Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (27)

25.
Залата на часовниците

В една просторна зала на Версайския дворец, която наричаха Залата на часовниците, се разхождаше млад човек с приятно лице, нежни очи, с походка, в която липсваше благородство, отпуснати ръце и наведена глава. Изглеждаше на шестнадесет-седемнадесет години. Всъщност Луи-Огюст, херцог Дьо Бери, дофин на Франция, провъзгласен по-късно за Луи XVI, се отличаваше с бурбонски нос, по-дълъг и по-орлов от този на неговия род; неговото чело, леко снижено, бе още по-полегато от това на Луи XV, а двойната брадичка на неговия дядо бе толкова изпъкнала сега, че изпълваше почти една трета от лицето му.

Сега дофинът крачеше в смълчаната Зала на часовниците, където преди осем години Луи XV беше връчил на госпожа Дьо Помпадур заповедта на Парламента за изгонване на йезуитите от кралството. Обхождайки я, дофинът мечтаеше.

Луи скоро се спря пред един голям часовник, разположен в дъното на залата, на същото място, където е и днес, който с помощта на изкусна комбинация от механизми показваше дните, месеците, годините, лунните фази, разположението на планетите — всичко, което интересува още по-изумителната машина, наречена човек, в дългия му път от живота към смъртта. Той гледаше като познавач този часовник, който винаги бе предизвиквал възхищение у него, навеждаше се, въртеше се около него, за да изследва зъбците на миниатюрните зъбни колелца, които като фини иглички задвижваха още по-фин организъм; после, разгледал часовника от тази страна, той се зае да гледа отпред препускането на бързата стрелка, плъзгаща се по секундите, приличаща на водните паяци, които тичат по повърхността на блатата и фонтаните, без дори да набраздят водната прозрачност, която раздвижват постоянно.

Изведнъж стрелката, която младият дофин наблюдаваше, спря. В същия момент като че ли от ръката на вълшебник медните колелца прекъснаха тежкото си въртене, стоманените оси се заковаха в рубинените си отвори и тишината обхвана тази машина, в която иначе властваха шумът и движението. Нямаше вече поклащания, движение на махалото, трептене на звука, бяг на стрелките и колелцата.

Машината спря и часовникът беше мъртъв.

При вида на тази внезапна смърт и този мълниеносен удар дофинът забрави защо беше дошъл и от колко време чакаше. Най-напред отвори кристалната вратичка, зад която се спотайваше геният, и надникна във вътрешността на часовника, за да види по-отблизо. Но огромното махало затрудняваше неговите движения. Тогава той плъзна внимателно деликатните си и сръчни пръсти през медния отвор и откачи махалото. Работата завладяваше дофина и той продължи да наблюдава сложната машина, като се стремеше да достигне до най-потайните и най-скритите кътчета на часовника. После изведнъж нададе радостен вик, защото току-що беше открил, че един притягащ винт на спиралата е изхвърлил една пластинка и е спрял двигателното колело. После със зъбното колело в лявата ръка и с ножчето в дясната той пъхна отново главата си. Беше напълно отдаден на усърдието си и потънал в съзерцание на механизма, когато вратата се отвори и един глас извика: „Кралят!“ Но Луи не чу нищо друго освен мелодичното тиктакане, родено изпод ръката му, сякаш бе опитен лекар, който, връщайки живота, се вслушва в биенето на сърцето. Кралят се приближи усмихнат и потупа по рамото своя внук:

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита го той.

— Но, сир! Ваше величество вижда, че се забавлявах, докато ви очаквах.

— Да унищожаваш часовника ми. Хубаво занимание!

— Напротив, сир, аз го поправям. Главното колело не работеше, спряно от този винт, който Ваше величество вижда там. Аз затегнах винта и часовникът сега работи.

— Така да бъде, но остави засега твоята механика. Искал си да говориш с мен?

— Вярно е, сир — наведе очи дофинът.

— Е, добре, какво искаш от мен? Отговори. Ако нямаш нищо да ми кажеш, аз заминавам за Марли. От пари ли имаш нужда? — попита живо Луи XV. — Ако е така, почакай.

