Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

62.
Жилището на улица „Платриер“

Шон оглеждаше младото момиче едва от няколко минути, когато виконт Жан, изкачвайки тичешком стълбите подобно на прокурорски служител, се появи на прага на мнимата вдовица.

— Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че се чувствам чудесно тук, защото виждам всичко, но за съжаление няма да чувам всичко.

— Ех, Бога ми, искаш твърде много. Между другото има още една новина.

— Каква е тя?

— Напразно казват: „Мъдрецът е готов за всякакви събития.“ Аз съм мъдрец, но не бях готов за това събитие.

— Питам се дали някога ще свърши. Смущава ли ви това момиче, което съм си взела да ми помага? В такъв случай минете в съседната стая, госпожица Силви.

— О, няма смисъл. Това красиво дете не пречи, напротив! Остани, Силви, остани.

И виконтът погали с пръсти брадичката на красивото момиче, чиито вежди вече бяха почнали да се смръщват при мисълта, че щяха да кажат нещо, което тя нямаше да чуе.

— Да остане тогава. Но говорете!

— Та аз и не правя друго нещо, откакто съм влязъл.

— Но не казвате нищо… Тогава мълчете и ме оставете да гледам — има повече смисъл.

— Та минавах значи край чешмичката и се пазарях за няколко мебели на вехто за това ужасно жилище, когато изведнъж усетих как пръски вода покриха с кал чорапите ми.

— Колко интересно!

— Почакайте! Много бързате, скъпа! Гледам… и отгатнете какво виждам… Обзалагам се сто срещу едно с вас…

— По-нататък.

— Виждам един млад господин, запушил с парче хляб чучура на чешмичката и от това водата изтичаше и пръскаше вода.

— О, колко това, което казвате, не ме интересува! — каза Шон, като вдигна рамене.

— Почакайте! Изругах високо, като ме опръскаха. Човекът с хляба се обърна и видях… Видях моя философ, или по-скоро нашия философ.

— Кой? Жилбер ли?

— Самия него — без шапка, с разкопчана дреха, с увиснали чорапи, обувки без фльонги… с една дума, небрежно изискан.

— Жилбер! И какво каза той?

— Познах го и той ме позна. Аз се приближавам, той отстъпва, аз протягам ръце, а той разтваря краката си и ето го, тича като хрътка между колите и носачите на вода.

— И вие го изгубихте от очи?

— Така мисля, по дяволите! Нали не предполагате, че съм хукнал и аз?

— Наистина. Боже мой! Разбирам, че е било невъзможно, но ето, че го изгубихте пак!

— Ах, какво нещастие! — изпусна се Силви.

— Да, разбира се — каза Жан. — Аз му дължа едно хубаво количество удари с камшик. Ако го бях хванал за кърпената яка, кълна ви се, че нямаше да стане нужда да чака. Но той отгатна добрите ми намерения в това отношение и си послужи с краката си. Няма значение! Той е в Париж и това е най-важното! А в Париж, ако не си в много лоши връзки с полицейския лейтенант, се намира всичко, което търсиш…

— Ще го затворим — каза госпожица Силви, — само че този път трябва да му изберем по-сигурно място.

— И Силви ще му носи в това сигурно място хляб и вода, нали, Силви? — попита виконтът.

— Братко, не е смешно — каза Шон. — Този младеж видя случката с пощенската кола. Ако има причина да ни се сърди за това, възможно е да стане опасен.

— А освен това — каза Жан, — обещах си, като се качвах по стълбите, да потърся господин Дьо Сартин и да му разкажа за моето откритие. Господин Дьо Сартин ще ми отговори, че един гологлав човек със свлечени чорапи и развързани обувки, който мокри хляба си на една чешмичка, сигурно живее близо до мястото, където сме го видели, щом е облечен по този начин, тогава той ще се заеме да ни го намери.

— Какво може да прави той тук без пари?

— Да изпълнява поръчки.

— Той! Този див философ! Не може да бъде. Но вие, братко, идете до нашата наблюдателница.

И те наистина се приближиха до прозореца.

Андре изостави бродерията си, изтегна небрежно крака върху едно кресло, а после протегна ръка към една книга, поставена на стол близо до нея, отвори я и се зачете в нея. Наблюдателите сметнаха, че книгата е много интересна, защото младото момиче остана неподвижно от момента, в който започна да я чете.

— О, каква ученолюбива личност! — каза госпожица Шон. — Какво ли чете?

— Ето първата необходима вещ — отговори виконтът, като извади от джоба си далекоглед, който разтегна и насочи към Андре, като го опираше, за да фокусира върху ъгъла на прозореца.

Шон го наблюдаваше нетърпеливо.

— Е, хайде да видим наистина ли е красиво това създание? — попита тя виконта.

— Прекрасно! Това е съвършено момиче. Какви ръце, какви китки! Какви очи! Устните й могат да изкушат всекиго. Краката й… О, божествени крака! Ами глезенът? О, какъв глезен под копринения й чорап.

— Хайде сега пък вземете, че се влюбите! Само това ни липсваше! — каза сърдито Шон.

— Е, и какво от това? Нямаше да е толкова лошо, ако и тя решеше да ме обикне на свой ред. Това би успокоило нашата бедна графиня.

— Хайде, подайте ми лорнета и ме освободете от глупостите си, ако е възможно… Да, тя наистина е красива, невъзможно е да няма любовник… Вижте, тя не чете… Книгата ще падне от ръцете й… хлъзга се… вижте, ето че се търкулна. Както ви казвах, Жан, тя не чете, а мечтае.

— Или спи.

— С отворени очи? Хубави очи, Бога ми!

— Във всеки случай — каза Жан, — ако тя си има любовник, ще го видим добре оттук.

— О, колко хубав е този далекоглед! — каза Шон. — Та аз почти бих могла да чета с него в книгата.

— Четете и ми кажете заглавието. Може би ще измисля нещо, като го чуя.

Шон се наведе с любопитство, но отстъпи назад още по-живо, отколкото се беше навела.

— Е, добре, какво има? — попита виконтът.

Шон му сграбчи ръцете.

— Погледнете предпазливо, братко — каза тя. — Вижте коя е личността, навеждаща се над онази капандура вляво. Пазете се да не ви забележи!

— Охо! — извика приглушено Дю Бари. — Това е моят приятел, който си кваси коричките, Бог да ми е на помощ!

— Той дебне.

Виконтът се удари по челото.

— Открих! — изрева той.

— Какво?

— Той дебне малката, по дяволите!

— Госпожица Дьо Таверне?

— Ами да! Ето го влюбения от гълъбарника! Тя идва в Париж и той дотичва. Тя се настанява на улица „Кок-Ерон“, а той се спасява от нас, за да отиде да живее на улица „Платриер“. Той я гледа, а тя си мечтае.

— Бога ми, кълна се, че това е истината — каза Шон, — вижте този поглед, тази втренченост, този оловносин огън в очите му — той е влюбен до полуда.