалети и ви липсва достатъчно блясък. Замислете се върху думите му, защото те са твърде важни.

Вашият любящ баща

Писмото хвърли Андре в болезнени и объркани мисли. Значи нейната бедност щеше да я преследва и в новото й щастие! Тя не се срамуваше от това, но всичко я караше да мисли, че бедността я петни! По тази причина тя се задоволи да отговори на писмото на баща си само с едно допълнение към новините от Трианон, които му изпращаше често.

Татко, Никол току-що пристигна. Приемам я по ваше желание. Но онова, което ми пишете по този повод, ми е неприятно. Нима ще изглеждам по-малко смешна, каквато бях и без нея, в очите на богатите аристократи от двора, ако до мен в ролята на камериерка е това селско момиче?

Що се отнася до забележката, направена от Негово величество, позволете ми да ви кажа следното, татко — кралят е много умен мъж. Той не би могъл да ми се разсърди, че съм безсилна в усилията си да изглеждам видна дама. Освен това той е много сърдечен и не би си позволил да забележи или критикува моята бедност, вместо да я замени с охолство, което вашето име и вашите заслуги биха оправдали в очите на всички останали.

Ето какъв беше отговорът на девойката и, трябва да признаем, че искрената й непорочност и благородната й гордост бяха по-силни от лукавството и покварата на нейните изкусители.

Андре никога не заговори отново за Никол, просто я задържа при себе си. А Никол — радостна и щастлива (а тя знаеше много добре защо) — незабавно си приготви легло в десния будоар, в който се влизаше направо от преддверието.

Андре отиде в Трианон в един часа. Никога по-рано Никол не я беше приготвяла толкова бързо и никога преди господарката й не бе изглеждала толкова красива. Камериерката надмина себе си — в работата й имаше и разбиране, и внимание, и добри намерения.

Щом госпожица Дьо Таверне излезе, Никол се почувства господарка и огледа мястото, където беше попаднала. Изпитателното й око обхвана всички подробности — писмата, дреболиите към тоалетите на Андре, камината, най-затънтените кътчета в двата будоара. Докато шеташе из стаята на Андре, Никол минаваше сегиз-тогиз покрай прозореца и дебнеше с поглед мансардата, от която недостойно я наблюдаваха, без да й се показват. Веднъж й се стори, че щом погледна от прозореца, някой се отдръпна навътре в мансардата. Това не беше правдоподобно и тя не обърна внимание. След малко пък почти бе сигурна, че съзира гърба на мъж — беше се приближила до прозореца по-бързо, отколкото той е очаквал.

Тогава камериерката си послужи с хитрост. Тя се скри зад пердето, но остави прозореца широко отворен. Така подозренията на личността отсреща щяха да бъдат приспани. Тя чака дълго и най-сетне се появи чернокоса глава, после плахи ръце, на които предпазливо се подпря наведено напред тяло, и накрая се видя лицето на човека. Никол едва не падна. Тя сграбчи здраво пердето и го смачка, за да се задържи на краката си. От мансардата я гледаше лицето на Жилбер.

Младежът би предпочел вместо Никол да види самия дявол. Той изпита ужасен страх от пристигането на тази жена, която виждаше всичко. Жилбер таеше в душата си стара омраза към Никол, тъй като тя знаеше тайната му от улица „Кок-Ерон“. Ето защо той се скри не само извънредно разтревожен, но и толкова разярен, че чак гризеше ноктите си от яд. „Какво струва сега — казваше си той — глупавото ми разкритие! (А бях толкова горд с него!)… Какво от това, че Никол си е имала любовник? Злото вече е сторено. Няма да я изгонят заради това оттук. Но ако тя каже какво съм правил на улица «Кок-Ерон», ще ме изгонят от Трианон… Не аз държа Никол в ръцете си, а тя държи мен в своите…“

Накърненото себелюбие на Жилбер увеличи ненавистта му към Никол, от което кръвта му закипя с невероятна сила. Стори му се, че прониквайки в стаята на Андре, тя бе унищожила със сатанинската си усмивка всички мечти на Жилбер.

Той знаеше добре, че рано или късно войната между него и Никол ще избухне, но беше по природа предпазлив и дипломатичен човек, ето защо в никакъв случай не искаше битката да започне, преди да е готов да я спечели — бързо и умело.

