Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (10)

8.
Привличане

Жилбер, отстранен от салона поради по-низшия си статус в замъка Таверне, беше наблюдавал цялата вечер действащите лица, чийто ранг им позволяваше да присъстват там.

В продължение на цялата вечеря той бе видял Балзамо да се смее и да жестикулира. Той беше забелязал вниманието, с което го удостоява Андре, нечуваната учтивост на барона към него, почтителното усърдие на Ла Бри.

По-късно, когато масата беше вдигната, той се бе скрил зад една стена от люляк, осеяна с печурки, от страх, че Никол, докато затваря капаците на прозорците или отива към стаята си, ще го забележи и ще смути неговото наблюдение или по-скоро неговото шпиониране. Никол всъщност бе направила своята обиколка, но вероятно бе оставила отворен един от капаците на салона, чиито панти бяха наполовина разбити и не позволяваха на капаците да се затварят. Жилбер добре знаеше това. Ето защо той, както видяхме, не беше напуснал поста си, сигурен, че ще продължи своите наблюдения, след като Льоге си отиде.

Когато Никол бе напуснала салона, оставяйки там Андре, тя бавно и небрежно беше затворила вратите и капаците и беше се разходила из приземието, сякаш очакваше някого там, а после бе хвърлила крадливи погледи на всички страни. Едва след като бе направила всичко това, което на Жилбер предстоеше да направи, тя реши да се оттегли и отиде в стаята си.

Жилбер, както добре се разбира, прилепен към ствола на едно дърво, полуприведен и едва дишащ, не бе пропуснал нито едно от движенията и жестовете на Никол. После, след като тя изчезна, когато видя да светват прозорците на мансардата, той прекоси празното пространство на пръсти, достигна до прозореца, приклекна в сянката и зачака, без може би да знае какво го очаква, разкъсвайки с очи Андре, небрежно седнала зад своя клавесин. Точно в този момент Балзамо влезе в салона.

Жилбер потрепери при тази гледка и пламналият му поглед се съсредоточи върху двамата герои от сцената, която току-що разказахме.

Той помисли, че Балзамо прави на Андре комплименти за таланта и че тя му отговаря с обичайната си студенина, че той проявява настойчивост с усмивки, а тя прекъсва свиренето си, за да отговори на госта и да го отпрати. Жилбер се възхити от грациозния начин, по който последният се оттегли. От цялата сцена, която мислеше, че е разбрал, той не бе разбрал абсолютно нищо, защото цялата тя се състоеше от мълчание.

Жилбер не бе чул нищо, той само бе видял да се движат устни и да се размахват ръце. Как (колкото и добър наблюдател да беше той) би могъл да открие загадката там, където привидно всичко изглеждаше естествено?

След като Балзамо си тръгна, Жилбер остана на мястото си не да наблюдава, а да се възхищава на Андре, толкова красива в небрежната си поза, но скоро след това с учудване забеляза, че тя спеше.

— О, ръката й! Само да приближа устни до ръката й. Хайде, Жилбер, хайде!

И като каза това, подчинявайки се на самия себе си, той се втурна в преддверието и достигна вратата на салона, която се отвори за него, както бе го сторила за Балзамо. Но едва тази врата се бе отворила и едва той се бе намерил пред младото момиче, без нищо да го разделя от нея, когато осъзна значението на това, което щеше да извърши. Той, Жилбер, синът на наемен полски работник и на селянка, той, скромният, иначе почтителен младеж, който от дълбините на своето невежество едва се бе осмелил да вдигне очи към гордата и надменна девойка, щеше да докосне с устни края на роклята или върха на пръстите на това заспало величие, което, събуждайки се, можеше да го изпепели с поглед.

Но размисълът или сънят на Андре бяха толкова дълбоки, че Жилбер още не знаеше със сигурност дали девойката спи, или размишлява, тъй като тя не бе направила никакво движение, макар че можеше да чуе туптенето на сърцето на Жилбер, което той напразно се опитваше да потисне в гърдите си. Той остана за момент прав и задъхан, а младото момиче не помръдна.

— Тя спи! — промълви Жилбер. — О, какво щастие, тя спи!

