Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (135)

133.
Присъдата

Фриц беше познал кои бяха нощните посетители. Балзамо не беше изненадан от това посещение. Влезе, без да се подготви, в салона, осветен, както подобава, от Фриц в чест на височайшите гости.

Балзамо видя петимата водачи. Те бяха седнали и никой от тях не стана при влизането му. Като домакин той ги поздрави най-учтиво. Едва сега те се надигнаха от местата си и отговориха сериозно на поздрава му.

Балзамо на свой ред взе едно кресло и седна срещу гостите си, без да си дава сметка за странното подреждане на мебелите в салона. А всъщност петте кресла бяха разположени в полукръг и напомняха античен трибунал, където мястото на председателя е било малко по-напред от местата на стоящите от двете му страни заседатели. Балзамо пък се беше настанил точно срещу председателя и така беше заел мястото на обвиняемия в съдилищата на древния Рим или в църковните събори. Той не взе пръв думата, както би постъпил при всякакви други обстоятелства. Гледаше, без да вижда, и все още беше полузамаян след преживения шок.

— Както изглежда, ти си разбрал целта на нашето посещение, братко — заговори председателт или поне човекът, който седеше в средата. — Ти закъсня да дойдеш при нас и ние решихме да дойдем и да те намерим.

— Не разбирам — беше отговорът на Балзамо.

— Не останах с подобно впечатление, когато те видях да сядаш срещу нас на мястото на обвиняемия с поведението на човек, който съзнава, че е виновен.

— На мястото на обвиняемия ли? — попита Балзамо.

После отново вдигна рамене и повтори:

— Не разбирам.

— А спомняш ли си, братко, — продължи председателят, — че по време на една от предишните ни срещи Върховният съвет изказа мнението, че се замисля предателство и че то ще бъде осъществено от един от най-ревностните привърженици на ордена?

— Не казвам „не“.

— Отговаряш, както отговаря човек с гузна съвест… Ела на себе си, не падай духом. Ужасното положение налага да дадеш ясни отговори, така че отговаряй с увереност и точност, ако искаш да ни убедиш в каквото и да било. Ние не сме дошли тук нито с предварително изградено мнение, нито пък с омраза. Законът проговоря чак след като съдията е изслушал обвиняемия.

Балзамо не отговори.

— Повтарям ти, Балзамо, че моето предупреждение прилича на предупрежденията, които си отправят една на друга две воюващи страни, преди да встъпят в бой. Аз ще те нападна с могъщи, но почтени оръжия. Защитавай се.

Балзамо кимна утвърдително с глава.

— Като твой лоялен брат, изпълнен с доброжелателство, те предупредих за естеството на нашия разпит. Предупреден си. Пази се и се защитавай, защото започвам да задавам въпросите си.

— След предупреждението, че предстои предателство — продължи председателят, — братството изпрати в Париж петима свои членове, за да наблюдават действията на човека, когото ни посочиха като възможен предател. И така, един от нашите братя получи прозрение за твоето предателство, а ние знаем, че той никога не греши. Застанахме нащрек и те проследихме.

Балзамо слушаше, без да прояви и най-малкия признак на нетърпение или протест, без дори да даде вид, че разбира какво му се говори. Председателят загуби търпение и повиши глас.

— Преди три дни са били подписани пет заповеди за арест. Господин Дьо Сартин е назовал пред краля виновните и е поискал те да бъдат задържани. Заповедите били изпълнени начаса, веднага след подписването им, и още същия ден са били арестувани петима от най-верните ни съмишленици, петима от нашите братя, живеещи в Париж. Двама били отведени в Бастилията — при това в най-голяма тайна, двама са обречени на забвение във Венсенската крепост, а един е изпратен в Бисетър — една от клиниките за опасно луди. Известна ли ти беше тази подробност?

— Не — заяви Балзамо.

