Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (77)

75.
Събирачите на билки

Жилбер беше станал безразличен към всичко, откакто научи за скорошното отпътуване на Андре за Трианон. Той прекара целия следващ ден облегнат на капандурата.

Толкова очакваната неделя най-после дойде.

Философът беше нетърпелив като дете и неведнъж, щом чуеше шум от колела, заставаше до прозореца, за да види дали не пристига каретата на господин Дьо Жюсьо. Най-после той забеляза една, която намали ход и спря пред вратата. Каретата беше лакирана, конете й с богата амуниция, а едрият кочияш — напудрен. Русо веднага изтича при Терез:

— Ето го, ето го, идва!

А после припряно се обърна към Жилбер:

— Бързо, Жилбер, бързо! Каретата ни чака.

Господин Дьо Жюсьо беше намазан с помада, напудрен и свеж като пролетта. Разкошната му горна дреха беше от раиран индийски сатен в лененосив цвят, рединготът — от светлолилава тафта, чорапите — от тънка бяла коприна. Прекрачвайки прага на Русо, той изпълни стаята с благоуханен парфюм, който Терез вдъхна, без да прикрива възхищението си.

— Колко сте красив! — възкликна Русо, като нарочно гледаше Терез и й сочеше с очи разликата между своя скромен костюм и обемистите си ботанически принадлежности и елегантния костюм на господин Дьо Жюсьо.

— О, не, просто се страхувам от горещината! — каза елегантният ботаник.

Потеглиха бързо, теглени от два красиви датски коня. Един час по-късно ботаниците вече се спускаха по наклона за Буживал и като пресякоха пътя, завиха наляво към Шатение. Тази местност, прекрасна и днес, не беше по-малко привлекателна по онова време. А хълмът, който нашите естественици се канеха да изкачат и прехвърлят, беше залесен с дървета още по време на Луи XIV и беше обект на постоянни грижи, откакто Луи XV беше проявил интерес към Марли.

А Жилбер вървеше мрачен и спокоен и целият му живот беше подчинен на една-единствена мисъл: „Андре ще напусне павилиона в градината и ще отиде да живее в Трианон.“

Русо, с малка лопатка в ръка, започна да оглежда земята, същото правеше и господин Дьо Жюсьо. Но докато единият търсеше растения, другият се стараеше да запази чорапите си сухи от водата.

— Ах, какъв прекрасен lepopodium^[1]! — възкликна Русо.

— Очарователен! — отговори господин Дьо Жюсьо. — Искате ли да продължим нататък?

— Ах, lysimachia fenella^[2]! Можем да я откъснем, вижте!

— Колко е часът? — попита господин Дьо Жюсьо. — В бързината да се облека съм забравил часовника си.

Русо извади от джобчето на жилетката си голям сребърен часовник и каза:

— Девет часът.

— Дали да не си починем малко? Искате ли? — попита господин Дьо Жюсьо. — Вижте какво, може би съм малко гладен…

— Е, добре тогава! Ще закусим!… Селцето е само на четвърт левга оттук.

— Виждате ли онази кичеста горичка ей там? — протегна ръка господин Дьо Жюсьо към онази точка на хоризонта, която искаше да покаже на Русо.

Русо се повдигна на пръсти и сложи ръка пред очите си вместо козирка.

— Да, мисля, че съглеждам една малка и нова къщичка.

— Тогава да вървим там — подкани ги господин Дьо Жюсьо, — а и нищо не пречи да събираме растения пътьом.

— О, трябва да кажа, че вашият племенник е по-запален естественик от вас. Аз събирах веднъж растения с него в гората на Монморанси. Имаше малко хора. Той намираше много растения, знаеше как да ги бере и обясняваше свойствата им.

— Вижте какво, той е млад. Трябва тепърва да си създава име… Да не си нанасяме обиди, философе! Вижте, какво красиво plantago nonanthos^[3]. Има ли такива в гората на Монморанси?

— Бога ми, не! — каза Русо очарован. — Напразно го търсих сам, Турнфор ме уверяваше, че има. Наистина е чудесно. Всъщност как се нарича този павилион?

— Капан за мишки — каза господин Дьо Жюсьо, като припомни измисленото от господин Дьо Сартин име.

— А на кого принадлежат тази гора, сенчестите дървета и земите наоколо?

— Познавам всички тук. Не съм съвсем сигурен дали този павилион е на госпожа Д’Егмон или на госпожа Дьо Мирпоа, или… Бога ми, не знам. Но най-важното е, скъпи ми философе, вие ще се съгласите с мен, допускам, че там ще намерим хляб, плодове и гъши пастет.

Добродушният тон, с който господин Дьо Жюсьо произнесе тези думи, разпръсна облака от съмнения, който беше надвиснал над Русо. Философът изтупа праха от краката си, потърка ръце, а господин Дьо Жюсьо пръв пое по покритата с мъх пътечка, която, закриляна от сянката на кестеновите дървета, се виеше към самотната лятна къщичка. След него пое и Русо, който все още се взираше из тревата.

Жилбер отново беше станал последен. Той мечтаеше само за Андре и обмисляше по какъв начин би могъл да я вижда, когато тя отиде в Трианон.