Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (66)

64.
Какво се случи на господин Дьо ла Вогийон, възпитател на френските кралски деца, вечерта на сватбата на господин дофина

За романиста големите събития в историята са същото, което са за пътника високите планини. Той ги гледа, върти се около тях, поздравява ги пътьом, но не ги изкачва.

Така и ние ще гледаме внушителното тържество по време на сватбата на дофина във Версай, ще се въртим около него и ще го поздравяваме, като минаваме покрай него. За това събитие справка може да се направи само в хрониката на френския протокол по церемониите.

Да оставим тържеството да завърши под горещите лъчи на слънцето в хубавия майски ден^[1], да оставим знатните гости да се оттеглят мълчаливо или да си разказват чудесата от празненството, на което току-що са присъствали, и да се върнем към нашите събития и към нашите герои, които в исторически план имат все пак някаква стойност.

Кралят — уморен от празника и най-вече от вечерята, която беше продължителна и направена по образеца на вечерята след сватбата на великия дофин, син на Луи XIV, се оттегли в покоите си и освободи всички, като задържа само господин Дьо ла Вогийон, възпитателя на френските кралски деца.

Херцогът беше голям приятел на йезуитите и се надяваше да ги доведе отново благодарение привързаността към тях на госпожа Дю Бари. Той виждаше, че една част от неговите задължения беше изпълнена със сватбата на господин херцога Дьо Бери.

Това беше най-суровата част от дълга му. На господин възпитателя на френските кралски деца му предстоеше да дари с прекрасно образование граф Дьо Прованс и граф Д’Артоа^[2] — по онова време на петнадесет и тринадесет години. Граф Дьо Прованс беше непокорен и лукав, а граф Д’Артоа — неукротим и лекомислен. Но дофинът — освен другите му хубави качества, които правеха от него много способен ученик — беше и дофин, с други думи първият във Франция след краля.

Когато кралят го помоли да остане, господин Дьо ла Вогийон помисли, че може би Негово величество съзнаваше тази загуба и искаше да намали щетите й с някаква награда. Когато едно образование е завършено, обикновено се благодари на възпитателя.

— Елате, бедни ми Ла Вогийон — каза кралят, като се настаняваше удобно в едно кресло, — елате да поговорим.

— Аз съм на заповедите на Ваше величество — отговори херцогът.

— Седнете там, скъпи мой, сигурно сте уморен.

И Луи XV посочи една табуретка, поставена по такъв начин, че светлината да пада право върху лицето на възпитателя и да оставя в сянка това на краля.

— Е, добре, скъпи ми херцог — каза кралят, — ето едно завършено образование.

— Да, сир.

И Ла Вогийон въздъхна.

— Господин дофинът е, смятам, един от най-образованите принцове в Европа.

— Така мисля, сир.

— Добър историк ли е?

— Много добър.

— Великолепен географ, нали?

— Сир, господин дофинът рисува сам карти, които един инженер не би успял да направи.

— Ами часовникарството, а? Каква сръчност!

— Цяло чудо, сир.

— И той е много силен по математика и навигация. Миналата вечер го чух да разговаря с господин Дьо Ла Перуз^[3] за дебели корабни въжета, мачтови въжета, бригантини^[4].

— Истината е, че знае много.

— Наистина, херцог, аз смятам, че господин дофинът ще бъде наистина един добър крал, добър управник, добър баща на семейство. Между другото, херцог — каза кралят, като наблегна на последните думи, — смятате ли, че той ще бъде добър баща?

— Но, сир… — отвърна наивно господин Дьо ла Вогийон, — предполагам, че след като всички добродетели са се събрали в сърцето на господин дофина, и тази добродетел трябва да е там, както всички други…

— Вие не ме разбирате, херцог — каза Луи XV. — Аз ви питам дали господин дофинът ще бъде добър баща на семейство.

— Сир, признавам, че не разбирам Ваше величество. В какъв смисъл ми поставяте този въпрос?

— В смисъл, в смисъл… Нали сте чели Библията, херцог?

