Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (166)

164.
На Азорските острови

В указания от капитана час видяха пред кораба далече на хоризонта, под лъчите на ослепителното слънце, бреговете на няколко острова, разположени на североизток^[1]. Това бяха Азорските острови. Вятърът духаше по посока към брега, корабът се движеше бързо и към три часа следобед се приближи към тях.

Филип видя високите заострени върхове на хълмове със странна форма и злокобен вид, почернелите от вулканичния огън скали, врязаните в насеченото крайбрежие води, криещи дълбоки бездни, с фосфоресциращи водорасли на повърхността.

Едва приближил се на един оръдеен изстрел разстояние от първия остров, бригът легна на дрейф и екипажът се подготви за слизане, за да напълни няколко тона прясна вода, както беше наредил капитанът. Всички пътници предвкусиха радостта от една екскурзия на брега. Да стъпиш на твърда почва след двадесет дни и двадесет нощи мъчително пътуване в морето е удоволствие, което може да бъде оценено само от хора, които са правили подобни дълги преходи.

— Господа — обърна се капитанът към пътниците, които му се сториха нерешителни, — имате пет часа. Възползвайте се от случая. Островът е малък и необитаем. Ще се впечатлите от изворите с леденостудена вода, ако сте природолюбители, а ако обичате лова — ще намерите зайци и червени яребици.

Филип взе пушката си, патрони за нея и за пистолетите си.

— А вие, капитане — попита той, — на борда ли оставате? Защо не дойдете с нас?

— Защото ей оттам — отвърна офицерът и посочи морето — се приближава съмнителен кораб. Той ме следва от около четири дни приблизително. Има лош вид, както се изразяваме ние. Искам да наблюдавам всяка негова маневра.

Удовлетворен от обяснението, Филип се качи в една лодка и замина за острова. На предната и задната палуба имаше няколко жени и много мъже, някои нямаха намерение или не се решаваха да слязат на брега, а други чакаха реда си да се качат в лодките. Към брега тръгнаха две лодки — едната с радостни моряци, а другата — с още по-радостни пътници. Последните думи на капитана бяха следните:

— В осем часа, господа, ще тръгне последната лодка. Смятайте това за окончателно. Закъснелите ще бъдат изоставени.

Когато всички — и природолюбители, и ловци, слязоха на брега, моряците начаса влязоха в една пещера, която се намираше на стотина крачки от брега и образуваше нещо като завой, сякаш за да избегне слънчевите лъчи. Свеж извор с лазурно чиста вода излизаше изпод покритите с мъх скали и потъваше в ситния плаващ пясък, без да излезе от самата пещера. Както казахме, моряците се спряха там и започнаха да пълнят вода, а после и да извозват до крайбрежието. Филип наблюдаваше работата им и съзерцаваше синкавата сянка на пещерата, хладината и нежния шум на водата, която се хлъзгаше от праг на праг. Учудваше се как най-напред попадна в непрогледен мрак и невероятен студ, а само след няколко минути температурата беше мека, а сянката — осеяна с тайнствени светли участъци. С протегнати ръце, които се удряха в скалите, той следваше моряците, отначало без да ги вижда, но после постепенно всяко лице и всеки начин на изразяване се обрисува, очерта и проясни. Филип предпочете сиянието на тази наситена с викове и бруталност пещера насред малкото островче и океана пред небесната светлина. Чуваше как гласовете на другарите му се изгубваха в далечината. Един или два изстрела от пушка отекнаха в планината. После шумът изчезна и Филип остана сам.

Моряците вече бяха свършили работата си и нямаше повече да се връщат в пещерата. Малко по малко Филип се поддаде на очарованието на това уединение и потъна във вихъра на мислите си. Изтегна се върху мекия и нежен на допир пясък, облегна се на обвитите в ароматични треви скали и се замечта. Отпуснатите от капитана часове изтекоха така. Той беше забравил света. До него дремеше празната му пушка. За да може да се излегне удобно, дори бе извадил пистолетите от джобовете си, които по правило никога не излизаха оттам. Виждаше цялото си минало — бавно и тържествено, като поука или като упрек, а цялото му бъдеще отлиташе и беше враждебно като свирепите птици, които понякога човек докосва с поглед, но никога с ръка. Докато Филип се рееше в мечтите си, на сто крачки от него другите също мечтаеха, смееха се и се надяваха. Той беше изключил сетивата си от това движение на духовете. Няколко пъти му се стори, че чува шума от гребането на моряците, които водеха на брега нови пътници или отвеждаха други на борда на кораба — първите, преситени от удоволствията на този ден, а вторите — на свой ред жадни да им се насладят.