— Странно, като се има предвид познанството ти с най-могъщите личности в кралството… Но ето и най-странното нещо… Господин Дьо Сартин е могъл да се позове единствено на една поверителна записка, в която ясно се четат имената на петте жертви. Тя ти беше връчена по време на събранието на Върховния съвет през 1769 г. Ти трябваше да ги приемеш в братството и да им дадеш чиновете, които им беше отредил този съвет.

Балзамо направи знак с ръка, че не си спомня нищо.

— Ще опресня паметта ти. Петимата бяха обозначени с пет арабски букви, а в твоята бележчица тези букви отговаряха на имената на петимата ни братя.

— Така да бъде — каза Балзамо.

Председателят потърси с очи погледите на „заседателите“, за да разбере какво беше тяхното мнение.

— Е, добре — продължи той, — в тази бележчица, която е единствената улика срещу нашите братя, нали разбираш, имаше още едно име. Спомняш ли си?

Балзамо не отговори.

— Това име беше граф Дьо Феникс. А защо тогава, щом като и петимата братя са задържани със заповеди за арест, твоето име е почетено и тачено благосклонно от двора или от министъра? Ако нашите братя заслужават затвор, заслужаваш го и ти! Какво ще отговориш на това?

— Нищо.

— А! Вече отгатвам възражението ти, вероятно ще кажеш, че полицията по някакъв начин се е добрала до имената на най-потайните ни братя, но й се е наложило да пожали твоето име, тъй като то е име на посланик и на могъщ човек. Може би дори ще кажеш, че изобщо не е заподозряла това име.

— Няма да кажа нищо.

— Гордостта ти е по-силна от честта ти. Полицията е открила имената по един-единствен начин — прочела ги е в поверителната записка, която ти бе дадена от Върховния съвет. А ето как се е добрала до самата записка… Ти я беше скрил в едно ковчеже, нали така? Вярно ли е? Един ден някаква жена е излязла от дома ти. В ръцете си тя е носела ковчежето. Била е забелязана от наши агенти, които наблюдавали дома ти, и те я проследили до дома на полицейския лейтенант в предградието „Сен Жермен“. Можехме да унищожим злото в зачатъка му, защото, ако бяхме хванали жената и задържали ковчежето, всичко щеше да е спокойно и сигурно за нас. Ние обаче се подчинихме на нашия правилник, където изрично се препоръчва да се уважават всички способи, колкото и странни да са те, използвани от някои членове на нашето братство в името на каузата ни, дори ако те приличат на предателство или непредпазливост.

Балзамо сякаш потвърди тези думи на председателя, но жестът му беше толкова плах, че ако не беше предишната му вцепененост, изобщо нямаше да бъде забелязан.

— Тази жена достигна необезпокоявана до полицейския лейтенант — продължи председателят — и му предаде ковчежето. Така всичко беше разкрито. Вярно ли е?

— Напълно вярно.

Председателят стана от мястото си.

— А коя беше тази жена? — провикна се той. — Красива, страстна, предана ти телом и духом, твоя любима! Тя е Лоренца Феличиани, съпругата на Балзамо!

Балзамо нададе отчаян рев.

— Убеден си в това, нали? — попита го председателят.

— Довършете обвиненията си — каза Балзамо.

— О, имам да разказвам още много. Четвърт час след като жената отиде у полицейския лейтенант, самият ти прекрачи прага на дома му. Тя вече беше посяла семето на злото, а ти отиде, за да пожънеш плодовете на наградата. Тя извърши престъплението като покорна слугиня, а ти — при това с много изящество — довърши безславното й дело. Лоренца излезе от дома на господин Дьо Сартин сама. Ти несъмнено се беше отрекъл от нея и не искаше да те заподозрат, нито пък да ви видят заедно. Вместо това ти излезе тържествуващ с госпожа Дю Бари, която пък беше повикана там, за да чуе от устата ти всички издайничества, за които ти пожела да ти заплатят. Качи се в каретата на тази проститутка, както лодкарят се качва в лодката заедно с грешницата Мария Магдалена от Египет. Остави поверителната записка, която ни погуби, при господин Дьо Сартин, но си взе обратно ковчежето, което можеше да те погуби пред нас. За щастие ние бяхме свидетели на всичко! Бог ни изпрати частица от светлината си, както е постъпвал винаги в подобни случаи!