— Разбира се, че съм я чел.

— Е, добре, значи познавате патриарсите, нали?

— Несъмнено.

— Ще бъде ли той добър патриарх?

Господин Дьо ла Вогийон погледна краля така, сякаш той му говореше на иврит, и започна да върти шапката в ръцете си.

— Сир — отговори той, — един добър крал прави всичко, каквото поиска.

— Най-сетне — заяви кралят — ще говоря по-ясно. Да видим — вие познавате дофина като ваше собствено дете, нали?

— О, разбира се, сир.

— Ами страстите му?

— О, що се отнася до страстите му — това е друго. И да бяха се появили, щях да ги изкореня веднага, сир. Но не се е налагало да положа този труд. Господинът е без страсти, за щастие.

— Е, добре, точно от това се страхувах. Дофинът ще бъде много добър крал, много добър управник, но никога няма да бъде добър патриарх.

— Уви, сир! Вие изобщо не сте ми препоръчвали да подтиквам господин дофина към бащинство.

— И съм допуснал грешка. Трябваше да помисля, че той ще се ожени един ден. Е, добре, макар че няма страсти, вие не го смятате за напълно негоден, нали?

— Какво?

— Искам да кажа, че не го смятате за неспособен да ги има един ден?

— Сир, страхувам се.

— Господин Дьо ла Вогийон — извика кралят, който започваше да губи търпение, — питам ви ясно дали със или без страст господин херцогът Дьо Бери ще бъде добър съпруг.

— Е, добре, сир, ето нещо, на което не бих могъл да отговоря със сигурност на Ваше величество.

— И вие не бихте могъл! — извика кралят с такова смайване, че накара перуката върху главата на господин Дьо ла Вогийон да настръхне.

— Сир, господин херцогът Дьо Бери живееше под покрива на Ваше величество с невинността на дете, което учи.

— Е, господине, това дете вече не учи, то се жени.

— Сир, аз бях възпитател на господина…

— Точно така и трябваше да научите господина на онова, което той трябва да знае.

И Луи XV се строполи върху креслото си, вдигайки рамене.

— Имах съмнения за това — каза той, въздишайки.

— Боже мой, сир…

— Вие познавате историята на Франция, нали, господин Дьо ла Вогийон?

— Сир, винаги съм смятал така, освен ако Ваше величество не ми каже нещо, с което да ме опровергае.

— Е, добре: тогава би трябвало да знаете какво ми се случи в навечерието на сватбата ми.

— Не, сир, не зная.

— Но, Боже мой! Тогава вие не знаете нищо!

— Ако Ваше величество благоволи да ме осведоми по този въпрос, който ми е непознат…

— Слушайте добре и нека това ви служи за урок по отношение на другите ми двама внуци^[5], херцог…

— Слушам, сир.

— Аз самият бях възпитан така, както вие сте възпитавали дофина, под покрива на моя дядо. Възпитател ми беше господин Дьо Вилроа, смел мъж, много симпатичен. О! Само ако ме беше оставял по-често в компанията на моя чичо — регента^[6]! Но не… невинността на обучението, както казвате вие, херцог, ме беше накарала да пренебрегна обучението за невинността. И все пак аз се ожених, а когато един крал се жени — това е сериозно по отношение на всички… Монсеньор кардиналът ме изпита върху моята подготовка за бащинството — тя не съществуваше, а аз бях толкова непорочен, че се страхуваха да не би Кралство Франция да попадне под чехъл. За щастие монсеньор кардиналът се посъветва с господин Ришельо по този въпрос. На него му хрумна една бляскава идея. Имаше една госпожица Льомор или Льомур, не си спомням вече точно, която рисуваше великолепни картини. Поръчаха й да нарисува определени сцени, както разбирате.

— Не, сир.

— Как да ви обясня? Сцени на полето.

— В стила на картините на Тьоние^[7] значи. Как? — извика господин Дьо ла Вогийон, като се изчерви, — Осмелили са се да предложат на Ваше величество…

— И понеже човек по природа е подражател, аз подражавах.

