Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

57.
Раздвоение и будно състояние

Щом Лоренца се съвзе, тя веднага се огледа наоколо. След като разгледа всяка от хилядите дреболии, които създават радост на жените, лицето й се поотпусна — тя спря очи върху Балзамо и болезнено потрепери. Той седеше на няколко крачки от нея и я наблюдаваше внимателно.

— Пак ли вие? — каза тя, като се отдръпна назад.

И по лицето й се изписа ужас — устните й пребледняха, обля я пот. Балзамо не отговори нищо.

— Къде съм? — попита тя.

— Знаете откъде идвате, госпожо — каза Балзамо, — и това трябва естествено да ви помогне да отгатнете къде сте.

— Да, добре е, че ме връщате към спомените ми, наистина си спомням. Зная, че вие ме преследвате, изтръгнахте ме от ръцете на знатната особа, която бях избрала за посредник между мен и Бога.

— Тогава вие знаете, че тази всемогъща принцеса не успя да ви защити.

— Да. Вие я победихте чрез някаква магия! Вие сте демон! — провикна се Лоренца и отправи молба към Бога.

— Какъв демон съм аз, госпожо? — каза Балзамо, вдигайки рамене. — Веднъж завинаги оставете, моля ви, тези детински приумици, донесени от Рим, както и целия този куп абсурдни суеверия, които влачите след себе си след излизането ви от манастира.

Лоренца се хвърли към един от прозорците, дръпна пердетата и отвори прозореца. Протегнатата й ръка се опря в дебела желязна решетка с шипове, скрити под цветя, които не ги правеха по-малко опасни.

— Един затвор вместо друг — каза тя. — Предпочитам онзи, който води към небето, вместо този, който отвежда в ада.

И тя притисна нежните си юмручета върху металния корниз.

— Ако бяхте по-благоразумна, Лоренца, на вашия прозорец щеше да има цветя, а не решетки.

— Не бях ли благоразумна, когато ме затворихте в другия затвор на колела с онзи вампир, когото наричате Алтотас? Бях. И все пак вие не ме изпускахте из очи, все пак бях ваша пленница. Всеки път когато ме напускахте, вдъхвахте в мене този дух, който ме притежава и обладава и с който не мога да се преборя. Къде е този ужасен старец, който ме караше да умирам от страх? Тук, в някое ъгълче, нали? Да замълчим и двамата и ще чуем как излиза сякаш изпод земята неговият глас като на призрак?

— Имате въображение на дете, госпожо — каза Балзамо. — Алтотас, моят възпитател, моят приятел, моят втори баща, е безобиден старик, който никога не ви е виждал, никога не се е приближавал до вас или, ако ви е видял или се е приближил до вас, дори не ви е обърнал внимание, до такава степен той е обладан от своята работа.

— От своята работа ли? А каква е тази работа? Кажете.

— Той търси еликсира на живота, който всички будни умове са търсили в продължение на шест хиляди години.

— О, вие сте демони и двамата! — каза Лоренца, вдигайки ръце към небето. Заради измислицата, наречена от вас лудост, вие ме държите затворена?

— Хайде — каза Балзамо, без да се обиди и дори се усмихна доброжелателно, — мъчение ли е да живеете в такава удобна и елегантна стая?

— С решетки, с железни остриета от всички страни. Без въздух!

— Тези решетки са тук, за да пазят вашия живот, разбирате ли, Лоренца?

— О! — възкликна Лоренца. — Той ме унищожава бавно, а иска да вярвам, че мисли за моя живот!

Балзамо се приближи до младата жена и с приятелски жест поиска да я хване за ръка, но тя отстъпи сякаш я бе докоснала змия.

— Не ме докосвайте! — каза тя.

— Значи вие ме мразите, Лоренца?

— Питайте осъдения дали мрази палача си.

— Но все пак вие сте моя съпруга.

— Това е дяволското ви дело! Но аз съм римлянка — прошепна Лоренца — и един ден ще си отмъстя.

Балзамо нежно поклати глава.

— Нали не казвате това, за да ме уплашите, Лоренца? — попита я той, като се усмихна.

— О! — каза тя. — Не е престъпление да посочиш на обществото кои са враговете му, това е дълг.

— Ако ме обявявате за повелител на мъртвите и магьосник, аз не обиждам обществото, аз се изправям срещу Бога. Защо тогава Бог, за когото е достатъчно само да вдигне ръка, за да ме порази, досега не ме е наказал, а е оставил тази грижа на хората, които са слаби, безпомощни и грешни като мене?

— Той забавя — прошепна младата жена, — но не забравя!

