Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (110)

108.
Произведенията на Русо

Докато Марат прекарваше толкова пълноценни часове и разсъждаваше върху съзнанието и раздвоението, на улица „Платриер“ един друг философ възстановяваше дума по дума събитията, на които бе станал свидетел предишната вечер, и не преставаше да се пита виновен ли е или не.

„Вече съвсем не се учудвам, ако някои тъмни сили са се възползвали от моите разсъждения и са се загубили по пътищата, които покривах с цветята на моето красноречие. Значи аз съм човекът, който е разбунтувал обществото…“ Твърде развълнуван, той се надигна от мястото си и обиколи три пъти стаичката. „Значи аз — продължаваше Русо — съм злословил срещу хората на властта, които потискат и държат в подчинение писателите. След като съм такъв безумец, тези хора имат пълно основание да се държат така с мене. Та не съм ли наистина опасен за държавата? Аз използвах като извинение, че моите творби ще просветят масите, а ето че, Бога ми, съм запалил факла, която направо ще подпали света! О, колко съм виновен!“

Русо препрочете една страница от „Савойският викарий“.

— Да, това е: „Да се обединим, за да вземем в свои ръце щастието си…“ Аз съм го написал! „Да дадем на нашите добродетели сила, каквато другите дават на своите пороци…“ Това също съм го написал.

И Русо се надигна по-отчаян от всякога.

„Ето че по моя вина — продължи мислите си той — братя се изправят срещу братя. Някой хубав ден полицията ще нахлуе в техните скривалища под земята и ще залови всички тези хора, които са се заклели в случай на предателство да се самоунищожат. А сред тях все ще се намери някой по-дързък от останалите, който да извади от джоба си моята книга и да каже: «От какво се оплаквате? Та ние сме последователи на Русо и в момента се занимаваме с философия…» О! Колко ще се смее на това Волтер!“ Мисълта, че Волтер ще му се подиграва, вбеси женевския философ. „Значи аз съм заговорник? — прошепна той. — Не, аз наистина съм наивник, дете! Ама че заговорник съм!“

Терез влезе, без той да я забележи. Носеше му обяда. Като разбра, че съпругът й чете „Мечтанията на един самотник“, при това внимателно, Терез сложи шумно млякото върху самата книга и каза:

— Аха! Моят горделивец се любува на образа си в огледалото! Господинът чете собствените си книги! Ама че обичаме себе си, господин Русо!

Русо изпи млякото си, без да натопи в него хляба, като движеше уста, сякаш дъвчеше.

— Вие мечтаете за идеалните жени — възмути се Терез. — А ще напишете книги, които младите момичета не ще се осмелят да прочетат! Или пък някоя бунтовна ерес, която палачите ще изгорят на клада?

Мъченикът потрепери. Терез беше сложила пръст в раната.

— Не — каза той, — вече няма да пиша книги, които ще учат хората да мислят лоши неща… Напротив, смятам да създам творба, която ще се чете с радост от всички честни хора.

— Ще видим — каза стопанката. — О! Я чуйте! Звъни се.

Терез излезе и миг по-късно се завърна с един красив млад мъж, когото помоли да почака в предната стая. После влезе при Русо, който вече нахвърляше някакви бележки с молив в ръка.

— Приберете тези оскърбителни неща — заяви тя. — Имате посетител.

— Кой е той?

— Господин Дьо Коани.

— Господин Дьо Коани ли? — възкликна Русо. — Той е благородник от свитата на господин дофина!

— Сигурно е така — приятно и очарователно момче.

— Идвам, Терез.

Русо хвърли един поглед в огледалото, изтупа дрехата си, поизчисти пантофите си — стари, износени обувки — и влезе в трапезарията, където го очакваше благородникът. Младият мъж дори не беше седнал. Той наблюдаваше с известно любопитство налепените върху хартия и заградени в рамки от черно дърво растения. При отварянето на остъклената врата той се обърна и се поклони учтиво.

— С господин Русо ли имам честта да разговарям?

— Да, господине — отвърна философът намръщен, но с известно възхищение от забележителната красота и изящната елегантност на посетителя.

Господин Дьо Коани наистина беше един от най-красивите и най-любезните мъже във Франция.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине? — попита Русо.

— Сигурно са ви съобщили името ми. Аз съм граф Дьо Коани. Ще прибавя само, че идвам при вас от името на госпожа дофината.

Русо се поклони и се изчерви, а Терез с ръце в джобовете наблюдаваше с възхитени очи от един тъмен ъгъл на стаята красивия пратеник на великата френска принцеса.

— Нейно величество има нужда от мен? — попита Русо. — Впрочем седнете, господине, ако обичате.

При тези думи самият Русо седна, а господин Дьо Коани взе един плетен сламен стол и последва примера му.

— Ето как стоят нещата, господине. Онзи ден в Трианон Негово величество прояви известен интерес към вашата музика, която наистина е прелестна. Той пееше най-хубавите ви арии. Госпожа дофината пък иска да му се хареса във всяко отношение и затова реши, че за краля би било удоволствие да представят в театъра на Трианон някоя от вашите комични опери…

Русо направи дълбок поклон.

