Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (16)

14.
Мария-Антоанета-Жозефа, ерцхерцогиня на Австрия

Всъщност нямаше време за губене, както бе казал Балзамо, защото силен шум от карета, коне и викове огласи обикновено тихия път, който водеше към къщата на барон Дьо Таверне. Зададоха се три карета, едната от които, позлатена и украсена с митологични барелефи, беше въпреки великолепието не по-малко прашна и не по-малко изкаляна от другите. Спряха на вратата, която Жилбер (чиито широко отворени очи с трескав трепет издаваха силното вълнение при вида на толкова много величие) държеше отворена. Двадесет конници, всичките млади и бляскави, се подредиха пред главната карета, докато от нея слезе, придържана от мъж, облечен в черно, носещ като шалче под дрехата си голяма лента на Ордена, една девойка на петнадесет-шестнадесет години с прическа без пудра.

Мария-Антоанета, защото това бе тя, пристигаше във Франция, известна със своята красота, която невинаги притежаваха принцесите, предопределени да споделят трона на нашите крале. Беше трудно да се състави мнение за очите й, които, без да са точно красиви, приемаха по нейна воля какви ли не изражения и най-вече на напълно противоположните нежност и презрение; носът й бе добре оформен; горната й устна беше красива, но долната — аристократично наследство от седемнадесет Цезари, твърде дебела, твърде издадена и понякога дори увиснала, сякаш подхождаше на това хубаво лице само когато то искаше да изрази ярост и възмущение. Цветът на кожата й бе възхитителен; виждаше се как кръвта тече под фината тъкан на тази кожа; гърдите й, вратът й, раменете притежаваха неизмерима красота, а ръцете й бяха царствени. Тя имаше две доста различаващи се походки — едната, която тя прилагаше в официални случаи, бе уверена, благородна и по-забързана; другата, с която тя вървеше несъзнателно, бе плавна, уравновесена и дори нежна. Никога жена не е правила поклон с по-величествена грация, никога кралица не е поздравявала с повече мъдрост. Тя кимаше с глава един-единствен път на десет души и с този единствен и неповторим жест отдаваше всекиму заслуженото.

Този ден Мария-Антоанета имаше поглед на жена, усмивка на жена и дори на щастлива жена. Тя бе решена, ако това е възможно, да не бъде през този ден дофина. Най-нежно спокойствие царуваше на лицето й, най-очарователно доброжелателство оживяваше очите й. Тя бе облечена в рокля от бяла коприна и красивите й голи ръце бяха загърнати в наметало от гъсти дантели.

Едва стъпила с крак на земята, тя се обърна, за да помогне да слезе от каретата на една от нейните почетни дами, чиито години малко натежаваха; след това, като отказа ръката, която й предлагаше човекът в черни одежди и със синята лента, тя пристъпи, свободна, вдишваща въздуха, и хвърляше поглед около себе си, като че искаше да се възползва до най-малките подробности от рядката свобода, която си позволяваше.

— О, какво красиво място, какви красиви дървета, каква мила къщурка! — каза тя. — Колко щастливи трябва да са хората на този хубав въздух и под тези дървета, които така добре ги скриват.

В този момент Филип дьо Таверне пристигна, следван от Андре, която с дългите си коси, сплетени на плитки, и в сива копринена рокля, държеше подръка барона, облечен в красива дреха от кадифе в кралско синьо, остатък от неговото отминало великолепие. Беше несъмнено, че следвайки препоръката на Балзамо, баронът не бе забравил своя орден „Свети Луи“. Дофината се спря в момента, в който забеляза тримата герои, идващи към нея.

— Госпожо — каза Филип, — ако Ваше кралско величество позволява, имам честта да й представя господин барон Дьо Таверне Мезон-Руж, моя баща, и госпожица Клер-Андре дьо Таверне, моята сестра.

