Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (12)

10.
Никол Льоге

През цялото време, докато траеше разпитът на Балзамо, Жилбер бе изпаднал в неописуема тревога.

Тогава една мисъл мина през главата му, той си спомни за подвижната стълба, с която Ла Бри, едновременно готвач, камериер и градинар, си служеше, за да закрепва към зида жасмина и орловите нокти. Като я подпре на стената и се изкачи догоре, той не би изпуснал нито един от издайническите звуци, които така пламенно желаеше да подслуша.

И така, той прескочи преддверието, след това двора и побягна към мястото, където знаеше, че ще намери стълбата, подпряна до зида. Но тъкмо се навеждаше да я вземе, когато му се стори, че дочува някакъв шум откъм къщата. Той се обърна.

Тогава широко отворените му в мрака очи като че съзряха пред черната рамка на открехнатата врата да преминава човешка сянка, така бърза, така безмълвна, сякаш принадлежи на призрак, а не на живо същество.

Той пусна стълбата и тръгна с туптящо сърце към замъка.

Тъкмо когато бе поставил стълбата и бе сложил крак на първото стъпало, вратата на Балзамо се отвори и се затвори отново, като през нея излезе Андре, която безшумно слезе в тъмното, като че някаква свръхестествена сила я водеше и подкрепяше. Момичето стигна по този начин до площадката на стълбището, мина близо до Жилбер, като го докосна леко с роклята си в мрака, където беше потънал, и продължи по своя път.

Жилбер я последва с разкъсано от болка сърце. Все пак, въпреки че вратата бе останала отворена, той се спря. Андре отиде да седне на табуретката до клавесина, върху който продължаваше да гори свещта.

Жилбер дереше гърдите си с ноктите на сгърчените си пръсти. Точно на това място половин час преди това той беше целунал роклята и ръката на тази млада жена, без тя да се ядоса, тук той се беше надявал, беше щастлив! Несъмнено снизходителността на девойката идваше от една от онези дълбоки поквари, които Жилбер бе открил в романите, изпълващи библиотеката на барона, или от едно от онези предателства на чувствата, каквито бе видял да се анализират в някои психологични трактати.

— Щом е така — промърмори той, лутайки се от едната към другата мисъл, — аз като другите ще се възползвам от тази поквара или ще използвам тази изненада на чувствата. И тъй като ангелът хвърли на вятъра своето покривало от невинност, на мен се падат няколко къса от нейната девственост.

Този път Жилбер беше взел решение, той се втурна към салона. Но тъкмо когато щеше да прекрачи прага, една ръка се подаде от тъмнината и го хвана пъргаво под мишница. Жилбер се обърна ужасен, стори му се, че сърцето се обърна в гърдите му.

— Ах! Този път те хванах, безсрамнико! — подшушна тихо в ухото му раздразнен глас. — Опитай се пак да отречеш, че нямаш среща с нея, опитай се да отречеш, че я обичаш…

Жилбер нямаше сили да отърси ръката си, за да я изтръгне от прегръдката, която го задържаше. Все пак прегръдката не бе такава, че да не може да се освободи от нея, тя беше просто на едно момиче. Никол Льоге бе тази, която бе хванала здраво Жилбер.

— И така, какво желаете още? — попита той съвсем тихо и нетърпеливо.

— О, ти искаш да говоря високо, струва ми се! — произнесе Никол с пълен глас.

— Не, не, напротив, искам да мълчиш — отвърна Жилбер със стиснати зъби, като повлече Никол в преддверието.

— Щом е така, последвай ме!

Тъкмо това желаеше Жилбер, защото, следвайки Никол, той се отдалечаваше от Андре.

— Но — каза Жилбер — госпожицата ще се върне в стаята си, тя ще ви повика отново, за да й помогнете да си легне, а вие няма да бъдете там.

— Ако мислите, че това ме притеснява в момента, всъщност вие много грешите. Какво ме интересува дали тя ще ме повика или не! Аз трябва да говоря с вас.

— Вие бихте могли, Никол, да оставите за утре това, което имате да ми кажете, госпожицата е строга, знаете това.

— А, да, аз я съветвам да бъде строга и най-вече с мен.

— Никол, обещавам ви, че утре…

— Ти обещаваш! Красиви са твоите обещания и може да се разчита на тях! Не ми ли беше обещал да ме чакаш днес в шест часа до Мезон-Руж? Къде беше в този час? О, твоите обещания са като тези на управителя на манастира, който бе положил клетва да пази тайната на изповедта, а отиваше да докладва всичките ни грехове на игуменката.

