Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (157)

155.
На 15 декември

Жилбер не срещна никаква съпротива от страна на Фриц, за да влезе при Балзамо.

Графът си почиваше, излегнат на една софа, като всички богати и свободни хора.

— Охо! — каза той. — Ето едно момче, което ще се жени.

Жилбер не отговори.

— Е, добре — каза графът, като отново зае не особено възпитаната си поза, — щастлив си и почти си ми признателен. Много хубаво. Идваш да ми благодариш, но това е излишно. Запази това, Жилбер, за новите си нужди.

В думите и в тона на Балзамо имаше нещо твърде сладникаво и едновременно с това злокобно. Те удариха в лицето Жилбер, който ги възприе и като упрек, и като разкритие.

— Не, господине, лъжете се, няма да се женя. Отпратиха ме.

Графът се извърна изцяло с лице към младежа.

— Действал си зле, драги мой.

— Не, господине, или поне не смятам така.

— Кой те отпрати?

— Госпожицата.

— Сигурно беше, че ще постъпи така. Защо не поговори с бащата?

— Защото фаталността не го пожела.

— Значи си фаталист?

— Нямам повод да вярвам.

Балзамо смръщи вежди и погледна Жилбер с известно любопитство.

— Не говори за неща, които не разбираш — каза той, — от устата на възрастен човек думите ти звучат глупаво, ако така говори дете — това е проява на прекалена самоувереност… Позволявам ти да имаш гордост, но не и да бъдеш глупак. Кажи ми, че не си глупак, и ще получиш одобрението ми. Накратко, какво направи?

— Ще ви разкажа. И аз като поетите предпочетох да си помечтая, вместо да действам. Затова отидох да се поразходя по алеите, където бях изпитал удоволствието на любовните мечти, и изведнъж се изправих пред действителността, без да съм подготвен за нея.

— Хубава работа, Жилбер. Човек в твоето положение прилича на съгледвачите в армията. Те трябва да вървят, като държат мускетона в дясната си ръка, а в лявата — затъмнения фенер.

— Така или иначе, господине, се провалих. Госпожица Андре ме нарече разбойник и убиец и заяви, че ще накара да ме убият.

— Хубаво, ами детето й?

— Каза ми, че детето си нейно, а не мое.

— После?

— После се оттеглих.

Жилбер вдигна глава.

— Какво бихте направили вие? — попита той.

— Още не зная. Кажи ми какво възнамеряваш да направиш ти?

— Да я накажа за онова, което ми причини, и да я унижа.

— Това са само думи.

— Не, господине, това е решение.

— Но си допуснал може би да ти изтръгнат тайната и… парите?

— Тайната си е моя и никой няма да ми я изтръгне, а що се отнася до парите, те са си ваши и аз ви ги нося.

И Жилбер извади тридесетте бона, отброи ги грижливо и ги разстла на масата пред Балзамо. Графът ги взе и ги сгъна, без да откъсва поглед от младежа, чието лице не изрази дори и най-слабо чувство.

— Честен е, не е алчен… умен е, притежава твърдост и е мъж — помисли той.

— А сега, господин графе, нека да ви обясня какво направих с двата луидора, които ми дадохте — каза Жилбер.

— Не прекалявай — възрази Балзамо, — хубаво е да върнеш триста хиляди екю, но е момчешко да върнеш четиридесет и осем ливри.

— Не възнамерявам да ви ги върна, исках само да ви кажа какво съм направил с тях, за да сте наясно, че ще имам нужда и от други… За да изпълня нещо, което преди малко вие назовахте, че са само думи.

— Така да бъде. Искаш да си отмъстиш ли?

— Мисля, че е благородно.

— Колко ти трябват?

— Двадесет хиляди ливри.

— И ти няма да докоснеш тази млада жена — каза Балзамо, като смяташе, че с този въпрос ще възпре Жилбер.

— Няма да я докосна.

— А брат й?

— Също и него.

— И няма да я клеветиш?

— Никога няма да отворя уста, за да произнеса името й.

— Добре. Разбирам те. Но е все едно и също да наръгаш една жена с нож и да я убиваш с постоянни словесни предизвикателства… Искаш да я предизвикаш, като се показваш, като я преследваш, като й отправяш изпълнени с подигравки и омраза усмивки.

— Не съм склонен да направя нещата, които казвате. Ето защо идвам да ви поискам, в случай че ме обземе желание да напусна Франция, някакъв начин да прекося морето, без да ми струва нещо.

Балзамо възропта.

— Господин Жилбер — каза той с характерния си кисело-сладникав глас, който не изразяваше нито радост, нито мъка, — струва ми се, че не сте последователен с вашата показна липса на интерес. Искате ми двадесет хиляди ливри, а не можете да жертвате хиляда от тях, за да се качите на някой кораб?

— Не, господине, по две причини. Първата е, че в деня, когато потегля на път, няма да имам и грош, тъй като, забележете добре, не искам парите за себе си. Искам ги, за да поправя една грешка, чието извършване вие улеснихте…

— А! Упорит си — каза Балзамо и сви устни.

