Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (125)

123.
Домът на господин Дьо Сартин

Щом влезе в двора, Лоренца бе заобиколена от цял куп полицейски пристави и войници. Тя се обърна към гвардееца най-близо до нея и го помоли да я заведе при началника на полицията. Той я изпрати при портиера, който внимателно разгледа тази странна жена с красиво лице, богати дрехи и великолепно ковчеже в ръка и прецени, че посещението й може би не е случайно, затова се изкачи заедно с нея по огромното каменно стълбище, а после я въведе в една приемна.

След време я уведомиха, че господин Дьо Сартин все още не се е прибрал, и я помолиха да го почака. Тогава тя потъна в дълбоко мълчание и заразглежда разсеяно голите стени на приемната.

Изведнъж отекна звънче и по двора се дочу шум от карета. След няколко минути друг служител съобщи на Лоренца, че господин Дьо Сартин я очаква.

Тя стана от мястото си и го последва. Двамата прекосиха две големи зали, претъпкани с подозрителни хора, някои от които бяха облечени в по-странни дрехи от тези на Лоренца. Накрая младата жена беше въведена в огромен осмоъгълен кабинет, осветен от безброй свещи.

Мъж на петдесет-петдесет и пет години, облечен в халат, с накъдрена и лепкава от пудрата перука, седеше зад високо бюро.

Всъщност долната част на това бюро-шкаф криеше под огледалата дванадесет по-малки чекмедженца. Те пък се отваряха не с шифри, а с помощта на тайнствени механизми. Шкафът-бюро беше изработен по поръчка на регента, който го беше подарил на абат Дюбоа, за да скрие там важни политически документи и химически формули. Абат Дюбоа пък го беше подарил на господин Домбревал, бивш началник на полицията, от когото го бе наследил заедно с шифрите и самият господин Дьо Сартин. Той се реши да си послужи с шкафа-бюро едва след смъртта на дарителя. Освен това накара да сменят всички ключалки. Шкафът-бюро беше известен и се затваряше прекалено добре, за да се допусне, че господин Дьо Сартин криеше там единствено прочутите си перуки.

Началникът на полицията видя в огледалата сериозното и бледо лице на Лоренца, която пристъпваше към него с ковчежето в ръка.

Младата жена се спря по средата на кабинета. Облеклото, лицето и походката й направиха силно впечатление на господин Дьо Сартин.

— Коя сте вие? — попита той, без да се обръща, като я наблюдаваше в огледалата.

— Пред господин Дьо Сартин, началник на полицията, ли се намирам? — попита Лоренца.

— Да — беше краткият отговор.

— Кой ще потвърди това? — зададе нов въпрос Лоренца.

Сега вече господин Дьо Сартин се обърна.

— Ще бъде ли доказателство, че аз съм човекът, когото търсите, ако накарам да ви изпратят в затвора?

Този път Лоренца не отговори. Тя само се огледа и с характерното за италианките достойнство потърси стол, какъвто господин Дьо Сартин до този момент не й беше предложил. Погледът й го покори — в края на краищата граф Д’Алби дьо Сартин беше възпитан човек.

— Седнете — каза й той рязко.

Лоренца притегли едно кресло и седна.

— Говорете бързо — продължи господин Дьо Сартин. — Какво ви води насам?

— Идвам, за да бъда под ваше покровителство.

Той я изгледа с характерния за него дълбок ироничен поглед и възкликна:

— Я виж ти!

— Господине — продължи Лоренца, — аз съм отвлечена от семейството си и съм принудена да живея в лъжлив брачен съюз с един мъж, който от три години ме държи в подчинение и ме кара да умирам от мъка.

Господин Дьо Сартин се вгледа внимателно в това благородно лице и усети леко вълнение, като се заслуша в нежния като песен глас.

— Откъде сте? — попита той.

— От Рим. Казвам се Лоренца Феличиани.

— Не познавам това семейство. Госпожица ли сте?

По онова време госпожица означаваше момиче от благородно потекло. А днес, както знаем, всяка жена се счита за достатъчно благородна веднага щом се омъжи и държи всички да я наричат с уважение госпожо.

— Госпожица съм — отговори Лоренца. — И искам да раздадете правосъдие и да накажете този човек, който ме държи затворена.

— Това не ме засяга — заяви началникът на полицията, — защото вие сте негова съпруга.

— Само защото той твърди това. Но аз не си спомням нищо, защото бракът е бил сключен, докато съм спяла.

— Чумата да го вземе! Значи имате здрав сън.

