Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (8)

6.
Андре дьо Таверне

Наблюдателният дух на Жозеф Балзамо намираше обилна храна във всеки детайл от това чудновато и усамотено място, затънтено в един кът на Лотарингия. Само солницата му разкриваше цяла страна от характера на барон Дьо Таверне или по-скоро неговия характер от всичките му страни.

Или от любопитство, или развълнуван от някакво друго чувство, Балзамо разглеждаше Андре така упорито, че два или три пъти в продължение на десет минути погледът на младото момиче трябваше да срещне неговия. Отначало чистото и непорочно създание издържа на този странен поглед, без да се смути, но накрая, докато баронът разрязваше с ножа си шедьовъра на Никол, неговата втренченост стана толкова силна, че трескавото нетърпение, събрало кръвта в бузите й, започна да я завладява. Скоро, като се почувства смутена под този почти свръхчовешки поглед, тя реши да излезе насреща му и на свой ред загледа барона с големите си ясни и широко отворени очи. Но и този път тя трябваше да отстъпи и клепачите й, залети от магнетичния поток, който излъчваше пламенният поглед на госта, се затвориха, тежки и уплашени, за да се отворят отново с нерешителност.

В това време, докато мълчаливата битка се разиграваше между младото момиче и тайнствения пътник, баронът гълчеше, смееше се и ругаеше, кълнеше като истински провинциален феодал и щипеше ръката на Ла Бри, който за свое нещастие се намираше в неговия обсег в момента когато нервната му възбуда го караше да изпитва нужда да щипе нещо. Той без съмнение щеше да направи същото и с Никол, когато очите на барона, явно за пръв път, се спряха на ръцете на младата камериерка. Баронът обожаваше красивите ръце и тъкмо заради красиви ръце той бе вършил всичките си лудории като млад.

— Я вижте — каза той — какви хубави пръсти има тази безсрамница. Как изтънява нокътят, как се издължава пръстът, а това е невероятно изящество.

Погледът на Балзамо се прехвърли бързо върху дъщерята на барона и той видя най-върховно презрение, блеснало на красивото лице на Андре. Тогава той счете за благоприлично да последва гордото момиче и да изрази същото със своето лице. Тя го забеляза и очевидно му бе признателна за това, тъй като го погледна по-малко сурово или по-скоро с по-малко безпокойство — нещо, което не беше правила досега.

— Вярвате ли, господине — продължи баронът, като поглади с опакото на ръката си брадичката на Никол, която той държеше да изкара очарователна тази вечер, — вярвате ли, че тази жена със съмнителни нрави идва от манастир, както и дъщеря ми, и почти е получила образование? Госпожица Никол не напуска и за момент своята господарка. Това е една преданост, която би накарала да се усмихнат радостно господа философите, които твърдят, че тези същества имат душа.

— Господине — рече Андре недоволна, — съвсем не от преданост не ме напуска Никол, а защото аз й заповядвам да не ме напуска.

Балзамо вдигна очи към Никол, за да види ефекта, който щяха да предизвикат върху нея думите на господарката й, и видя по свиването на устните, че младото момиче съвсем не бе безчувствено към униженията, отправени към нейното положение на прислужничка. Все пак това изражение премина като светкавица по лицето на камериерката, защото, като се обърна, явно за да скрие някоя сълза, очите й се приковаха в един прозорец на трапезарията, който гледаше към двора.

Всичко това представляваше интерес за Балзамо, който сякаш търсеше нещо в лицата, сред които току-що бе въведен. И така неговият поглед последва този на Никол и му се стори, че на прозореца, обект на нейното внимание, вижда как се появява лицето на мъж. „Всъщност — помисли си той — всичко е странно в тази къща; всеки има своя тайна, а аз се надявам след един час да узная тази на госпожица Андре. Вече знам тайната на барона, а се досещам и за тази на Никол.“ За момент Балзамо се бе разсеял, но колкото и кратък да бе този миг, баронът забеляза това.

— Вие също мечтаете — каза той, — добре! Трябваше поне да дочакате нощта, скъпи гостенино. Мечтанието е заразно и тази болест, както ми се струва, се хваща лесно тук. Да преброим мечтателите. Първо, имаме госпожица Андре, която мечтае, и после виждам всеки път да мечтае тоя ленивец, който уби яребиците, който може би е мечтал и когато ги е убивал…

— Жилбер? — попита Балзамо.

— Да! Философ като господин Ла Бри. Като споменах философи, вие случайно да не сте от техните приятели? О! Тогава ви предупреждавам, че няма да бъдете от моите…

— Не, господине, аз не съм нито в добри, нито в лоши отношения с тях, не ги познавам — отговори Балзамо.