— Никол, помислете, че ще ви уволнят, ако забележат…

— А вас няма ли да ви уволнят, вас, влюбения в госпожицата? Господин баронът ще се притесни от това!

— Мен — каза Жилбер, опитвайки да се защитава — няма никаква причина да ме уволнят.

— Наистина! Той позволил ли ви е да ухажвате дъщеря му? Не вярвах, че е чак дотам философ.

Съкровищата, които желаеше Жилбер, бяха тези на любовта. Той прецени, че гневът на Никол бе по-малко опасен, отколкото желанието да притежава Андре. За миг той направи своя избор и запази в тайна страшното нощно приключение.

— И тъй, понеже непременно държите, нека се изясним — рече той.

— О, това ще стане бързо — извика Никол, чийто характер, абсолютно противоположен на този на Жилбер, не я оставяше да бъде господарка на чувствата си. — Но ти имаш право, тук в приземието не е удобно, да вървим в моята стая.

— Във вашата стая? — извика Жилбер уплашен. — В никакъв случай!

— Защо?

— Там има възможност да бъдем изненадани.

— Но хайде! — отвърна Никол с презрителна усмивка — Кой ще ни изненада? Госпожицата? Всъщност тя трябва да ревнува този хубав господин! За нейно нещастие хората, чиито тайни се знаят, не са никак опасни. Ах, госпожица Андре да ревнува от Никол! Никога не бих повярвала на тази чест!

— Внимавайте!

И Жилбер направи заплашителен жест.

— О, аз не се страхувам, вие вече веднъж ме ударихте, но от ревност. Тогава ме обичахте. Това бе осем дни след красивия ни меден месец и аз се оставих да бъда ударена. Но няма да се оставя днес. Не, не, вие не ме обичате вече и аз съм тази, която ревнува.

— И какво ще направиш? — каза Жилбер, като хвана китката на младото момиче.

— О, ще викам така, че госпожицата ще ви попита с какво право давате на Никол това, което дължите в момента само на нея. И така, пуснете ме, съветвам ви.

Жилбер пусна ръката на Никол. След това, като взе стълбата и я понесе предпазливо, отиде да я подпре на павилиона така, че тя стигна до прозореца на Никол.

— Вижте какво нещо е съдбата — каза тя, — стълбата, която вероятно щеше да послужи за изкачване до прозореца на госпожицата, чисто и просто ще послужи за слизане от мансардата на Никол Льоге. Това ме ласкае.

Жилбер бе почувствал фалша и последва девойката, събирайки всичките си способности за битката, която предчувстваше. Най-напред като предпазлив човек той се увери в две неща. Първото, като минаваше покрай прозореца, бе, че госпожица Дьо Таверне беше още в салона.

Второто, като отиде в стаята на Никол, бе, че можеше, без прекалено много да рискува да си счупи врата, да достигне първото стъпало на стълбата и оттам да се спусне на земята.

По скромност стаята на Никол не се различаваше от останалата част на замъка.

Представляваше таванче, чиито стени се губеха под сиви тапети със зелени рисунки. Сгъваемо легло и голямо мушкато, поставено близко до капандурата, бяха единствените предмети в стаята. Освен това Андре беше заела на Никол една огромна картонена кутия, която й служеше едновременно за скрин и за маса.

Никол седна на края на леглото, Жилбер — на ръба на кутията.

— И така — каза тя, — вие обичате госпожицата и ме мамите.

— Кой ви каза, че обичам госпожицата? — рече Жилбер.

— Ех! Имахте среща с нея.

— Кой ви каза, че съм имал среща точно с нея?

— С кого тогава имахте работа в павилиона? С магьосника?

— Може би! Знаете, че съм амбициозен.

— Кажете, че сте завистлив.

— Тази дума може да се разглежда от добрата и от лошата страна.

— Да не превръщаме този спор за нещата в спор за думите. Вие вече не ме обичате, нали?

— Напротив, все така ви обичам.

— Тогава защо страните от мен?

— Защото, когато ме срещнете, винаги търсите кавга.

— Точно така, аз се карам с вас, защото ние непрекъснато се срещаме.

— Винаги съм бил саможив и съм търсил самотата, знаете го.

— Да, а се качвате при самотата със стълба… Извинете, не знаех това.

Жилбер бе вече победен.

— Хайде, хайде, бъдете искрен, ако това е възможно за вас, Жилбер, и признайте, че не ме обичате вече или че ни обичате и двете?

— Е, добре, ако това е вярно — рече Жилбер, — какво ще кажете?

— Ще кажа, че това е чудовищно.

— Не, това е грешка.

— На вашето сърце?