Господин Дьо Сартин махна с ръка, с което искаше да каже: „Вървете си.“ Лоренца не помръдна.

— Е, какво, какво има? — попита учудено господин Дьо Сартин.

— Не съм свършила — каза Лоренца. — Ако съм тук, то не е, за да се оплача от прищявка, а за да си отмъстя. Мисля, че ви казах вече — аз съм римлянка и в моята страна жените не се оплакват, а си отмъщават.

— Тогава има разлика. Но, красива госпожо, побързайте! Времето ми е твърде скъпо.

— Вече ви попитах дали ще получа вашата закрила. Ще ми я дадете ли?

— Закрила срещу кого?

— Срещу мъжа, на когото искам да отмъстя.

— Хайде, обяснете ми, скъпа госпожо… Защо да ви закрилям от един мъж, който по ваша преценка е по-могъщ и от крал и който е извършил нещо, което може би е престъпление?

— Аз ще си отмъстя, като разкрия тайните на този мъж.

— А! Значи този мъж има и тайни! — възкликна господин Дьо Сартин, чийто интерес се пробуди въпреки волята му.

— Големи тайни, господине.

— Какви точно?

— Политически.

— Каква закрила искате? — попита висшият чиновник със студена усмивка. — Пари или приятелство?

— Искам да вляза в манастир, господине, където бих могла да живея погребана, забравена от всички.

— Аха! — извика Сартин. — Ще ви осигуря манастира. Говорете.

— И така, давате ли ми честната си дума, господине?

— Мисля, че вече го сторих.

— В такъв случай — каза Лоренца — вземете това ковчеже. То съдържа такива тайни, че ще ви накарат да се разтреперите за сигурността на кралството и държавата.

— Вие знаете ли тези тайни?

— Бегло. Но знам, че съществуват. Никога ли не сте чували за съществуването на едно тайно братство?

— Братство на масоните ли?

— Братство на невидимите.

— О, да. Но не вярвам, че съществува.

— Ще повярвате, щом отворите това ковчеже.

— А! — възкликна живо господин Дьо Сартин. — Да видим какво има вътре.

Той взе ковчежето от ръцете на Лоренца, но като поразмисли, го постави върху бюрото.

— Не — каза той предпазливо. — Вие го отворете.

— Но ключът му не е у мен.

— Как така не е у вас? Носите ми ковчеже, чието съдържание застрашава спокойствието на цяло кралство, а сте забравили ключа!

— Толкова ли е трудно да се отключи една ключалка?

— Не, ако човек я познава. — След миг мълчание Сартин продължи. — Тук имаме ключове за всички видове ключалки. Ще ви дам една връзка и вие сама ще го отворите.

След тези думи той втренчи погледа си в Лоренца.

— Дайте ми ключовете — каза спокойно Лоренца.

Господин Дьо Сартин подаде на младата жена връзка мънички ключета с най-различна форма. Тя я взе. Ръката й се докосна до неговата и той усети, че пръстите й са студени като мрамор.

— А защо все пак не донесохте и ключето?

— Защото господарят на ковчежето никога не се разделя с него.

— И този господар е мъжът, който е по-могъщ и от краля, нали? Кой е този човек?

— Никой не би могъл да каже кой точно е той. Само вечността знае колко време е живял, а само Бог е бил свидетел на деянията, които е извършил.

— Добре. Но името му. Как е името му?

— Той го сменя често. Чувала съм да се нарича поне с десет имена.

— Тогава кажете името, под което го познавате вие.

— Ашарат.

— И къде живее?

— На улица „Сен…“

Внезапно Лоренца потрепери, олюля се, изпусна ковчежето, което държеше в едната си ръка, и ключовете, които стискаше в другата. Тя направи усилие да проговори, но устата й болезнено се сгърчи. Тогава момичето доближи двете си ръце до гърлото, сякаш думите, които се канеше да произнесе, го задушаваха. Накрая Лоренца вдигна треперещи ръце към небето и без да издаде нито звук, падна върху килима.

— Горката млада дама! — прошепна господин Дьо Сартин. — Какво ли й става? Тя наистина е много красива! О, хайде, в това отмъщение се крие любовна ревност!

Той позвъни веднага и сам вдигна от пода младата жена, която с широко отворените си очи и с неподвижните си устни приличаше на човек, напуснал вече този свят. Влязоха двама лакеи.

— Вземете внимателно тази млада дама — каза Сартин — и я отнесете в съседната стая. Опитайте се да възвърнете съзнанието й без никакво насилие! Вървете.

Покорните лакеи отнесоха Лоренца.