— Толкова по-добре, дявол да го вземе! Това са проклети животни, по-скоро отровни, отколкото грозни. Те погубват монархията със своите принципи! Във Франция хората вече не се смеят, а четат, а какво четат?

В този момент на Балзамо се стори, че отново вижда бледнеещото лице да се появява зад стъклата. Но то изчезна в момента в който той прикова погледа си в него.

— Не е ли госпожицата философ? — попита усмихнат Балзамо.

— Аз не знам какво е философията — отговори Андре, — знам само, че харесвам онова, което е сериозно.

— Ех, госпожице! — провикна се баронът. — Нищо не е по-сериозно според мен от това да се живее добре, обичайте живота.

— Но госпожицата съвсем не мрази живота, както ми се струва? — попита Балзамо.

— Ето още една глупава дума — каза Таверне. — И бихте ли ми повярвали, господине, че вече съм чувал това буква по буква от устата на моя син.

— Вие имате син, мой скъпи домакине? — попита Балзамо.

— О, боже, да, имам това нещастие. Един виконт Дьо Таверне, лейтенант от гвардията на дофина, отличен поданик!

Баронът произнесе тези две последни думи със стиснати зъби, като че ли искаше да сдъвче всяка буква.

— Поздравявам ви, господине — каза Балзамо, като се поклони.

— Да — отговори старецът, — още един философ. Това предизвиква недоумение у мен, честна дума. Не ми ли говореше той онзи ден да се освободят негрите. А захарта! — рекох аз. — Аз обичам кафето си много подсладено, и крал Луи XV също. — Господине — ми отговори той, — по-добре да се лишим от захар, отколкото да гледаме как страда една раса… — Една раса маймуни! — казах аз, като с това им оказах голяма чест. Знаете ли какво твърдеше той? Право ви казвам, трябва да има нещо във въздуха, което завърта главите им, той твърдеше, че всички хора са братя! Аз — брат на някакъв от Мозамбик!

— О! — рече Балзамо. — Отишъл е твърде далече…

— Е, какво ще кажете? Имам късмет с моите деца, нали? И няма да казват, че потомството ми прилича на мен. Сестрата е ангел, а братът — светец! Но пийте, господине… Виното ми е отвратително.

— Намирам го превъзходно! — каза Балзамо, гледайки към Андре.

— Значи вие също сте философ! А, пазете се, ще накарам дъщеря ми да ви прочете една проповед. Но не, философите нямат религия. И все пак е много удобно да имаш религия. Боже мой, едно време се вярваше в Бога и в краля и с това всичко свършваше. Днес, за да не вярваш нито в единия, нито в другия, трябва да научиш много неща, да прочетеш много книги, предпочитам никога да не се съмнявам. По мое време поне се учеха само приятни неща, учехме се добре да играем на фараон, на бириби или на пас-ди^[1], прекрасно въртяхме саби въпреки указите, разорявахме херцогини и се разорявахме заради танцьорки. Такава е моята история. Така, както ме гледате, изглеждам стар, нали? Е, добре! Това е, защото съм разорен и живея в тази дупка, защото перуката ми е износена, а облеклото ми е остаряло, но вижте моя приятел маршала, който има нови дрехи и пригладени перуки, той живее в Париж и има две хиляди ливри рента. Е, добре. Той е все още млад, още е зелен, буден, обича да се впуска в авантюри. Той е с десет години по-стар от мен, скъпи ми господине, с десет години!

— За господин Дьо Ришельо ли говорите?

— Несъмнено.

— За херцога?

— Бога ми! Не за кардинала, мисля, че все още не съм стигнал дотам. Впрочем той не направи това, което направи племенникът му — не се задържа толкова дълго.

— Учудвате ме, господине, че с такива влиятелни приятели като тези вие като че ли сте напуснали двора?

— О! Това е временно оттегляне, но ще се върна някой ден — каза старият барон, като отправи към дъщеря си странен поглед.

Този поглед бе уловен от Балзамо.

Младото момиче, изтръгнато от зоркото наблюдение, което приковаваше погледа му към прозореца, дотича.

— Ах — каза баронът, като въздъхна, — навремето оставахме на масата до два часа сутринта. Това беше, защото имахме какво да вечеряме, защото, когато вече не ядяхме, още пиехме! Но как да пием лошото вино, когато не ядем повече… Льоге, дайте едно шише мараскин^[2]… Ако все още е останало.

Баронът се бе разположил в своето кресло със затворени очи и издаваше смешно-меланхолични въздишки.

— Говорихте ми за маршал Дьо Ришельо — поде Балзамо, който изглеждаше решен да не оставя разговора да прекъсне.