— На нашето общество. Има страни, където всеки мъж, както знаете, има по седем-осем жени.

— О, господин философът! А какво ще кажете, ако аз направя като вас, ако си намеря втори любим?

— Не бих искал да бъда несправедлив и тираничен с вас, не бих искал да потискам чувствата на сърцето ви… Святата свобода се състои най-вече в това да се зачита свободата на волята… Променете любовта си, Никол, не бих ви задължавал към една преданост, която според мен е неестествена.

— Ах! — провикна се Никол. — Добре, ето, че не ме обичате! Спомняте ли си какво ми казахте, когато пристигнах от манастира с госпожицата преди пет месеца?

— Не, но припомнете ми го.

— Казахте: „Аз съм беден.“ Това бе денят, когато четяхме заедно „Танзай“ под един от сводовете на стария, рухнал замък… Вие треперехте много силно този ден.

— Възможно, аз по природа съм стеснителен, но правя каквото мога, за да се избавя от този недостатък.

— По такъв начин, че когато се избавите от всичките си недостатъци — каза Никол, като се смееше, — вие ще бъдете съвършен.

— Ще бъда най-малкото силен, защото мъдростта е тази, която прави силата.

— Бихте ли ми казали къде сте чели това?

— Какво ви интересува? Върнете се към това, което съм ви казал под свода.

Никол чувстваше, че все повече и повече губеше позиции.

— Е, добре! Вие ми казахте „аз съм беден, Никол, никой не ме обича, никой не знае, че имам нещо тук“, и се ударихте по сърцето.

— Грешите, Никол. Ако посочих нещо, докато казвах това, то не е било сърцето, а главата ми. Сърцето е само една помпа, предназначена да изтласква кръвта до крайните части на тялото. Вижте във философския речник статията „Сърце“.

Жилбер вдигна самодоволно глава. Унижен пред Балзамо, той се отнасяше високомерно с Никол.

— Имате право, Жилбер, и наистина трябва да сте се ударили по главата. Та като се ударихте по главата, вие казахте: „Тук се отнасят с мен като с дворно куче и дори Маон е по-щастлив от мен.“ Тогава аз ви отговорих, че нямат право да не ви обичат и че ако бяхте мой брат, аз щях да ви обичам. Струва ми се, че със сърцето си, а не с главата си ви отговорих това. Но може би греша, аз не съм чела философския речник.

— И сте сгрешили, Никол…

— Тогава ме обгърнахте с ръце. „Вие сте сираче, Никол — ми казахте, — аз също съм сирак, нашето нещастие и бедността ни правят повече от братя, така че да се обичаме, Никол, като че наистина сме такива. Впрочем, ако наистина бяхме такива, обществото би ни забранило да се обичаме така, както аз бих искал ти да ме обичаш.“ Тогава вие ме целунахте.

— Възможно е.

— А мислехте ли онова, което казахте?

— Несъмнено. Почти винаги човек мисли това, което казва, в момента, в който го казва. Днес съм пет месеца по-възрастен, научих неща, които не знаех. Отгатвам, че има все още неща, които не познавам. Днес мисля по друг начин.

— Тогава вие сте престорен, лъжлив, лицемерен! — извика ядосана Никол. — Вие няма да се ожените за мен?

— Никога не съм ви казвал, че ще се оженя за вас — отговори младежът с презрение.

— Така значи, така! — се провикна девойката, силно раздразнена. — Струва ми се, че Никол Льоге наистина заслужава Себастиен Жилбер.

— Всички хора са еднакви — каза Жилбер, — само природата или образованието са заложили различни стойности и способности. В зависимост от това дали тези стойности или способности се развиват повече или по-малко хората се отдалечават един от друг.

— Така че, имайки по-развити ценности и способности от моите, вие се отдалечавате от мен.

— Разбира се. Вие, Никол, вече разбирате.

— Да, да! — извика Никол озлобена. — Да, разбирам.

— Какво разбирате?

— Разбирам, че вие сте един безчестен човек.

— Възможно е. Мнозина се раждат с лоши инстинкти, но налице е волята им да ги поправят. Господин Русо също е бил роден с лоши инстинкти, но все пак той ги е изправил. Аз ще направя като господин Русо.

— О, Господи, Господи! — каза Никол. — Как можах да обикна подобен човек.