Никой обаче не дойде да го смути, защото някои не бяха забелязали входа на пещерата, а други не бяха посмели да влязат.

Изведнъж една срамежлива и нерешителна сянка застана между дневната светлина и пещерата, на самия й праг. Филип видя как някой върви с ръцете напред и наведена глава към шумолящата вода. Човекът дори веднъж се блъсна в скалите, след като кракът му се хлъзна по тревата. Тогава Филип се надигна и дойде да протегне ръка на този човек, за да му помогне да продължи пътя си. При този жест на учтивост пръстите му докоснаха в мрака ръката на пътника.

— Оттук, господине — каза му учтиво, — водата е от тази страна.

При звука на този глас непознатият вдигна бързо глава и се накани да отговори, като откри лицето си в лазурния полумрак на пещерата. Филип нададе вик на ужас и отскочи назад. Непознатият нададе същия вик и също отстъпи назад.

— Жилбер!

— Филип!

Двете имена прозвучаха едновременно, като гръм изпод земята. После се чу само шум от боричкане. Филип бе стиснал с две ръце шията на врага си и го дърпаше навътре в пещерата. Жилбер се остави да го влачат, без да пророни и дума. Когато се облегна на пояса от скали, нямаше накъде да отстъпва повече.

— Негодник! Хванах те най-сетне! — изръмжа Филип. — Бог те предава в ръцете ми. Бог е справедлив.

Жилбер беше смъртнобледен и не помръдваше. Той отпусна ръце покрай тялото си.

— О! Подлец! Разбойник! — продължи Филип. — Ти не притежаваш дори инстинкта на дивия свиреп звяр и не се защитаваш.

Но ето, че Жилбер отговори на това с глас, изпълнен с кротост:

— Да се защитавам ли? И защо?

— Вярно, осъзнаваш, че си в моя власт. Знаеш и че заслужаваш най-ужасното наказание. Всичките ти престъпления са разкрити и доказани. Ти унижи една жена със срама и я уби с безчовечността си. Малко ли те беше, че омърси една девица, че и пожела да убиеш една майка!

Жилбер не отговори. Филип, който неусетно се опияняваше от собствения си гняв, отново сложи обезумелите си ръце върху Жилбер. Младежът не оказа никаква съпротива.

— Не си ли мъж — каза Филип, като гневно го разтърсваше, — или само лицето ти е на мъж? Какво? Дори не оказваш съпротива? Та аз те душа, както добре виждаш… Съпротивлявай се! Защитавай се! Подлец! Подлец! Убиец!

Жилбер усети, че тежките и костеливи пръсти на врага му се впиват в гърлото му. Изправи се, застана неподвижно и силен като лъв, отхвърли надалеч от себе си Филип само с едно помръдване на раменете си, а после скръсти ръце.

— Виждате, че ако пожелая, мога да се защитя, но за какво? Какъв е смисълът? Ето, че посягате към пушката си. Предпочитам да бъда убит само с един изстрел, вместо да бъда разкъсан от нокти и смазан от срамни удари.

Филип наистина беше стиснал в ръка пушката си, но при тези думи я захвърли.

— Не — прошепна той. А после запита високо: — Къде отиваш? Как дойде тук?

— Качих се на „Адонис“?

— Значи си се крил? Видя ли ме?

— Изобщо не знаех, че сте на борда.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

— А как така аз не съм те забелязал?

— Защото излизах от каютата си само през нощта.

— Ето! Виждаш ли, че се криеш!

— Разбира се.

— От мен?

— Не, казвам ви — не. Отивам в Америка с мисия и не трябва да ме видят. Затова капитанът ме настани отделно… по тази причина.

— Криеш се, криеш се от мен… и най-вече криеш детето, което открадна.

— Детето ли? — попита Жилбер.

— Да, ти открадна и отнесе детето, за да стане един ден твое оръжие, за да спечелиш нещо с него, мръснико!

— Взех детето, за да не го научат да презира баща си и да се отрича от него.

За миг Филип си пое дъх.

— Ако това е вярно или ако можех да повярвам на думите ти, то ти си много по-малък разбойник, отколкото мислех, но ти си крадец, защо пък и да не излъжеш?

— Аз? Крадец? И какво съм откраднал?

— Открадна детето.

— Той е мой син! Мой! Човек не краде, господине, когато си прибира това, което му принадлежи.

— Слушай! — каза Филип, като трепеше от гняв. — Преди малко исках да те убия. Бях се заклел да го сторя, имам това право.

Жилбер не отговори.