Балзамо се поклони, без да отговори.

— Сега вече мога да довърша речта си — каза председателят. — Пред ордена са виновни двамина — жената, твоята съучастничка, която може би невинно нанесе голяма вреда на братството ни, разкривайки една от тайните му, и ти — господарят, Великия копт, слънчевият лъч… Ти се скри като подлец зад гърба на тази жена, за да замъглиш предателството си и за да го потулиш.

Балзамо бавно повдигна бледото си чело и впери искрящия си поглед в посетителите си. В очите му сякаш се беше събрал целият огън, който беше тлял в сърцето му, откакто бяха започнали разпита си.

— Защо обвинявате тази жена? — попита той.

— О, ние знаехме, че ще се опиташ да я защитиш! Знаем, че я обичаш до идолопоклонничество и че я предпочиташ пред всичко и пред всички. Знаем също, че тя е твоето съкровище — тя ти помага в научните открития, в забогатяването ти и в късмета ти. Знаем, че тя е за теб най-скъпоценният инструмент на света.

Председателят се изправи отново на крака.

— Ето присъдата: Жозеф Балзамо е предател, той измени на всичките си клетви, но неговият принос в науката е огромен, откритията му са от полза за ордена. Балзамо трябва да живее в името на каузата, която предаде.

— А! Я виж ти! — мрачно възкликна Балзамо и в очите му проблесна див пламък.

— Вечен затвор ще предпазва нашия орден от новите му коварства, а едновременно с това ще осигури на братята му онова, с което той може да им е полезен; орденът има право да използва способностите на всеки свой член. Що се отнася до Лоренца Феличиани, чака я страшно наказание…

— Почакайте — каза Балзамо, а гласът му беше привидно спокоен. — Забравяте, че аз изобщо не съм се защитавал пред вас. А обвиняемият трябва да бъде изслушан, той има право да представи оправданията си… Ще кажа само една дума и ще ви дам само едно доказателство. Почакайте за миг и аз ще ви го донеса тук.

Заседателите се спогледаха.

— Страхувате се да не се самоубия? — усмихна се горчиво Балзамо. — Ако исках, щях вече да съм го направил. Та в този пръстен има отрова, която е достатъчна, за да убие и петима ви… Страхувате се да не избягам ли? Придружете ме, ако желаете.

— Върви! — каза председателят.

Балзамо изчезна. След минута го чуха отново да слиза по стълбата. Стъпките му бяха тежки. Пак влезе при тях. На рамото си носеше вкочанения труп на Лоренца. Лицето й беше вече без цвят, а бялата й ръка висеше надолу към земята.

— Аз обожавах тази жена! — изрева той. — Тя беше единственото ми съкровище, единственото красиво нещо в живота ми, самият ми живот. Тази жена, както казахте, е предателка! Вземете я! Бог не ви дочака, за да я накаже, господа!

После, бърз като светкавица плъзна тялото на Лоренца надолу и го търкулна по килима чак до краката на съдиите си. Ледените й коси и вдървените й ръце се допряха до тях и ги ужасиха с докосването си. А на светлината на свещите съзряха потресени дълбоката зловеща рана на лебедовата й шия.

— Сега можете да произнесете присъдата си — добави Балзамо.

Ужасените съдии нададоха страшен вик. Зави им се свят и побягнаха от салона в невероятна суматоха. Скоро се чу как конете им цвилят и трополят в двора на къщата. Вратата изскърца върху пантите си, а после пак се възцари тишина, която отново дойде и се настани при отчаянието и смъртта.