Затова Жилбер продължи живо да се интересува какво става в първата стая на коридора. Целият в слух и зрение, той следеше внимателно Андре, с изострена бдителност, без да даде възможност на Никол да го срещне нито веднъж в градините. За нещастие Никол не беше непогрешима. И дори да се стараеше да бъде такава в момента, в миналото й винаги можеше да се намери някое прегрешение, което да я злепостави. И това наистина се случи след осем дни. Жилбер дебнеше и денем, и нощем. Най-сетне една нощ той забеляза до решетката на оградата едно перо на шапка, което му беше познато и принадлежеше на господин Дьо Бозир.

Добродетелността й отчайваше Жилбер, но една вечер господин Дьо Бозир, изглежда, вложи повече красноречие от обикновено и успя да получи разбиране. Никол се възползва от времето, когато Андре вечеряше в павилиона заедно с госпожа Дьо Ноай, за да отиде при господин Дьо Бозир. От двора двамата отидоха в градината, а от градината тръгнаха по сенчестата алея, която водеше към Версай. Жилбер проследи двойката влюбени с жестоката наслада на тигър, който е надушил прясна следа. Той вървеше по стъпките им, броеше въздишките им, дори научи наизуст дочутото от разговора им. Изглежда, че резултатът беше благоприятен за него, защото на другия ден, вече без да се смущава, се показа, свирукайки на прозорчето на мансардата си, без да се страхува, че Никол ще го види. Напротив, търсеше дръзко погледа й.

Камериерката кърпеше една ръкавица от бродирана коприна на господарката си. Чувайки песента на Жилбер, тя вдигна глава и го видя. Девойката направи пренебрежително-кисела гримаса, с която изразяваше открита враждебност… Но Жилбер издържа погледа й и отвърна с толкова многозначителна усмивка и с такова предизвикателство в държанието си и в свирукането си, че Никол наведе очи и се изчерви. „Тя разбра — каза си Жилбер. — Исках само това.“

Жилбер забеляза, че го търсят. Той не би могъл да се излъже в значението на леките сухи покашляния на камериерката около прозореца, когато беше сигурна, че младежът се намира в мансардата, нито пък да бъде заблуден относно разходките й по коридора, когато предполагаше, че той ще слезе или ще се качи по стълбата.

Младото момиче отиде още по-далеч в любопитството си или по-скоро в страха си. Една вечер то събу чехлите с високи токове, подарък от Андре, и отиде треперещо чак до навеса, от който можеше да наблюдава вратата на Жилбер. Беше още доста светло и младежът, почувствал приближаването й, можа да я забележи през процепите на дъските. След като се убеди, че Жилбер е в стаята си, тя почука на вратата му. Нашият герой не отговори на почукването.

След много скроени, но провалени планове двете враждуващи страни се срещнаха случайно един ден пред входа на църквичката, където си казаха:

— А! Я виж ти! Добър вечер, господин Жилбер. Вие сте тук?

— А! Добър вечер, госпожице Никол! Нима вие сте в Трианон?

— Както виждате, аз съм камериерка на госпожицата.

— А аз — помощник-градинар.

При което Никол направи любезен поклон пред Жилбер, а той я поздрави, както подобава на нов служител от двора, и двамата се разделиха. Жилбер продължи да се изкачва към мансардата. Всъщност само си даде вид, че се прибира. Той слезе от мансардата и я последва с леките стъпки на дебнещ вълк. Надяваше се, че младото момиче отива на среща с господин Дьо Бозир.

Действително под сенките на дърветата я очакваше някакъв мъж. Никол се приближи до него. Беше твърде тъмно и Жилбер не можеше да види дали това беше господин Дьо Бозир. Върху шапката на непознатия нямаше перо и това го заинтригува. Жилбер остави Никол да се прибере сама и проследи мъжа чак до решетъчната ограда на Трианон.

Жилбер се приближи и с безсрамна дързост мина почти под носа му. Той разпозна херцог Дьо Ришельо.

„По дяволите! — прошепна той. — След кавалерийския подофицер — маршала на Франция! Госпожица Никол преминава на по-висок чин!“