— Затова съм дошъл, господине, да ви помоля от името на госпожа дофината…

— О, господине — прекъсна го Русо, — моето разрешение не ви е нужно. Моите опери и арийки принадлежат на театъра, който вече ги е представял. Трябва да се обърнете към артистите, а и там Нейно величество няма да срещне никакви трудности…

— Всъщност не ме изпратиха точно за това, господине — обясни господин Дьо Коани. — Нейно величество иска да достави на краля едно по-пълно удоволствие и едно по-рядко срещано развлечение.

Русо прехапа устни.

— Това е много голяма чест за мене — запелтечи той.

— Освен това — продължи гостът, — понеже повечето дами от двореца са отлични музикантки, а и пеят прекрасно, пък и много от благородниците се занимават с музика и имат известен успех… операта, която ще избере госпожа дофината, ще бъде изпълнена, изиграна и изпята от група дами и благородници от двореца, а главните роли ще се изпълняват от техни кралски височества.

Русо подскочи на стола.

— Уверявам ви, господине — каза той, — че това за мене е неизмеримо голяма чест. Моля ви да изкажете на госпожа дофината най-смирената ми благодарност.

— О, но аз не съм свършил, господин Русо — каза господин Дьо Коани с усмивка.

— А! Така ли?

— Вярно е, че сформираната по този начин трупа е по-бляскава, но й липсва опит. Нужни са съветите на маестрото.

Русо отново стана, за да благодари. Този път комплиментът го беше трогнал и той се поклони грациозно на господин Дьо Коани.

— Ето защо, господине — каза благородникът, — Нейно кралско величество желае да дойдете в Трианон и ви моли да ръководите генералната репетиция.

— О! — промълви Русо. — Може би Нейно величество… не е помислила добре… Аз да дойда в Трианон…

— Не виждам, господине — поде студено господин Дьо Коани, — по какъв начин подигравките и думите на глупавите хора, които ви преследват, биха могли да смутят съня на такъв фин човек като вас, който освен това може да мине за най-великия писател в кралството. Ако проявявате подобна слабост, то прикрийте я добре, господин Русо.

— Господине, вие много изкусно ме принуждавате да приема, но помислете за моето положение — оттеглил съм се от света и живея сам и нещастен…

Терез изкриви лице.

— Виж ти! Бил нещастен! Какви капризи! — каза тя.

— О, господине, не ми причинявайте тази мъка, на мен, тъжния пратеник, натоварен да изпълни желанията на госпожа дофината.

— Господине, вашата любезност стопля сърцето ми, на вашето красноречие не може да се устои, а гласът ви толкова много ме вълнува…

— Ще успея ли да ви трогна?

— Не, не мога… Решително не мога. Здравето не ми позволява толкова дълго пътуване.

— Пътуване ли? О, господин Русо! Не мислете за това! Само час и четвърт е с карета.

Терез извика въодушевено. Възхищението й не беше предизвикано от Русо, а от великодушния принц. А Русо не можа да устои на тази последна проява на доброжелателство.

— Ще трябва да дойда — въздъхна той. — Никога не съм бил така умело убеждаван.

— Атакувам вашето сърце, господине… — възрази господин Дьо Коани. — Умът ви е непревземаем.

— Ще бъда на услугите на Нейно кралско величество, господине.

— О, господине, приемете благодарностите ми! Само от мое име. Ще се въздържа да ви благодаря от името на госпожа дофината, тъй като тя ще ми се разсърди, че съм й отнел възможността да го стори лично! Господин Русо, ще ми кажете ли в колко часа ще тръгнете? Кажете и ще ви изпратя моята карета или още по-добре — ще дойда да ви взема и ще ви откарам в Трианон.

— О, не, господине! Не съм съгласен с това! Ще дойда в Трианон, но както ми е удобно и както на мен ми се харесва. Отсега нататък не се занимавайте повече с мене. Ще дойда, кажете ми само в колко часа…

— Как, господине?! Вие ми отказвате да ви въведа там? Вярно е, че съм недостоен за това и име като вашето се представя само!

— Господине! Аз зная, че в двора вие заемате по-високо място, отколкото аз заемам където и да било по света… Аз не отказвам предложението ви, но си имам свои капризи. Бих искал да отида там, все едно че отивам на разходка… Всъщност това е моето условие.

— Добре, господине! Ще се постарая да не ви дразня с нищо. Репетицията започва тази вечер в шест часа.

— Много добре. В шест без четвърт ще бъда в Трианон. Пеша.

Русо посочи все още здравите си крака, които винаги обуваше грижливо.

— Пет левги! — смая се господин Дьо Коани. — Но вие ще се уморите! А и вечерта ще бъде тежка, внимавайте!

— Тогава имам на разположение карета и коне. Тя принадлежи на всички мои събратя от народа и е толкова моя, колкото и на съседа ми, като слънцето, въздуха и водата, и струва само петнадесет су.

— О, Боже мой! Пътническият файтон ли? Само като си помисля, и потръпвам!

— Дървените пейки на файтона са твърди за вас, но за мен са като меко легло.

Господин Дьо Коани разбра, че го отпращат, изказа отново благодарностите си, а също и повече или по-малко ясно предложи отново услугите си.