— Разбира се, сир, начинът е гениално измислен; той е сигурен, чудесен, макар и малко опасен за един млад човек.

Кралят изгледа херцог Дьо Вогийон с усмивка, която би могла да се нарече цинична, ако не беше се плъзнала по най-остроумната уста в света.

— Да не мислите повече за опасността — каза той — и да се върнем към онова, което ни предстои да направим. Ето какво: ще намерите господин дофина, който получава последните поздравления от мъжете, докато чака госпожа дофината да получи последните поздравления от жените.

— Да, сир.

— Ще се снабдите с един свещник и ще дръпнете господин дофина настрана.

— Да, сир.

— И вие ще покажете на вашия ученик — кралят наблегна на двете думи, — ще покажете на вашия ученик стаята, която се намира в края на новия коридор.

— И за която никой не притежава ключ, сир.

— Защото аз го пазех, господине — ето го. Предвиждах какво ще се случи днес. Ето този ключ.

Господин Дьо ла Вогийон го пое, като трепереше.

— Искам да ви уведомя, господин херцог, че в тази галерия са заключени двадесет картини, които накарах да окачат там.

— А, сир, да.

— Да, господин херцог — ще прегърнете ученика си, ще му отворите вратата на коридора, ще му сложите свещника в ръката, ще му пожелаете лека нощ и ще му кажете да изгуби двадесет минути, преди да стигне до вратата на стаята си — по една минута за всяка картина.

— А! Сир, да, разбирам.

— Какво щастие! Лека нощ, господин Дьо ла Вогийон.

— Ваше величество ще има ли добрината да ме извини?

— Не съм много сигурен, защото без мен щяхте да сътворите хубави неща в семейството ми!

Вратата се затвори зад господин Дьо ла Вогийон. Кралят си послужи със специалния си звънец. Появи се Льобел.

— Кафето ми — каза кралят. — Между другото, Льобел…

— Сир?

— След като ми донесете кафето, ще проследите господин Дьо ла Вогийон, който излиза сега, за да изпълни дълга си по отношение на господин дофина.

— И какво трябва да направя, сир, ако се разнежи?

— Нищо. Ще дойдете да ме уведомите. Това е всичко.

Льобел постави кафето пред краля, който започна да го пие бавно. После камериерът, за който историята ни е оставила своя знак, излезе.

След четвърт час той се появи отново.

— Е, какво стана, Льобел? — попита кралят.

— Сир, господин Дьо ла Вогийон беше чак до новия коридор и държеше господина за ръката.

— Добре. После?

— Не ми се стори много разнежен, а напротив, въртеше доста весело малките си очички. Той извади от джоба си един ключ, даде го на господин дофина, който отвори вратата и влезе в новия коридор.

— И по-нататък?

— Господин херцогът даде своя свещник в ръката на дофина и му каза тихо, но не толкова, че да не мога да го чуя: „Господине, брачната стая е в края на тази галерия, за която току-що ви дадох ключа. Кралят желае вие да прекарате двадесет минути тук, преди да отидете в стаята.“

— Как така двадесет минути! — попита принцът. — За това стигат и двадесет секунди.

— Господине — отговори господин Дьо ла Вогийон, — тук моята власт върху вас свършва. Аз няма да ви давам повече уроци.

— Тогава, сир, господин Дьо ла Вогийон направи един голям поклон, придружен пак със святкащи очи, които сякаш искаха да проникнат в коридора. После остави господин дофина до вратата.

— И предполагам, че дофинът влезе?

— Погледнете, сир, виждате ли светлината в галерията? Има вече четвърт час, откакто тя блещука там.

— Хайде, хайде! Тя изчезва — каза кралят, след като прекара няколко мига с вдигнати към прозореца очи. — И на мен самия ми бяха дали двадесет минути, но си спомням, че след пет минути бях при жена си. Уви! Ще се каже ли за дофина това, което се казваше за втория Расин^[8]: „Това е малкият внук на един велик дядо!“