— Защото имам основание… Искам ви парите, за да поправя нещата, както ви казах, а не за да живея с тях или да се утешавам. Нито едно су от тези двадесет хиляди ливри няма дори да се докосне до джоба ми. Те си имат предназначение.

— Детето ти ли? Разбирам…

— Да, детето ми, господине — каза с известна гордост Жилбер.

— А ти?

— Аз съм силен, свободен и интелигентен, ще оцелея, тъй като искам да живея!

— О! Ще живееш! Бог никога не дава толкова силна воля на души, които трябва да напуснат този свят преждевременно. Бог облича топло растенията, на които предстоят дълги зими. Дава стоманена ризница на сърцата, които трябва да понесат много изпитания. Струва ми се обаче, че беше обявил две причини, за да не запазиш за себе си хилядата ливри. И така, първата беше деликатността.

— После идва ред на предпазливостта. В деня, когато напускам Франция, ще ми се наложи да се крия… Ако отида при някой капитан на някое пристанище, за да се кача на кораба му, и му дам парите, предполагам, че така се постъпва, няма да успея да се укрия…

— В такъв случай допускаш, че мога да ти помогна да изчезнеш?

— Зная, че можете да го направите.

— И кой ти го каза?

— О, та вие разполагате с толкова свръхестествени начини, че не може да нямате и цял арсенал от естествени средства. Един магьосник никога не е напълно уверен в себе си, ако няма и някоя сигурна спасителна вратичка.

— Жилбер — заговори внезапно Балзамо, като протегна ръка съм младежа, — имаш авантюристичен дух, дързък си, изграден от добро и зло… Ще направя от теб много издигнат човек. Предлагам ти да останеш тук, тази къща е сигурно убежище. Самият аз напускам Франция след няколко месеца. Ще те отведа със себе си.

Жилбер се заслуша.

— След няколко месеца — каза той, — не бих отговорил с не, но днес съм принуден да ви кажа: „Благодаря ви, господин графе, предложението ви е заслепяващо за един окаяник като мен, но все пак отказвам.“

— Може би миг отмъщение не се равнява на бъдеще от петдесет години?

— Господине, моята фантазия или по-скоро моят каприз винаги са стрували за мен колкото цялата вселена в момента, когато съм фантазирал или проявявал каприз. А освен отмъщение имам и дълг, който трябва да изпълня.

— Ето ти твоите двадесет хиляди ливри — каза без колебание Балзамо.

Жилбер пое двата чека от своя благодетел и каза:

— Добре, но аз съм благодарен, както казахте преди малко, и когато изпълня дълга си, ще ви върна тези двадесет хиляди ливри.

— Как?

— Като се поставя на вашите услуги в продължение на толкова години, колкото са необходими на един прислужник да изплати двадесет хиляди ливри на господаря си.

— На всичко отгоре не си особено логичен, Жилбер, не каза ли: „Дайте ми двадесетте хиляди ливри, които ми дължите.“

— Вярно е, но вие ми спечелихте сърцето.

— Много се радвам — каза Балзамо безстрастно, — значи ти ще си на мое разположение, ако поискам.

— Да.

— Какво умееш да правиш?

— Нищо, но всички умения са в мен.

— Така е.

— Сега обаче искам средство да напусна Франция до час, ако обстоятелствата го наложат.

— А, ето, че дезертираш от службата си при мен.

— Ще съумея да ви се отплатя.

— А аз ще съумея да те открия. Да спрем дотук. Дългите разговори ме уморяват. Доближи масата.

— Ето.

Балзамо взе документите от масата и се зачете полугласно в един от тях. Върху него имаше три подписа или по-скоро три странни цифри.

На 15 декември от Хавър за Бостън,

П. Ж., кораб „Адонис“

— Какво мислиш за Америка, Жилбер?

— Че това не е Франция и че ще ми е много приятно да отида по море в определен момент в някоя страна, която не е Франция.

— Добре. 15 декември не е ли приблизително моментът, в който ти се каниш да заминеш?

Жилбер запресмята нещо с пръсти.

— Да — отвърна той.

Балзамо взе перо и се задоволи да напише върху чисто бял лист само два реда:

Приемете един пътник на „Адонис“

Жозеф Балзамо

— Този лист хартия е опасен — заяви Жилбер, — търся убежище, а вместо това мога да се озова в Бастилията.

— Въпреки че сте много умен, изглеждате глупак — заяви графът. — Скъпи ми господин Жилбер, „Адонис“ е търговски кораб, а аз съм един от главните му притежатели — снабдявам го със стоки.

— Простете ми, господин графе, — каза Жилбер и се поклони, — аз наистина съм окаяник, който понякога се главозамайва, но това никога не става два пъти един след друг. Простете ми и вярвайте в моята признателност.

— Вървете, приятелю.

— Сбогом, господин графе.

— Довиждане — каза Балзамо и му обърна гръб.