— Да — каза Таверне, — вярно, говорех ви.

И той изтананика една не по-малко меланхолична от въздишката му мелодия.

— Той ненавижда вашия син и ако го ненавижда за това, че е философ — продължи Балзамо, — той трябва да е запазил приятелството си към вас, защото вие не сте такъв.

— Философ? Не, благодаря на Бога!

— Предполагам, не ви липсват титли. Вие сте служили на краля?

— Петнадесет години. Бях адютант на маршала. Заедно участвахме във войната при Маон^[3] и нашето приятелство датира от… но, за Бога, почакайте… от прословутата обсада на Филипсбург^[4], ще рече, от 1742 до 1743.

— А! Много добре! — каза Балзамо — Вие сте били при обсадата на Филипсбург… аз също.

Старецът се изправи на креслото си и погледна Балзамо в лицето, като отвори широко очи.

— Моля — каза той, — но на каква възраст сте тогава, скъпи гостенино?

— О! Аз нямам възраст — каза Балзамо, като протегна чашата си, за да може красивата ръка на Андре да му налее мараскин.

— Господине — каза той, — позволете ми да ви кажа, че нямате възраст на войник от Филипсбург. Минаха двадесет и осем години от тогава, а вие сте най-много на тридесет, ако не греша.

— Ех, Боже мой, кой не е на тридесет години? — каза небрежно пътникът.

— Аз, за Бога — провикна се баронът. — Защото минаха точно тридесет години, откакто бях на толкова.

Андре гледаше чужденеца с нескрито любопитство.

— Хайде, господине, вие ме обърквате — каза баронът, — само да не грешите нещо, напълно е възможно и да вземате Филипсбург за друг град. Давам ви най-много тридесет години, нали, Андре?

— Всъщност да — отговори тя, като пак опита да устои на властния поглед на госта, но и този път не успя.

— Не, не — каза последният. — Аз знам какво казвам и казвам истината. Говоря за знаменитата обсада на Филипсбург, когато херцог Дьо Ришельо уби в дуел своя братовчед принц Дьо Ликсан.

— Господине — извика баронът, — честна дума, вие ме тревожите. Това стана точно както казвате.

— Чували сте да го разказват? — попита спокойно Балзамо.

— Бях там. Имах честта да присъствам като секундант на господин маршала, който тогава още не беше маршал, но това не означава нищо.

— Почакайте — рече Балзамо, гледайки втренчено барона. — Не носехте ли тогава капитанска униформа?

— Точно така.

— Вие бяхте от полка гвардейски конници на кралицата, които бяха изпосечени във Фонтьоноа^[5]?

— Били ли сте във Фонтьоноа? — попита баронът, като се опита да се присмее.

— Не — отговори спокойно Балзамо, — по това време аз вече бях мъртъв.

Баронът отвори широко очи, Андре потрепери, Никол се прекръсти.

— И така, да се върнем на това, което ви казах — продължи Балзамо. — Вие носехте униформата на гвардейските конници, сега отлично си спомням. Видях ви, докато минавах, вие държахте вашия кон и този на маршала, докато последният се биеше. Аз се приближих до вас и ви попитах за подробности, вие ми ги дадохте.

— Аз?

— Но да, за Бога, вие! Сега ви познах, тогава носехте титлата рицар.

— Дявол да го вземе! — извика Таверне съвсем удивен.

— Простете, че не си спомних за вас отначало. Но тридесет години променят човека. За маршал Дьо Ришельо^[6], скъпи бароне!

И Балзамо, след като вдигна чашата си, я изпразни до последната капка.

— Вие сте ме видели по онова време? — повтори баронът. — Невъзможно!

— Видях ви — каза Балзамо.

— Но тогава вие сте на петдесет години.

— На толкова съм, колкото трябва, за да съм ви видял.

Този път баронът се отпусна в своето кресло толкова ядосано, че Никол не можа да удържи смеха си. Но Андре, вместо да се смее като Никол, се замечта с очи, втренчени в Балзамо. Човек би казал, че последният чакаше този момент и го бе предвидил.

Като стана изведнъж, той изпрати една или две светкавици с пламналите си зеници към младото момиче, което потрепери, сякаш поразено от електрически удар. Ръцете й се вцепениха, вратът й се сведе, тя се усмихна сякаш противно на желанието си на чужденеца, след това затвори очи. Балзамо, още прав, докосна ръцете й, а тя потрепери отново.

— И вие също ли, госпожице — каза той, — мислите, че съм лъжец, защото твърдя, че съм бил във Филипсбург?

— Не, господине, аз ви вярвам — продума Андре, правейки свръхчовешко усилие.

