Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (24)

22.
Виконт Жан

Младият лейтенант от кортежа на дофината скочи от коня си при вида на странната сцена, която се развиваше около сградата на пощата, пред всички жени и деца от Ла Шосе. Забелязвайки Филип, управителят на пощата скочи и, така да се каже, падна на колене пред своя неочакван защитник, когото провидението му изпращаше.

— Господин офицер — извика той, — знаете ли какво става?

— Не — отговори студено Филип, — но вие ще ми кажете, приятелю.

— Е, добре! Искат да вземат насила хубавите коне на Нейно кралско величество госпожа дофината.

Филип наостри ухо като човек, на когото казват нещо невероятно.

— И кой иска да вземе конете? — попита той.

— Господинът — отговори управителят на пощата.

И той посочи с пръст виконт Жан.

— Как така, щом главата ви е на мястото и слизате от каретата на Негово величество, се осмелявате да слагате ръка на конете на дофината?!

— Първо, тук има шейсет коня. Нейно кралско величество не би могла да използва повече от осем. Ще бъде истинско нещастие, ако, вземайки три от шейсетте, попадна на тези на госпожа дофината.

— Има шейсет коня, вярно е — каза младият мъж. — Нейно кралско величество не използва повече от осем, това също е вярно, но това съвсем не пречи всички тези коне, от първия до шейсетия, да принадлежат на Нейно кралско величество и вие не можете да присвоите част от собствеността на принцесата.

— Може би имате право, драги ми лейтенанте, да говорите така — отговори виконтът, — ако във вашите задължения влизаше надзорът върху животните. Въобще не знаех, че хората от охраната на дофината са повишени в чин коняри. Така че затворете си очите, кажете на вашите хора да направят същото и на добър път!

— Грешите, господине. Без да съм понижен или повишен в коняр, това, което ще направя в момента, е да взема обратно конете, защото госпожа дофината лично ме изпрати да пазя впряговете й.

— Това вече е друго — отговори Жан. — Но разрешете ми да ви кажа, че в момента вие правите лоша услуга, господин офицер? И ако наистина по този начин младата дама започва да се отнася с армията…

— Кого имате предвид с тези думи? — спря го Филип.

— А, по дяволите! Австрийката.

Младият човек пребледня като ризата си.

— Как се осмелявате, господине? — извика той.

— Не само че се осмелявам, но и ще го направя — извика Жан. — Хайде, Патрис, да впрягаме, приятелю, и да бързаме. Закъсняваме.

Филип хвана първия кон за юздата.

— Господине — каза Филип дьо Таверне със спокойния си глас, — ще ми направите удоволствието да ми се представите, нали?

— Е, добре. Аз съм виконт Жан дю Бари.

— Как, вие сте братът на тази…

— Която ще ви прати да гниете в Бастилията, господин офицер, ако прибавите само една дума още.

И виконтът скочи в колата. Филип се приближи към вратата.

— Господин виконт Жан дю Бари — каза той, — ще ми окажете честта да слезете, нали? И не се двоумете и секунда повече — продължи Филип, който с лявата си ръка пречеше на вратата да се затвори, — давам ви честната си дума, че шпагата ми ще мине през тялото ви.

И с дясната си ръка, останала свободна, той измъкна шпагата си.

— Никога няма да потеглим — прошепна Шон на ухото на Жан, — ако не се опитате да се разберете с офицера спокойно.

— А пък аз ви казвам, че ще потегля въпреки това! — изкрещя виконтът, като в същото време вадеше шпагата си.

— Ще видим, господине — каза Филип, заемайки стойка и насочвайки шпагата си. — Готов ли сте?

— Лейтенант — рече бригадирът, който командваше шест души от ескорта на Филип. — Лейтенант, дали е необходимо?

— Не мърдайте, господине — каза лейтенантът, — това е лична работа.

Госпожица Шон надаваше остри викове. На Жилбер му се искаше каретата да е дълбока колкото кладенец, за да се скрие по-добре.

Жан започна атаката. Той беше рядко сръчен в това упражнение, което изискваше повече пресметливост, отколкото физическа сила. Но гневът явно отнемаше на виконта част от силата му. Филип, напротив, изглеждаше, че върти шпагата си като перце, сякаш се намираше в зала за упражнения. Виконтът отблъскваше, нападаше, скачаше вдясно, вляво, викаше, държеше се като командир на полк.

Изведнъж виконт Жан отскочи назад, надавайки вик. В същото време маншетът му се напои с кръв и едри капки потекоха по пръстите му.

— Ранен сте, господине? — каза Филип.

— Много добре виждате, дявол да го вземе! — извика Жан, пребледнявайки, и изпусна шпагата си.

Филип я взе и му я върна.

— Хайде, господине — каза му той, — и друг път не правете такива глупости.

— По дяволите! Ако го правя, си плащам — изръмжа виконтът. — Ела бързо, бедна ми Шоншон, ела — прибави той, обръщайки се към сестра си, която току-що бе скочила от каретата и бързаше, за да му се притече на помощ.

— Трябва да признаете, госпожо — каза Филип, — че грешката не е моя и много съжалявам, че бях предизвикан до крайност, за да изтегля шпага пред една дама.

И, поздравявайки, той се отдръпна.

— Разпрегнете конете, приятелю, и ги закарайте по местата им — каза Филип на управителя на пощата.

Жан показа юмрука си на Филип, който повдигна рамене.

— А! Точно — извика управителят, — ето три коня, които се завръщат. Впрягайте ги веднага в каретата на този господин.

— Но, господарю… — каза конярят.

— Хайде, без да ми противоречиш — каза началникът, — господинът много бърза.

През това време Жан продължаваше да ругае.

