Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (69)

67.
Фойерверките

Жилбер наблюдаваше профила на Андре. Всяка ракета осветяваше това хубаво лице и караше младия човек да потреперва. Струваше му се, че възхищението на тълпата се подчиняваше на всеобщото, изпълнено с обожание наслаждение от това божествено създание, което той беше превърнал в свой идол. Неочаквано бликна ярка светлина, която се изви по диагонал откъм реката. Андре насочи своето възхищение към разноцветните огнени светлини, които една летяща с шумно свистене ракета разхвърляше.

— Вижте, Филип! — извика тя. — Колко е красиво!

— Господи! — провикна се обезпокоен младежът, без да й отговори. — Последната ракета е била зле насочена, тя със сигурност се отклонява от пътя си, понеже — вместо да опише парабола — лети почти хоризонтално.

Филип едва беше успял да изрази безпокойството си, което започваше да се усеща и в конвулсиите на тълпата, когато вихрушка от пламъци изригна от бастиона, където бяха поставени букетът и останалите ракети. Шум, сътворен сякаш от сто гръмотевици, се разнесе във всички посоки и се сгромоляса върху площада, като че огънят пръскаше картеч. Той обърна в бягство стоящите най-близо зяпачи, които усетиха за миг как неочакван пламък ги лизна по лицата.

— Дойде ред на букета! Вече е букетът! — викаха най-отдалечените зрители. — Не още! Много е рано!

— Вече? — повтори Андре. — О, да, много е рано!

— Андре, нямаме нито миг за губене! Последвайте ме! Точно от това се страхувах. Една погрешно изстреляна ракета подпали бастиона. Вече има смазани хора! Чувате ли виковете? Това вече не са радостни викове, това са викове на отчаяние. Бързо, бързо, в колата… Господа, господа, направете място, ако обичате!

И Филип, като обгърна с ръка талията на сестра си, я повлече към баща им. Баронът също се безпокоеше, защото по шума на тълпата беше предугадил някаква опасност, за която още не си даваше точна сметка. Нещастието растеше пред очите му и той навеждаше глава от вратичката и търсеше децата си.

Беше много късно и опасенията на Филип се сбъдваха. Букетът, съставен от петдесет хиляди ракети, избухваше и се пръскаше във всички посоки като гонеше зрителите с огнени жила подобни на онези, които забиват на арената в биковете, когато искат да ги предизвикат към борба.

В момента, когато Филип повлече Андре, Жилбер също бе въвлечен в потока, но след двадесетина крачки група бегълци, които завиха наляво по улица „Ла Мадлен“, притисна момъка и го повлече. Той нададе силен вик, щом усети, че го разделят от Андре.

Вкопчени един в друг, Андре и Филип бяха погълнати от една група, която се мъчеше да избегне срещата си с една карета, теглена от два разбеснели се коня. Филип видя как каретата се насочва към него бързо и заплашително. Конете й сякаш бълваха огън от очите си, а пяна излизаше от ноздрите им. Той направи нечовешко усилие да се отстрани от пътя й, но всичко беше напразно усети как тълпата зад него се разтваря и видя обвитите в пушек глави на двете обезумели животни. Видя ги как се изправят на задните си крака като мраморните коне, пазещи входа на Тюйлери, и подобно на римски роб се опита да ги укроти. Блъскайки Андре и хвърляйки я колкото се може по-далече от опасността, той улови юздата на коня, който беше по-близо до него. Конят се изправи на задните си крака и Андре видя как брат й пада на земята, свива се и изчезва от погледа й. След миг тя беше сама, люлееща се и носена като перце от вятъра, без да може да се съпротивлява на силата, която я повличаше.

Андре нададе пронизителен писък — един войник си проби път в тълпата чрез сабята си, като удряше с нея хората. Сабята му проблесна над главата й. Тя сплете ръце, както това прави удавникът, когато над главата му минава последната вълна, извика „Господи!“ и падна. А щом някой паднеше, той все едно беше мъртъв.