Балзамо се усмихна.

— И докато чака — каза той, — ви дава съвета да предадете вашия приятел, благодетел, съпруг?

— Мой съпруг? Ах, опазил ме Бог, никога вашата ръка не е докоснала моята, без да се изчервя или потръпна.

— И вие знаете, че аз винаги великодушно съм се стремил да ви спестя този допир.

— Вярно е. Вие сте целомъдрен и това единствено облекчава моите нещастия. О, ако се наложеше да понасям и любовта ви!

— О, тайнственост, непроницаема тайнственост! — прошепна Балзамо, който сякаш следваше по-скоро своята мисъл, отколкото отговаряше на думите на Лоренца.

— Да приключваме — каза Лоренца, — защо ми отнемате свободата?

— А защо, след като ми я отдадохте доброволно, искате да си я вземете обратно? Защо бягате от вашия закрилник? Защо ходите да търсите подкрепа у една непозната срещу човека, който ви обича?

— О! — възкликна Лоренца, без да отговори на въпросите. — Затворникът, който непрестанно се стреми към свободата, в края на краищата я получава. Вашите решетки не ще ме удържат, както не ме удържа и вашата подвижна клетка.

— Разбирате ли, скъпо дете — продължи Балзамо с една заплашителна нежност, — опитах се да направя този затвор достоен за една кралица. Станете кралица и нищо няма да ви липсва. Успокойте налудничавите си страсти. Живейте тук, както бихте живели в манастира си. Свикнете с моето присъствие, обичайте ме като приятел, като брат. Имам големи страдания, които ще ви доверя, ужасни разочарования, на които една ваша усмивка понякога би донесла утешение. Колкото повече ви виждам добра, внимателна и търпелива, толкова повече ще намалявам решетките на вашата килия. Кой знае? Може би след година или дори след шест месеца вие ще бъдете свободна като мен — в смисъл, че няма да искате да откраднете от мен вашата свобода?

— Не, не — извика Лоренца, която не можеше да си обясни как една толкова ужасна решителност може да се изразява с толкова нежен глас, — не искам повече обещания, нито пък повече лъжи. Вие ме отвлякохте насила, аз принадлежа само на себе си. Още няколко дни в този затвор, който духът ми не приема, и аз повече няма да бъда ваша длъжница, а по-късно, по-късно — пазете се — може би дори ще си помисля, че сте били в тайни отношения с тези бандити.

— Вие ми оказвате чест, като виждате в мое лице главатар на банда разбойници! — каза иронично Балзамо.

— Не зная, но поне видях как произнасяте думи и правите знаци.

— Но вие не ще ги произнесете никога пред някоя жива душа. Вие ще ги затворите в дълбините на вашия спомен, докато се изличат!

— О, точно обратното! — извика Лоренца, щастлива като разгневен човек, който най-сетне открива слабото място на противника си. — Ще ги пазя грижливо в паметта си и ще ги произнасям тихичко, когато съм сама, и много високо при първия удобен случай. Аз дори вече ги казах.

— И на кого? — попита Балзамо.

— На принцесата.

— Вижте какво, Лоренца, чуйте добре следното — каза Балзамо, като впи пръсти в плътта си, за да угаси нейната трескавост и да успокои кипналата си кръв, — ако сте ги казали, няма да ги кажете повече, защото аз ще държа вратите затворени, ще изостря краищата на тези остриета и ще издигна, ако се наложи, около този двор стени, високи като Вавилонската кула.

— Вече ви казах, Балзамо — извика Лоренца, — че човек може да излезе от всеки затвор, особено когато любовта към свободата се усилва от омразата към пазачите.

— Чудесно, хайде излезте, Лоренца, но чуйте следното — можете да излезете оттук само два пъти. Първия път аз ще ви накажа така жестоко, че ще изплачете всичките си сълзи, а втория ще ви набия жестоко, до смърт.

— Господи! Господи! Той ще ме убие! — извика младата жена.

И като скочи гъвкаво и бързо като диво животно, тя заблъска глава в стената.

Но на Балзамо стигаше само да протегне към нея ръка и да произнесе — повече със сърцето си, отколкото с устните си една-единствена дума — за да я спре насред пътя. Устремената Лоренца се спря внезапно, залюля се и се отпусна заспала в ръцете на Балзамо. Странният магьосник, който като че ли изцяло владееше тялото на тази жена, но напразно се бореше с духа й, вдигна Лоренца на ръце, занесе я върху леглото, целуна я по устните продължително, дръпна балдахина и завесите на прозореца и излезе.