Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (98)

96.
Кралският съд

Докато описаните второстепенни интриги, мътени и излюпени под липите и покрай цветните лехи на Трианон, даваха живот на нископоставените в този затворен кръг, големите интриги разперваха заплашително криле и се спускаха като буреносни облаци над двореца на Темида^[1] в Париж, както писа Жан дю Бари на сестра си.

Кралският съд, останка от бившата френска опозиция, се бе съвзел под своенравното ръководство на Луи XV. Откакто обаче неговият покровител господин Дьо Шоазьол бе отстранен, членовете му усетиха приближаващата се опасност и се подготвиха да я предотвратят с мерки според обстоятелствата.

При това бретанският съд и останалите съдилища във Франция бяха затрупали краля с пълномощия, повече или по-малко ограничени и унаследени, и той бе признал благодарение на госпожа Дю Бари правото на феодалите пред третото съсловие, назначавайки за главнокомандващ леката кавалерия господин Д’Егийон.

Господин Дю Бари беше намерил най-точното определение — това представляваше груба плесница по бузите на лоялните съдебни съветници.

Как щеше да бъде приета тя? Ето въпроса, който, щом слънцето изгрееше, започваха да си задават и градът, и дворецът. Съдиите са хитри хора, те имат ясен поглед върху събития, които объркват останалите. Затова те постигнаха съгласие по нанесения удар и последиците от него. И след като стана ясно, че някой някому е ударил шамар, те решиха следното: Съдът ще разгледа поведението на бившия управител на Бретан и ще излезе с мнение по този въпрос.

Кралят обаче парира атаката, като забрани на перовете и на принцовете да присъстват на заседание, имащо нещо общо с господин Д’Егийон. Те се подчиниха на заповедта му. Тогава Съдът реши сам да свърши своята работа. Той издаде присъда, съдържаща сериозни обвинения и подозрения срещу господин Д’Егийон, дори такива, които поставяха под съмнение неговата чест. Той бе лишен от правата си на пер^[2], докато на заседание на перовете не бъде напълно оправдан и изцяло очистен от подозренията.

Но една присъда, произнесена в съда, все още не означаваше нищо. Нещо повече — необходим беше скандал.

А Париж това и чакаше — да избухне някакъв скандал. Градът не бе особено предразположен към двореца и към Съда. Той вреше и кипеше и се възползваше от всеки повод да се посмее в замяна на сълзливите истории, които му се предлагаха от сто години насам.

Присъдата бе произнесена по правилата. Авторите й упълномощиха специални длъжностни лица, които да я напечатат буквално пред очите им. Издадени бяха десет хиляди екземпляра и разпространението им стана за миг.

Тъй като засегнатият също трябваше да научи какво беше решил Съдът, същите длъжностни лица отидоха в дома на господин Д’Егийон, който пък току-що бе отседнал в Париж за някаква извънредно важна среща.

Тази среща имаше за цел честните и ясни обяснения между херцога и неговия чичо маршал, които се налагаха от обстоятелствата.

Благодарение на Рафте целият Версай бе узнал само за един час за благородната съпротива на стария херцог срещу заповедите на краля относно поста на господин Дьо Шоазьол. А с помощта на Версай не само Париж, но и цяла Франция беше в течение на тази новина. Така че от известно време господин Ришельо бе достигнал върха на популярността, откъдето правеше смели политически гримаси не само на госпожа графинята Дю Бари, но и на любимия си племенник.

Но Рафте стоеше на прозорчето на резиденцията, което гледаше към двора. Щом позна ливреята на херцога, той предупреди господаря си.

Маршалът не притежаваше достатъчно самолюбие, за да се заблуждава относно силата на племенника си. Веднъж застанал очи в очи с него, той щеше да изкопчи от чичо си или прошката му, или някаква отстъпка. Всъщност Ришельо не прощаваше никога, а и знаеше, че отстъпките пред врага са унищожителна грешка в политиката.

Ето защо, след като получи писмото на господин Д’Егийон, той се престори, че е напуснал Париж за много дни. А Рафте, с когото се посъветва по този въпрос, изказа пред господаря си следното мнение:

— На път сме да съсипем господин Д’Егийон. Нашите приятели съдиите си вършат работата. Но господин Д’Егийон все пак се досеща за това и ако успее да се срещне с вас преди пукотевицата, той непременно ще изтръгне обещание да му помогнете в случай на нещастие. Колкото и голямо да е озлоблението ви, не може да надделее над семейните интереси. Ако му откажете, напротив, господин Д’Егийон ще се оттегли, обявявайки ви за свой неприятел, и ще ви припише цялата вина. Но ще се оттегли облекчен, затова, че е открил причината за злото, макар и да не го е премахнал.

— Точно така е — съгласи се Ришельо, — но все пак аз не съм в състояние вечно да се спотайвам. Колко дни остават до началото на пукотевицата?

— Шест дни, монсеньор.