— Скъпи ми господине — викаше управителят на пощата, — не се отчайвайте, ето, че пристигат коне.

Жан поглеждаше от време на време, като удряше гневно с крак, как Шон превързваше пронизаната му ръка с кърпичката си. През това време Филип, който се беше качил на коня си, даваше заповеди, като че нищо не се е случило.

— Да тръгваме, братко, да тръгваме — каза Шон, повличайки Дю Бари към каретата.

— А моят арабски кон? — попита той. — А! Бога ми, да върви по дяволите.

И той влезе в каретата.

— Добре, да тръгваме! — каза той, забелязвайки Жилбер. — Ето, че сега няма къде да си сложа краката.

— Господине, много съжалявам, ако съм ви в тежест.

— Хайде, хайде, Жан — каза госпожица Шон, — оставете ми моя малък философ.

И навеждайки се към ухото на виконта, каза:

— Познава мъжа, който току-що ви рани.

Искрица на радост премина през очите на виконта.

— Много добре. Да остане тогава. Как се казва този господин?

— Филип дьо Таверне.

В този момент младият офицер минаваше покрай каретата.

— А! Ето ви — извика Жан. — В момента сте доста горд. Но всеки ще получи заслуженото си.

— Тогава ще уредим въпроса, когато това ви е удобно, господине — отвърна Филип с безразличие.

— Ще го уредим, господин Филип дьо Таверне! — Извика Жан, опитвайки се да долови ефекта, който ще предизвика върху младия човек произнасянето на името му така неочаквано.

— Приятно пътуване, господин Жан дю Бари.

Колата бързо потегли.

— Хиляди гръмотевици! — каза виконтът, правейки гримаса. — Знаеш ли, че страдам ужасно, малка Шон?

— При следващата смяна на конете ще извикаме лекар, докато това дете закусва — отговори Шон.

— А! Наистина — каза Жан, — не сме закусвали. Що се отнася до мен, болката ми прогонва глада. Само съм жаден.

— Господине — каза Жилбер, — ако бих посмял да ви обърна внимание…

— Кажете.

— Ликьорите не са подходящо питие за състоянието, в което се намирате.

— А! Наистина ли?

После се обърна към Шон:

— Значи твоят философ е и лекар?

— Не, господине, не съм лекар. Ако е рекъл Господ, един ден ще стана — отговори Жилбер, — но четох в една статия за начина на поведение по време на война и че първото нещо, което не трябва да се дава на ранените, това са ликьори, вина и кафе.

— А! Значи сте го чели? Е, добре! Да не говорим повече за това.

— Само ако господин виконтът би искал да ми подаде кърпичката си, бих я натопил в извора наблизо и господинът трябва да обвие ръката си с мокрия плат.

— Направете го, приятелю — каза Шон. — Кочияш, спрете! — извика тя.

Кочияшът спря. Жилбер отиде да намокри кърпичката на виконта в малката рекичка.

— Това момче ще ни пречи да поговорим! — каза Дю Бари.

— Ще говорим на местно наречие — каза Шон.

— Имам голямо желание да извикам на кочияша да тръгне и да го зареже там с кърпичката ми.

— Грешите, може да ни бъде полезен.

— За какво?

— Вече ми даде много важни сведения.

— За какво се отнасят?

— За дофината. И преди малко, както видяхте, той ни каза името на вашия противник.

— Е, добре! Нека остане.

В този момент Жилбер се завръщаше с кърпичката, напоена с ледена вода.

Както беше предвидил Жилбер, поставянето й върху ръката на виконта му се отрази много добре.

— Честна дума, имате право. Чувствам се по-добре — каза той. — Да поговорим.

Жилбер затвори очи и отвори уши. Но се излъга в очакванията си. Шон отговори на предложението на брат си с онзи искрящ и жив местен говор, отчайващ за ушите на парижаните, които не различаваха от провансалската реч нищо освен хъркането на груби съгласни, търкалящи се върху музикални гласни.

Жилбер, колкото и да се владееше, направи движение, което изразяваше разочарованието му. То не убягна на госпожица Шон. За да го утеши, тя му отправи мила усмивка. Тази усмивка накара Жилбер да разбере едно нещо и то беше, че го приобщават към тях. Той, един земен червей, бе помогнал на един виконт, почетен с добрините на краля.

Ако го видеше Андре в тази красива кола? И Жилбер се възгордя. Що се отнася до Никол, той въобще не помисли за нея. Братът и сестрата продължиха разговора си на местното наречие.

— Добре! — извика внезапно виконтът, навеждайки се през вратата, за да погледне назад.

— Какво? — попита Шон.

— Арабският кон ни следва.

— Какъв арабски кон?

— Този, който исках да купя.

— А виж — каза Шон, — язди го жена. Какво създание!

— За кого говорите? За коня или за жената?

— За жената.

— Тогава я извикайте, Шон. Може би няма да се страхува от вас, колкото от мен. Бих дал хиляда пистола за коня.

— А за жената? — попита Шон, смеейки се.

— Бих се разорил за нея… Повикайте я!

— Госпожо! — извика Шон. — Госпожо!

Но младата жена с големи черни очи, обгърната с бяло наметало, с чело, скрито под сива филцова шапка с дълги пера, мина като стрела покрай тях, викайки: „Avanti, Djerid! Avanti!“^[1].

— Италианка е — каза виконтът. — По дяволите! Хубава жена! Ако не страдах толкова, щях да скоча от колата и да тичам след нея.

— Познавам я — каза Жилбер.

— А така ли? Но този малък селянин е цял провинциален алманах. Познава всички.

— Как се казва? — попита Шон.

— Лоренца.

— И коя е?

— Жената на магьосника.

— Кой магьосник?

— Барон Жозеф дьо Балзамо.