Но един човек беше чул този силен ужасен вик, беше го разпознал и отделил от другите викове. Жилбер, отвлечен далеч от Андре, се беше доближил със сила до нея, повлечен от същия поток, който бе погълнал Андре, той се надигна, скочи върху тази сабя, която я беше заплашила, хвана за гърлото войника, готвещ се да удря, и го повали на земята. До войника се бе простряла жена, облечена в бяло. Той я грабна и повдигна, както това би направил някой гигант.

Когато усети до сърцето си това тяло, тази красота, този труп може би, искра на гордост озари лицето му. В мига на върховно изпитание той владееше положението. Той въплъщаваше силата и смелостта! Жилбер потъна с товара си в един поток от хора, пресечен от друг поток. Тази група го задържа и повлече — и него, и младото момиче. Той вървеше или по-скоро беше търкалян в продължение на няколко минути. Изведнъж потокът се спря като че ли преграден с някакво препятствие. Краката на Жилбер докоснаха земята. Едва тогава той усети тежестта на Андре и вдигна глава, за да прецени какво е препятствието. Видя, че е на три крачки от Хранилището. Масата камъни беше спряла масата плът.

По време на това тревожно спиране той имаше време да погледне Андре, заспала дълбоко като в смъртен сън. Сърцето й вече не биеше, очите й бяха затворени, лицето й беше добило синкавия цвят на увяхваща роза.

Жилбер я помисли за мъртва. На свой ред той нададе вик, после допря устни до роклята й, после до ръката й, а накрая — добил дързост от неподвижността й — я покри с целувки. Целуна това студено лице и затворените клепачи. Той почервеня, заплака, застена, опита се да вдъхне живот, давайки душата си, и се учуди, че тези целувки, които можеха да стоплят и мрамор, бяха безсилни пред един труп. Изведнъж Жилбер усети сърцето й да бие в ръката му.

— Тя е спасена! — извика той, виждайки как бяга черната окървавена тълпа, слушайки проклятията, виковете, въздишките и агонията на жертвите. — Аз съм този, който я спаси!

Задъханият Жилбер усети, че може да изгуби завладяното. Но събирайки всичките си сили, той обгърна тялото на Андре с ръцете си и облегна главата си върху гърдите на младото момиче. Човек би помислил, че иска да задуши тази, която спасяваше.

— Сбогом! — прошепна той, като по-скоро захапа, отколкото целуна роклята й.

После повдигна очи, за да я обгърне с последен поглед. Тогава пред погледа му се яви страшно видение. Видението беше застанало право върху един камък и хванало с дясната си ръка една закачена на стената желязна халка, а лявата му ръка сякаш направляваше армията бегълци. Това беше един мъж, който наблюдаваше как побеснялата тълпа минава в краката му, той ту произнасяше някоя дума, ту правеше някакъв знак.

Жилбер се надигна с последно усилие. Той усещаше, че спасението е там, защото там бяха спокойствието и силата. Последният отблясък от пламъците на горящите скелета се надигна и освети лицето на човека, преди да угасне. Жилбер нададе вик на изненада.

— О, нека умра аз, нека умра! — прошепна той. — Но нека тя да живее! Този човек има властта да я спаси!

И в един миг на възвишено себеотрицание той вдигна младото момиче с двете си ръце.

— Господин барон Дьо Балзамо — извика той. — Спасете госпожица Андре дьо Таверне.

Балзамо дочу този вик, който подобно на гласа от Библията излизаше от дълбините. Той видя как над разкъсващата се вълна на тълпата се надига едно бяло очертание. Хората около него премахнаха всичко, което би могло да му попречи, и Балзамо сграбчи Андре, поддържана от отслабващите ръце на Жилбер…

Жилбер поиска да произнесе една последна дума — може би след като беше измолил от този човек закрила за Андре, щеше да измоли подкрепа за себе си, но той имаше сили само да долепи устните си до увисналата ръка на младото момиче и да откъсне, свивайки ръката си, парче от роклята на тази нова Евридика^[1], която беше изтръгнал от ада.

След тази последна целувка, след това последно сбогом на младежа му оставаше само да умре — той нямаше да се опитва повече да воюва. Жилбер затвори очи и падна върху една грамада от мъртъвци.

След големите бури винаги настъпва тишина — ужасяваща, но възстановителна тишина.