Баронът се поклони дълбоко като човек, който знае как се поздравяват кралици, Андре разгърна цялата грация на елегантната скромност, цялата учтивост, толкова ласкава, когато изразява искрено уважение. Мария-Антоанета наблюдаваше двамата млади хора и тъй като онова, което Филип й беше казал за бедността на баща им, изплуваше в съзнанието й, тя се досещаше за тяхното страдание.

— Госпожо — поде баронът с глас, пълен с достойнство, — Ваше кралско величество оказва голяма чест на замъка Дьо Таверне, едно такова скромно жилище не е достойно да приеме толкова благородство и красота.

— Знам, че съм в дома на един стар воин на Франция — отвърна дофината — и моята майка, императрица Мария-Терезия, която е воювала много, ми е казвала, че във вашата страна най-богатите откъм слава са почти винаги най-бедни откъм пари.

И с неизразима грация тя протегна красивата си ръка към Андре, която я целуна, коленичейки. В това време баронът, измъчван от своята натрапчива мисъл, се ужасяваше от големия брой хора, които щяха да изпълнят малката му къща и нямаше да има къде да седнат.

— Господа — каза Мария, като се обърна към хората, съставляващи нейния ескорт, — вие не трябва нито да понасяте умората от моите прищевки, нито да се ползвате от привилегиите на една дофина. Ето защо ще ме чакате тук, умолявам ви, след половин час се връщам. Последвайте ни, господине — каза тя на благородника, облечен в черно.

Последният, който под простото си облекло показваше забележителна елегантност, беше мъж на едва тридесет години, с красиво лице и изискани маниери. Той се отдръпна, за да мине принцесата.

Мария-Антоанета привлече до себе си Андре и направи знак на Филип да се приближи до сестра си. Колкото до барона, той се озова близо до мъжа, без съмнение високопоставен, когото дофината удостояваше с честта да я придружи.

— Значи вие сте един Таверне Мезон-Руж — рече той на барона, почуквайки с напълно аристократично нетърпение по колосаната си яка от английска дантела.

— Трябва ли да се обръщам към вас с „монсеньор“ — попита баронът с нетърпение, което не отстъпваше с нищо на това на благородника в черно.

— Казвайте чисто и просто „принце“ — отговори той — или „Ваше високопреосвещенство“, ако това ви харесва повече.

— Е, добре! Да, Ваше високопреосвещенство, аз съм един Таверне Мезон-Руж — каза баронът, без ни най-малко да изоставя подигравателния тон, който губеше рядко.

Негово високопреосвещенство, който имаше усета на големите благородници, лесно забеляза, че разговаря с нещо повече от провинциален благородник.

— Това е вашата лятна къща? — попита той.

— Лятна и зимна — отговори баронът, който желаеше да привърши с неприятните въпроси, като на всеки един отговаряше с подобаващо достойнство.

Филип от своя страна се обръщаше от време на време неспокойно към баща си. Къщата сякаш приближаваше, заплашителна и иронична, за да разкрие безмилостно своята беднота. Баронът вече протягаше с примирение ръка към прага, когато дофината се обърна към него:

— Простете ми, господине, че няма да вляза в къщата — тези сенки ми харесват толкова, че бих прекарала сред тях живота си. Малко съм уморена от стаи, от петнадесет дни ме приемат само в стаи, аз, която обичам въздуха, сенките и уханието на цветята.

След това тя се обърна към Андре:

— Госпожице, ще заповядате ли да ми донесат тук, под тези красиви дървета, чаша мляко?

— Ваше величество — каза баронът, като пребледня, — как бихме посмели да ви предложим толкова скромна закуска?

— Тъкмо това предпочитам, с пресни яйца, господине. Пресни яйца и мляко, това бяха любимите ми ястия в Шьонбрун.

Изведнъж Ла Бри, сияещ и изпълнен с гордост, във великолепна ливрея, преметнал кърпа през ръка, се появи изпод тунел от жасмин, за чиято сянка дофината от известно време сякаш пламенно жадуваше.