— Сигурно ли е?

Рафте извади от джоба си писмо, което бе получил от един съветник в Съда. То съдържаше следните три реда:

Присъдата ще бъде оповестена в четвъртък. Това е крайният срок, определен от съдебния състав.

— В такъв случай нещата са съвсем прости — каза маршалът. — Върни писмото на херцога с бележка, написана от теб: „Господин херцог, сигурно сте узнали за заминаването на маршала за ХХХ. Промяната на въздуха му беше приписана като абсолютно необходима и наложителна от лекаря му, който смята, че господинът е малко уморен. Ако, както имахте честта да споделите с мен оня ден, желаете да говорите с господин маршала, аз мога да ви уверя, че на връщане от ХХХ в четвъртък вечерта херцогът ще преспи в парижкото си жилище, където и бихте могли да го намерите със сигурност.“ — А сега — добави маршалът — скрий ме някъде до четвъртък.

Рафте последва съвсем точно напътствията на господаря си.

Отсрочката до четвъртък задоволяваше Ришельо. В четвъртък той излезе от Версай с надеждата да срещне най-сетне и да победи неуловимия си противник.

По улиците, откъдето мина херцог Д’Егийон, се усещаше подводното, все още едва доловимо вълнение, което парижанинът умее добре да разпознае.

Господин Д’Егийон отиде право в жилището на господин Дьо Ришельо, но откри там само Рафте. Работата стана още по-неприятна, когато Рафте му отговори, че господин маршалът щял много да съжалява, като се върне, че е накарал господин Д’Егийон да го чака, но всъщност той нямало да преспи в Париж, както било уговорено първоначално, а и нямало да се прибере сам от провинцията. По тази причина той само щял да мине през Париж, за да разбере има ли някакви вести за него.

— Вижте какво, Рафте — каза мрачно Д’Егийон в отговор на неясните му обяснения, — вие сте съвестта на моя чичо. Отговорете ми като честен човек! Чичо ми не желае да ме види, нали? Кажете, трябва ли да се върна във Версай?

— Господин херцог, кълна се в честта си, че преди да измине и час, ще имате посещение от господин маршала.

— В такъв случай ще го почакам… щом така и така ще мине оттук.

— Вече имах честта да ви уведомя, че той може би няма да бъде сам.

— Разбирам… и разчитам на думата ви, Рафте.

Изглеждаше далеч по-благороден и изящен от маршала, който се появи от един остъклен будоар веднага щом племенникът му си тръгна. Той се усмихваше, както се усмихват грозните демони, с които е изпълнено произведението на Жак Кало^[3] „Изкушението на свети Антоан“.

— Той не подозира нищо, нали, Рафте? — попита маршалът.

— Нищо, монсеньор.

— Колко е часът?

— Часът няма нищо общо с нещата, монсеньор. Просто трябва да изчакаме пристигането на нашия приятел, прокурора от Шатле, който ще ме уведоми как се развиват събитията. Длъжностните лица са все още в печатницата.

Рафте не беше завършил изречението си, когато прислужникът въведе през тайна вратичка мръсен и грозноват мургав човек, от онези писарушки, към които господин Жан дю Бари изпитваше силна антипатия. Рафте скри маршала обратно в будоара и тръгна усмихнат към новодошлия.

— А! Вие ли сте, господин прокурор Флажо! Очарован съм, че сте тук.

— Аз съм ваш слуга, господин Дьо Рафте. Ами свършихме работата.

— Напечатано ли е съобщението?

— В пет хиляди екземпляра засега. Първите копия вече препускат из града. Останалите съхнат.

— Какво нещастие, скъпи ми господин Флажо! Какво нещастие за семейството на клетия маршал!

За да избегне отговора и по-точно лъжата, господин Флажо извади голяма сребърна кутия, от която бавно си взе щипка испански тютюн.

— А какво ще правим след това? — попита Рафте.

— Следва обичайната процедура, скъпи господин Рафте. Господата ще се качат в очакващата ги пред печатницата карета и ще отидат да уведомят лично херцог Д’Егийон каква е присъдата му. За щастие, извинете, исках да кажа за нещастие, той се намира в парижкото си жилище и ще могат да му съобщят всичко лично.

Рафте се обърна рязко, взе от едно бюро голяма папка с документи и я подаде на господин Флажо с думите:

— Ето документите, за които ви бях говорил, господине! — каза той. — Маршалът има голямо доверие във вашите способности и ви поверява това дело, от което сигурно ще имате полза. Благодаря ви за добрите вести!

И Рафте побутна лекичко, но с известна припряност господин Флажо към преддверието. Прокурорът си отиде, очарован от тежестта на папката. После секретарят веднага освободи господаря си от затвора му:

— Бързо, монсеньор! Качвайте се в каретата! Нямате време за губене, ако желаете да присъствате на представлението. Направете така, че вашите коне да препускат по-бързо от конете на длъжностните лица.