Завладян от трескав страх и очакване, Жилбер продължаваше да се приближава, докато не стигна на две крачки от Андре. От този момент всичко беше като магия, той би поискал да избяга, ако бягството му бе възможно, но един път попаднал в кръга на привличане, чийто център беше девойката, той се чувстваше обвързан, завързан, победен. Той се свлече на колене.

Андре остана неподвижна, няма като статуя. Жилбер хвана края на ръката й и я целуна. После, останал без дъх, той бавно вдигна ръка с плавно, равномерно движение, а очите му търсеха очите на Андре. Те бяха широко отворени и въпреки това Андре не виждаше.

Жилбер вече не знаеше какво да мисли. Той се чувстваше смазан. В един момент му мина ужасяващата мисъл, че тя е мъртва. За да се увери, той се осмели да хване ръката й. Тя бе хладна и артерията й туптеше леко. Но ръката на Андре остана неподвижна в ръката на Жилбер. Тогава той си въобрази, явно опиянен от този похотлив порив, че Андре виждаше, че чувстваше, че се бе досетила за безумната му любов. Той повярва — бедното заслепено сърце, че тя очакваше неговото посещение, че нейното мълчание беше съгласие, нейната неподвижност — знак на благосклонност. Тогава той повдигна ръката на Андре до устните си и дълго и трескаво я целува. Изведнъж Андре потръпна и Жилбер почувства, че тя го отблъскваше.

— О, с мен е свършено — промълви той, като остави ръката на младото момиче и удари пода с челото си.

Андре стана, сякаш пружина я бе изправила на крака, очите й дори не се сведоха към пода, където стенеше проснат Жилбер, почти съкрушен от срам и ужас. Той нямаше сила дори да измоли едно извинение, на което и не разчиташе. Но Андре високо вдигна глава с изпънат врат, като че ли беше водена от тайна сила към невидима цел. Минавайки, тя докосна леко рамото на Жилбер, отмина, без да го забележи, и тръгна към вратата с неестествена, мъчителна походка.

Жилбер, усетил я да се отдалечава, се повдигна на една ръка, обърна се бавно и я проследи с учуден поглед. Андре продължи пътя си към вратата, отвори я, прекоси преддверието и стигна под стълбата. Жилбер, блед и треперещ, я последва, влачейки се на колене.

„О — помисли той, — тя е така възмутена, че не благоволи да се занимае с мен, тя ще намери барона, ще му разкаже за моята срамна лудост и аз ще бъде изгонен като лакей.“

Младежът се смути при мисълта, че ще напусне Таверне и че ще престане да вижда тази, която беше неговата светлина, неговият живот, неговата душа. Отчаянието му даде смелост, той се изправи на крака и се втурна към Андре.

— О, простете ми, госпожице! В името на Небето, простете ми! — промълви той.

Андре сякаш нищо не беше чула. Тя отмина и съвсем не влезе при баща си. Жилбер си отдъхна. Андре постави крак на първото стъпало, после на второто.

— О, Боже мой! Боже мой! — промърмори Жилбер. — Къде ли отива тя? Тази стълба води само към червената стая, в която момент преди това е бил чужденецът. Ако беше за Ла Бри, тя щеше да вика, да звъни… Къде тогава отива тя… О, това е невъзможно, невъзможно!

И Жилбер сви юмруците си яростно само при мисълта, че Андре можеше да отива при Балзамо. Пред вратата на чужденеца тя спря.

Студена пот се стичаше по челото на Жилбер. Той се хвана за стълбата, за да не падне (защото беше продължил да следва Андре). Всичко, което виждаше, всичко, което мислеше, че разбира, му изглеждаше чудовищно.

Вратата на Балзамо беше полуотворена. Андре я бутна, без да почука. Светлината, която излезе оттам, освети чертите й, така благородни, така чисти, и проблесна като злато в широко отворените й очи.

В средата на стаята Жилбер можа да забележи чужденеца — изправен, с прикован поглед, с набръчкано чело и ръка, простряна с властен жест.

След това вратата отново се затвори.

Жилбер почувства че силите му го напускат. Едната му ръка пусна парапета, другата докосна пламналото чело. Той се завъртя като колело, излязло от оста си, и падна зашеметен на студения камък на първото стъпало, с поглед, все още прикован към тази проклета врата, през която току-що бе изчезнала цялата предишна мечта, цялото настоящо щастие, цялата надежда за бъдещето.