— О, не сир — отговори младият Луи. — Имам още хиляда екю от месечната ми издръжка.

— Какъв пестелив човек! — провикна се Луи. — Наистина аз мисля, че Бог му е дал всички добродетели, които аз не притежавам.

Младият човек направи усилие над себе си.

— Сир — каза той, — далече ли е още госпожа дофината?

— Вчера ни прочетоха бюлетина на пътуването. Тя трябваше да мине този понеделник през Нанси и сега трябва да е приблизително на четиридесет-петдесет левги от Париж.

— Сир, Ваше величество не смята ли — продължи дофинът, — че госпожа дофината се придвижва твърде бавно?

— О, не! — каза Луи XV. — Напротив, мисля, че се движи много бързо за една жена и предвид всички тези празници и приеми, които тя устройва, изминава поне десет левги на ден. И всеки ден едно и също.

Крал Луи XV се учудваше все повече и повече при откритието на това нетърпение, за което не беше подозирал изобщо.

— Я, я виж ти — каза той с насмешлива усмивка. — Значи ти бързаш, а?

Дофинът се изчерви още по-силно.

— Уверявам ви, сир — каза той, — че не е тази причината, която Ваше величество предполага.

— Толкова по-зле. Бих искал причината да е тази! Какъв дявол! Ти си на шестнадесет години, а казват, че принцесата е красива. Е, добре, бъди спокоен, твоята дофина ще пристигне.

— Сир, не би ли могло да бъдат съкратени тези церемонии по пътя, — продължи дофинът.

— Невъзможно. Тя вече е прекосила, без да спре, два или три града, в които трябваше да направи престой.

— Мисля, сир, че я обслужват зле.

— Хайде, де! Изпратих тридесет хиляди коня по пътя, тридесет карети, шестдесет коли за багаж и не знам колко по-малки коли. Ако се подредяха тези малки коли, колите за багаж, каретите и конете в един ред, щеше да има колона от Париж до Страсбург. Как тогава можеш да смяташ, че с всички тези средства обслужването е лошо?

— Признавам, сир, че нещата са по кралски и така, както умее да ги прави Ваше величество. Но Ваше величество наистина ли е издал заповед тези коне, тези карети, с една дума, всичко това да бъде специално в услуга на госпожа дофината и на нейната свита?

Кралят погледна Луи за трети път. Бегло подозрение стегна сърцето му и едва доловим спомен започна да просветва в съзнанието му, а заедно с това и една смущаваща съпоставка между онова, което казваше дофинът, и неприятното нещо, което току-що беше забравил, му премина през главата.

— Що за въпрос! — каза кралят. — Разбира се, че всичко това е за госпожа дофината, и ето защо та казвам, че тя ще пристигне твърде скоро. Но защо ме гледаш така? Да не би случайно да се забавляваш, като изучаваш чертите на лицето ми, както правиш с пружината на твоите часовници?

Дофинът, който отваряше уста, за да отговори, внезапно замълча при тази забележка.

— Е, добре — каза живо кралят, — струва ми се, че си доволен… Дофината пристига, обслужването й е чудесно, богат си като Крез със спестяванията в касичката си, нещата са наред. А сега, когато нищо повече не те тревожи, направи ми удоволствието да сглобиш часовника ми.

Дофинът не помръдна.

— Знаеш ли — каза Луи XV през смях, — имам намерението да ти предоставя службата на първи часовникар в двореца, с добра заплата, разбира се.

Дофинът наведе глава и засрамен от погледа на краля, взе от креслото ножчето и колелцето. А през това време Луи XV бавно се приближаваше към вратата. „Какво, по дяволите, искаше да каже той с това, че обслужването е лошо? — мислеше кралят. — Хайде, хайде, ето още една сцена, от която ловко избягах. Но той е недоволен.“

Но изведнъж, както отваряше вратата, той намери на прага й господин Дьо Шоазьол, който му се покланяше дълбоко.