— На Нейно кралско величество й е сервирано — каза той с неподражаема смесица от бодрост и уважение.

— О, но аз съм попаднала при чародей! — извика принцесата през смях.

И тя по-скоро се затича, отколкото тръгна към ухаещия свод.

Баронът, силно обезпокоен, забрави етикета и остави облечения в черно благородник, за да изтича по стъпките на дофината. Филип и Андре се спогледаха със смесица от учудване и безпокойство, в която безпокойството видимо взимаше връх. Достигайки под арките от зеленина, дофината нададе вик на изненада. Баронът, който пристигна след нея, въздъхна с облекчение. Андре отпусна ръцете си по начин, който сякаш искаше да каже: „Какво означава това, Боже мой?“

Младата дофина улови с крайчеца на окото си всички тези движения. Тя имаше ум, способен да разгадава всички тези загадки, ако сърцето й не ги бе вече отгатнало.

Изтънчената, но странна по своето съдържание следобедна закуска бе привлякла най-напред погледа на дофината. Имаше екзотични плодове, напоени със захар, конфитюри от цял свят, бисквити от Алеп^[1], портокали от Малта, арабски лимони с нечувана големина, всичко това поставено в широки купи. Накрая най-скъпите вина от най-благороден произход проблясваха с всички багри на рубина и топаза в четири великолепни гарафи, направени и гравирани в Персия.

Млякото, което дофината бе пожелала, изпълваше съд от позлатено сребро. Самата тя се огледа и видя лицата на своите домакини до едно бледи и изплашени. Хората от ескорта се възхищаваха и се радваха, без да разбират нещо, но и без да се мъчат да разберат.

— Значи сте ме очаквали, господине? — попита дофината барон Дьо Таверне.

— Аз ли, госпожо? — заекна той.

— Без съмнение. Не може за десет минути да се направят подобни приготовления, а аз съм при вас едва от десет минути.

Тя довърши фразата си, гледайки Ла Бри с вид, който означаваше: „И най-вече когато имаш само един слуга.“

— Госпожо — отговори баронът, — действително очаквах Ваше кралско величество или по-скоро бяха ме предупредили за вашето пристигане.

Дофината се обърна към Филип.

— Господине, значи вие сте писали? — попита тя.

— Не, госпожо.

— Никой не знаеше, че трябваше да спра при вас, дори аз самата приех моето решение въпреки себе си, защото не желаех да причинявам затруднения тук, както обикновено правя, и говорих за това едва тази нощ на господин сина ви, който все още бе при мен допреди един час и трябва да ме е изпреварил само с няколко минути.

— Наистина, госпожо, едва с четвърт час.

— Тогава някоя фея ви е разкрила това, кръстницата на госпожицата може би — добави дофината, усмихвайки се и гледайки Андре.

— Госпожо — каза баронът, предлагайки стол на принцесата, — съвсем не фея ме предизвести за това щастие, това е…

— Това е? — повтори принцесата, виждайки, че баронът се колебае.

— Бога ми, това е един чародей!

— Чародей! Как така!

— Не знам нищо за това, защото въобще не се занимавам с вълшебства, но в края на краищата на него дължа що-годе приличното посрещане на Ваше кралско величество — каза баронът.

— Тогава ние не можем да докоснем нищо — каза дофината, — защото закуската пред нас е дело на магьосничество, а Негово високопреосвещенство доста избърза — добави тя, обръщайки се към благородника в черно — да започне тази страсбургска баница, от която ние със сигурност няма да ядем. А вие, моя скъпа приятелко — каза тя на своята гувернантка, — не се доверявайте на това кипърско вино, а направете като мен.

Казвайки това, дофината изля от една тумбеста и с тясно гърло голяма стъклена гарафа чаша вода в позлатена винена купа.

— Но всъщност — каза Андре с известен ужас — Нейно величество може би има право.