— Освен това вие не сте ме обикнали, Никол — продължи студено Жилбер, — аз съм ви се харесвал, това е всичко. Вие излизахте от Нанси, където не бяхте виждали нищо освен семинаристи, които ви разсмиваха, или военни, които ви плашеха. И двамата бяхме млади, и двамата — невинни, и двамата — желаещи да престанем да бъдем такива. Природата говореше в нас със своя неудържим глас. Има нещо, което се запалва в нашите вени, когато желаем, една тревога, за която търсим лек в книги, но те пък ни правят още по-тревожни. Когато четяхме заедно една от тези книги — спомнете си, Никол — не че вие отстъпихте, тъй като аз не желаех нищо от вас, защото вие нищо не ми отказвахте, но ние открихме неизвестна тайна. За един или два месеца тази дума беше щастие! За един или два месеца ние живяхме, а не живуркахме. Ще рече ли, че след като сме били в продължение на два месеца щастливи един с друг, трябва да бъдем вечно нещастни от това? Най-сетне, Никол, ако се обвържем по подобен начин, като даваме и получаваме щастие, ние ще отречем свободата на волята си, а това ще бъде абсурдно.

— Философия ли е това, което ми развивате? — каза Никол.

— Така мисля — отвърна Жилбер.

— Значи тогава няма нищо свято за философите.

— Напротив, съществува разумът.

— Така че аз, която исках да остана почтено момиче…

— Извинете, но вече е твърде късно за това.

Никол пребледня и се изчерви, като че кръвта й се движеше от една в друга част на тялото й.

— Жената винаги е почтена, бихте казали вие, за да ме утешите, когато е предана на този, чието сърце е избрала. Спомняте ли си тази ваша теория за брака?

— Казал бях съюз, Никол, предвид това, че аз никога няма да се оженя.

— Никога няма да се ожените?

— Не. Аз искам да бъда учен и философ. И тъй, науката обуславя усамотяването на духа, а философията — на тялото.

— Глупакът — каза Никол — ме мисли за покварена и се преструва, че не се страхува от мен?

— Да се страхувам от вас, Никол? Хайде де! Какво можете да ми направите? Ревността ви подвежда.

— Ревността?! Аз ревнива! — възкликна с трескав смях младото момиче. — Ах, силно се заблуждавате, ако ме мислите за ревнива. И от какво бих могла да ревнувам, моля ви се? Има ли в цялата област по-красиво момиче от мен? Ако имах белите ръце на госпожицата, а аз ще ги имам в деня, когато не работя повече, няма ли да струвам колкото госпожицата? Косите ми, вижте косите ми — и девойката развърза панделката, с която ги бе хванала, — косите ми могат да ме обвият от главата до петите като наметало. Аз съм стройна, добре сложена съм — и Никол обхвана талията си с ръце. — Имам зъби, които приличат на перли — и тя погледна зъбите си в малко огледало, окачено над леглото. — Когато искам да се усмихна на някого и да го гледам по особен начин, виждам този някой да се изчервява, да тръпне, да се привежда под моя поглед. Вие сте моят първи любим, вярно е, но вие не сте първият човек, с когото съм била кокетна.

— На добър час — каза Жилбер, — ето, че се издигнахте на висота, Никол, а аз съм убеден в едно нещо.

— В какво?

— Че, ако бих се съгласил да се оженя за вас сега…

— Е?

— Е! Вие сте тази, която би ми отказала.

Никол размисли, а после, със свити длани, със скърцащи зъби каза:

— Намирам, че имаш право, Жилбер. Мисля, че аз също започвам да изкачвам онази планина, за която ми говореше. Мисля също, че виждам как се разширява моят хоризонт и, наистина, също че той е предопределил да се издигна. Наистина е прекалено малко да бъда жена на учен или философ. Сега връщайте се по стълбата, Жилбер, и внимавайте да не си счупите врата, въпреки че започвам да вярвам, че това би било щастие за другите, а може би и за вас.

И девойката, обръщайки гръб на Жилбер, започна да се съблича, като че той съвсем не бе там.

Жилбер остана за момент неподвижен, несигурен, колеблив, защото, така възбудена от поезията на гнева и пламъка на ревността, Никол бе възхитително създание. Но имаше едно намерение, добре стаено в сърцето на Жилбер, и то бе да скъса с Никол. Тя можеше да навреди едновременно и на неговите любовни страсти, и на амбициите му. Той не се поддаде. След няколко секунди Никол, не чувайки вече никакъв шум зад себе си, се обърна — стаята беше празна.

— Тръгнал си е — прошепна тя.

Отиде до прозореца. Всичко бе тъмно, светлините бяха угаснали.

— А госпожицата? — каза Никол.

Тогава младото момиче слезе по стълбите на пръсти, приближи се до вратата на стаята на своята господарка и се заслуша.

— Добре! — каза тя. — Легнала си е да спи. До утре. О! Ще узная със сигурност дали тя го обича!