— Сега Бог ми праща прозрение. Той те хвърли на пътя ми сякаш за да ми каже: „Отмъщението е излишно“. Човек не трябва да си отмъщава, освен ако Бог го е изоставил. Няма да те убия. Само ще разруша грамадата от беди, която ти издигна. Това дете е твоята надежда за бъдещето. Ще ми върнеш детето веднага.

— Но то не е с мен. Не се води в открито море дете, което е само на петнадесет дни.

— Трябвало е само да намериш кърмачка. Защо не си довел и кърмачката?

— Вече ви казах, че не съм взел детето със себе си.

— Значи си го оставил във Франция! На кое място?

Жилбер замълча.

— Ах, негоднико, ти ме предизвикваш! — каза Филип. — Не се ли боиш, че ще събудиш гнева ми? Ще ми кажеш ли къде е детето на сестра ми? Искаш ли да ми върнеш това дете?

— Детето си е мое — прошепна Жилбер.

— Разбойник! Сега ще умреш!

— Не искам да върна детето си.

— Слушай, Жилбер, говоря ти с нежност и кротост. Ще се опитам да забравя миналото, ще се опитам и да ти простя. Жилбер, разбираш моята щедрост, нали? Прощавам ти! Прощавам ти за позора и бедите, в които ти потопи нашето семейство, а това е голяма жертва. Върни ми детето! Съгласен ли си? Какво искаш още? Искаш ли да победя съвсем законното отвращение на Андре към теб? Искаш ли да предприема стъпки в твоя полза? Е, добре! Ще го направя… Само ми върни детето… Още една дума. Андре обича сина си… твоя син до лудост. Тя ще се трогне от твоето разкаяние. Обещавам ти, ще се заема с това. Само ми върни това дете, Жилбер, дай ми го!

Жилбер скръсти ръце и впери във Филип поглед, изпълнен с най-мрачен огън.

— Вие не ми повярвахте, аз също не ви вярвам — каза той. — О, не, не защото не сте почтен човек, а защото опознах бездната на кастовите предразсъдъци. Вече не е възможно връщане назад, нито пък прошка. Ние сме смъртни врагове. Вие сте по-силният, бъдете победител. Аз не искам вашето оръжие, не искайте и вие моето…

— Значи признаваш, че това е оръжие?

— Да — срещу презрението, неблагодарността и обидата. Да!

— За последен път, Жилбер — каза Филип с пяна на устата, — не искаш ли…

— Не.

— Пази се! Защитавай се!

— Не.

— Не искам да те убия. Искам да имаш шанса да убиеш брата на Андре. Още едно престъпление… А! Нима не те изкушава? Вземи този пистолет. Ето и другия. Да броим и двамата до три и да стреляме.

И Филип хвърли единия от пистолетите в краката на Жилбер. Младежът не помръдна.

— Дуел? Точно от това се отказвам — каза той.

— Предпочиташ да те убия ли? — извика Филип, обезумял от ярост и отчаяние.

— Предпочитам да ме убиете.

— Размисли добре… Губя самообладание…

— Размислих.

— Аз съм в правото си… Бог трябва да ме оправдае.

— Зная… Убийте ме.

— За последен път те питам — искаш ли да се биеш?

— Не.

— Отказваш да се защитаваш?

— Да.

— Е, добре, умри като разбойник, от когото прочиствам земята, умри като осквернител, умри като бандит, умри като куче.

При тези думи изстреля един куршум от пистолета си по Жилбер почти от упор. Той протегна ръце и най-напред се наклони назад, а после се наведе напред. Накрая падна на земята по очи, без дори да извика. Филип усети, че пясъкът под краката му се напои с влажна кръв. Напълно обезумял, се втурна напред и излезе от пещерата. Пред него се простираше брегът. Една лодка чакаше. Завръщането на кораба беше обявено за осем часа. Беше осем и няколко минути.

— А! Ето ви, господине — казаха му моряците. — Вие сте последен. Всички други са на борда. Какво убихте?

Като чу последната дума, Филип загуби съзнание. В това състояние го отнесоха на кораба, който се канеше да отплава.

— Всички ли се завърнаха? — попита капитанът.

— Ето и последния пътник, когото докарахме — отвърнаха моряците. — Сигурно е паднал някъде и се е ударил, тъй като току-що припадна.

Капитанът даде заповед за последната маневра и бригът бързо се отдалечи от Азорските острови точно когато непознатият плавателен съд, който толкова дълго го безпокоеше, влезе в залива под американски флаг. „Адонис“ и другият кораб си размениха по един сигнал и капитанът, успокоен поне привидно, продължи пътя си на запад и скоро изчезна в сянката на нощта.

Едва на другия ден на „Адонис“ разбраха, че на борда липсва един пътник.