Филип трепереше от изненада и без да има представа какво се е случило вечерта, гледаше ту баща си, ту сестра си и се опитваше да отгатне по техните погледи.

— Това е против догмите — каза дофината — и господин кардиналът ще стори грях.

— Госпожо — каза прелатът, — ние сме прекалено земни, ние, принцовете на Църквата^[2], за да вярваме в гнева на небесата, що се отнася до храни, и преди всичко прекалено човечни, за да изгаряме почтени магьосници, които ни хранят с такива хубави неща.

— Не се шегувайте, монсеньор — каза баронът, — заклевам се на Ваше високопреосвещенство, че авторът на всичко това е магьосник, твърде голям магьосник, който ми предсказа преди почти час пристигането на Нейно величество и на моя син.

— Преди един час? — попита дофината.

— Да.

— И отпреди един час вие сте имали време да накарате да приготвят тази маса, да съберете от четирите краища на света тези плодове, да докарате вина от Токай, Констанца, Кипър, Малага? В такъв случай, господине, вие сте повече магьосник, отколкото вашият магьосник.

— Не, госпожо, това е той, пак той.

— Как! Пак той?

— Да, той, който е накарал да излезе от земята тази напълно подредена маса такава, каквато е сега.

— И вие ми давате вашата дума, господине? — попита принцесата.

— Думата ми на благородник! — отговори баронът.

— Е, хайде де! — извика кардиналът с по-сериозен тон, оставяйки своята чиния добави. — Помислих, че се шегувате.

— Не, Ваше високопреосвещенство.

— Познавате истински магьосник?

— Истински магьосник! И дори не бих се учудил, ако златото, от което е направен този сервиз, е получено по същия начин.

— Той сигурно познава философския камък! — извика кардиналът с очи, блестящи от алчност.

— О, колко това засяга господин кардинала — каза принцесата, — той, който го е търсил през целия си живот, без да може да го открие.

— Признавам на Ваше величество — отвърна високопоставеният светски духовник, — че за мен не съществува нищо по-интересно от свръхестествените неща, нищо по-любопитно от невъзможните неща.

— А, както изглежда, съм засегнала болното място! — каза дофината. — Всеки велик човек има своите загадки, най-вече когато е дипломат. Аз също, предупреждавам ви, господин кардинал, съм много силна в магьосничеството и понякога се досещам за неща, ако не невъзможни, ако не свръхестествени, то най-малкото… невероятни.

Всичко това представляваше една обяснима загадка, разбираема явно само за кардинала, тъй като той бе видимо смутен. Няма да сгрешим, ако кажем, че докато дофината говореше с него, нежният й поглед бе пламнал с един от онези проблясъци, които при нея известяваха за вътрешна буря.

Въпреки всичко се появи само светкавицата, не последва гръм, дофината се овладя и продължи:

— И тъй, господин Дьо Таверне, за да стане празникът пълен, покажете ни вашия магьосник. Къде е той? В коя кутия сте го поставили?

— Госпожо — отвърна баронът, — по-скоро той би поставил мен и къщата ми в някоя кутия.

— Вие наистина възбуждате любопитството ми — каза Мария-Антоанета. — Господине, аз искам да го видя.

Баронът повдигна глава.

— Идете да предупредите господин барон Жозеф Балзамо — каза Таверне, — че Нейно кралско величество госпожа дофината желае да го види.

Ла Бри тръгна.

— Жозеф Балзамо! — каза дофината. — Какво е това странно име?

— Жозеф Балзамо! — повтори замечтано кардиналът. — Като че ли познавам това име.

Изтекоха пет минути, без никой да пожелае да наруши тишината. Изведнъж Андре потрепери. Тя чуваше доста преди това долавяните от другите стъпки, които се приближаваха под листака. Клоните се раздалечиха и Жозеф Балзамо се появи точно срещу Мария-Антоанета.