— Тогава аз съм този, който дърдори — каза старият барон. — А, извинете, освен ако все пак господинът не е някакво привидение, сянка.

Никол отвори широко ужасените си очи.

— Кой знае! — рече Балзамо с тон, който плени младото момиче.

— Хайде, сериозно, господин барон — поде старецът, който явно искаше да изясни нещата, — на повече от тридесет години ли сте? В действителност не изглеждате на толкова.

— Господине — каза Балзамо, — ще ми повярвате ли, ако ви кажа нещо, трудно за вярване?

— Не отговарям — каза баронът, като разтърси глава с ироничен вид, докато Андре, обратното, слушаше най-внимателно. — Аз съм много недоверчив, предупреждавам ви.

— Тогава защо ми задавате въпрос, чийто отговор няма да изслушате?

— Е, добре тогава, да, ще ви повярвам. Сега доволен ли сте?

— Тогава, господине, ще ви повторя това, което вече ви казах, аз не само ви видях, но и ви познавах във Филипсбург.

— Значи тогава сте били дете?

— Не! Бях на четиридесет и една.

— А, а! Това започва да прилича на езичество — извика баронът, — нямаше ли един гръцки философ — тези нещастни философи, винаги ги е имало — нямаше ли там един гръцки философ, който не ядеше бакла, защото твърдеше, че тя има душа — както моят син твърди, че негрите имат, кой го бе измислил това… Как, по дяволите, го наричате?

— Питагор — каза Андре.

— Да, Питагор, йезуитите ме научиха някога на това. Отец Поре ме накара да съчиня върху това латински стихове в съперничество с малкия Аруе^[7]. Спомням си дори, че той намери моите стихове безкрайно по-добри от неговите. Питагор, да, той е.

— А кой ви казва, че аз не съм бил Питагор? — отвърна съвсем просто Балзамо.

— Не отричам, че не сте били и Питагор — рече баронът. — Но в края на краищата Питагор съвсем не присъстваше при обсадата на Филипсбург. Въобще не го видях там.

— Със сигурност — каза Балзамо, — но видяхте виконт Жан де Баро, който принадлежеше към черните мускетари?

— Да, да, видях го там… Но той съвсем не беше философ, макар да се ужасяваше от погачи и да ги ядеше само тогава, когато не можеше да постъпи по друг начин^[8].

— Да, точно така е. Спомняте ли си, че на другия ден след дуела на господин Дьо Ришельо Де Баро бе в окопа заедно с вас? Защото, както си спомняте, черните мускетари и гвардейските конници яздеха заедно цели седем дни.

— Точно така — после?

— Е, добре! После — картечът се сипеше като градушка тази вечер. Де Баро беше тъжен — той се приближи към вас и ви поиска един медальон, който вие му поднесохте в златна кутия.

— Върху който беше портретът на една жена?

— Точно така. Виждам я още, руса, нали?

— Дявол да го вземе, така е — каза баронът уплашен. — После?

— После — продължи Балзамо, като че се наслаждаваше на този медальон — едно гюле го улучи по гърлото, както някога господин Дьо Беруик^[9], и му отнесе главата.

— Уви, да! — каза баронът. — Бедният Де Баро!

— Е, добре, господине! Виждате наистина, че съм ви видял и познавал във Филипсбург — каза Балзамо, — защото лично аз бях Де Баро.

Баронът се отдръпна назад в пристъп на уплаха или по-скоро на смайване, което насърчи чужденеца.

— Но това е магьосничество! — извика Таверне. — Преди сто години щяхте да бъдете изгорен, мой скъпи гостенино. О, Боже мой! Струва ми се, че тук се усеща дъх на призрак, на обесен, на опърлен!

— Господин барон — каза, смеейки се, Балзамо, — един истински магьосник не може никога да бъде нито обесен, нито изгорен, запомнете добре това, само глупаците отиват на кладата или на въжето. Но ще седим ли още тук тази вечер, защото ето, че госпожица Дьо Таверне заспива? Изглежда, че метафизическите спорове и окултните науки малко я интересуват.

Всъщност Андре, покорена от неизвестна сила, на която не можеше да устои, люшкаше леко главата си като цвете, чиято чашка е натежала от голяма капка роса. Но при последните думи на барона тя направи усилие да отблъсне този превземащ я, властен поток, който я смазваше. Тя разтърси енергично глава, изправи се и като залиташе, подкрепяна от Никол, напусна трапезарията. Едновременно с нея изчезна и лицето, залепено за прозорците, в което от дълго време Балзамо бе разпознал Жилбер.

Балзамо бе проследил Андре с поглед, докато тя, залитайки, прекосяваше трапезарията.

Миг след това чуха момичето да напада яростно клавишите на своя клавесин.