Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (55)

53.
Завръщането от Сен Дьони

Когато се раздели с Филип, Жилбер — както казахме — потъна в тълпата. На Андре и през ум не й минаваше, че е била жестока с Жилбер. Красивото и лъчезарно младо момиче въобще не можеше да си представи, че между нея и сина на кърмачката й би могло да има нещо общо нито в болката, нито в радостта. В отношенията си с по-нисшестоящите тя се ръководеше от своите настроения и в зависимост от това дали беше весела или мрачна тя радваше или съкрушаваше душите. Този път нейното пренебрежение беше вледенило Жилбер. И понеже тя просто беше следвала собствения си характер, не осъзнаваше, че е била пренебрежителна.

Без да знае къде точно отива, беше изтичал чак до Сена и се намираше почти срещу острова Сен Дьони. И изтощен — не от телесна умора, а от душевни терзания — той се претърколи по моравата. Обхванал главата си с две ръце, той започна да крещи с такава сила, сякаш ревовете му предаваха по-добре страданията му, отколкото човешкият език.

За миг той беше повярвал, че като го види в Париж, като узнае решението му да се бори докрай със своето невежество, Андре ще се възхити от неговите усилия. А ето, че сърдечният младеж не само че не прояви смелост, но и огромните му усилия, и върховната цел, която си беше поставил, бяха приети с презрително безразличие, каквото Андре винаги бе изпитвала към Жилбер в Таверне.

В слабите сърца едно разочарование или една погрешна стъпка предизвикват толкова вълнение, че любовта се огъва за миг, но това е само за да стане тя още по-силна и още по-упорита. Те изразяват страданията си чрез плач и сълзи и са напълно безпомощни. Нещо повече, любовта на тези мъченици често израства с болките, които би трябвало да я унищожат. Те си казват, че търпението им ще бъде възнаградено и това възнаграждение е целта, към която те вървят — независимо дали пътят е лек или труден. Ако пътят е труден… те просто ще пристигнат по-късно и това е всичко.

Не е така със силните духом, с волевите характери и изключителните личности. Тези хора не понасят да ги нараняват. А ако това им се случи, чувствата им се проявяват така диво, че човек би помислил по-скоро, че мразят, отколкото, че обичат. Не трябва да ги упрекваме за това — при тях любовта и омразата се докосват толкова близо една до друга, че те не усещат разликата между двете.

След половин час дълбоко размишление Жилбер се надигна — хладнокръвен и решителен, слезе до Сена, отпи голяма глътка вода и се огледа.

Дофината бе пожелала влизането й в Париж да бъде семеен празник и „семейството“ се възползва от тази привилегия — всички се присъединиха към кралския кортеж. Много от парижаните се качиха по седалките на кочияшите и тежките покриви на каретите, без някой да им попречи.

Жилбер бързо разпозна каретата на Андре. Филип галопираше или по-точно се перчеше до вратичката й. „Добре — каза си Жилбер — трябва да разбера къде отива, а за да узная, трябва да я проследя.“

Така и направи.

Дофината трябваше да вечеря в Ла Мюет в тесен кръг с краля, дофина, граф Дьо Прованс и граф Д’Артоа. Трябва да кажем, че Луи XV пренебрегна условностите чак дотам, че като канеше на вечерята госпожа дофината в Сен Дьони, й беше дал списък на сътрапезниците и перо, като я помоли да задраска онези, които не одобряваше.

Като стигна до името на госпожа Дю Бари, поставено на последно място в списъка, дофината усети, че устните й пребледняват и треперят. Подпомогната от съветите на нейната майка, императрицата, събра всичките си сили и с очарователна усмивка върна на краля списъка, като го уверяваше, че се чувства щастлива да бъде допусната веднага до семейния му интимен кръг.

Жилбер нямаше представа от всичко това и едва в Ла Мюет разпозна екипажите на госпожа Дю Бари и Замор, яхнал голям бял кон.

За щастие вече беше тъмно и Жилбер се втурна в една горичка, легна по корем и зачака.

Кралят накара снаха си да вечеря с любовницата му, беше очарователен и весел, особено щом видя дофината да приема госпожа Дю Бари още по-добре, отколкото в Компиен. Но господин дофинът, под предлог че го боли глава, мрачен и угрижен, се оттегли, преди да седнат на масата.

Вечерята продължи до единадесет часа.

Все още скрит в горското сечище, Жилбер не пропусна нищо. Той извади от джоба си парче хляб и вечеря като другите, като следеше кои си тръгваха.

След вечерята госпожа дофината се появи на балкона. Тя идваше да се сбогува с гостите. До нея стоеше кралят, а госпожа Дю Бари с такт, който оцениха дори нейните неприятели, остана в дъното на стаята и така беше вън от обсега на погледите.

Дойде ред на господин Дьо Таверне и неговото семейство. Жилбер се надигна.

— Господин Филип — каза дофината, — давам ви отпуск, за да заведете господин баща ви и госпожица сестра ви в Париж.

Жилбер чу тези думи, които прелетяха в тишината на нощта и зазвучаха в ушите му. Госпожа дофината прибави:

— Господин Дьо Таверне, все още не съм в състояние да ви настаня. Заминете с госпожицата за Париж, докато аз се настаня във Версай. Госпожице, мислете мъничко и за мене.

Баронът отмина със сина си и с дъщеря си. Много други дойдоха след тях. На всички дофината каза подобни неща, но Жилбер не се интересуваше от тях.

Понеже господин Дьо Таверне разполагаше с дворцова карета, тя го очакваше встрани. Той се качи в нея с Андре и Филип и вратата се затвори след тях.

— Приятелю — каза Филип на лакея, който затваряше вратичката, — качете се на седалката при кочияша.

— И защо, защо? — попита баронът.

— Защото клетият човек е на крака от сутринта и сигурно е уморен — отвърна Филип.

Баронът измърмори няколко думи, които Жилбер не можа да чуе. Лакеят се качи при кочияша. Жилбер се приближи. В мига, когато каретата щеше да потегли, забелязаха, че се е откачил един от ремъците й. Кочияшът слезе и каретата за миг остана неподвижна.

— Много е късно — продума баронът.

— Ужасно съм уморена — прошепна Андре. — Ще намерим ли поне къде да спим?

— Надявам се — каза Филип. — Изпратих Никол и Ла Бри направо от Соасон за Париж. Дадох им писмо за един мой приятел, като го натоварих да запази един малък павилион, в който майка му и сестра му са живели миналата година. Жилището не е луксозно, но е удобно. Вие няма да устройвате приеми, а само ще изчакате.

— Бога ми — каза баронът, — все ще е по-добро от Таверне.

— За нещастие — да, татко — каза Филип, като се усмихваше тъжно.

— Хайде, това е като хубав сън, да не бързаме да се събуждаме. Филип, даде ли адреса на кочияша?

Жилбер се вслуша с безпокойство.

— Да, татко — отговори Филип.

Жилбер, който бе чул всичко, за миг изпита надеждата, че ще чуе и адреса. „Няма значение — каза си той, — ще ги проследя. Оттук до Париж има само една левга.“

Ремъкът беше закачен и щом кочияшът се покачи върху капрата, каретата потегли. Но кралските коне вървят бързо, когато не е в кортеж, и то толкова бързо, че напомниха на клетия Жилбер пътя към Ла Шосе, неговото припадане и безсилие.

Той направи усилие и достигна до задното стъпало, освободено от лакея. Уморен, Жилбер се вкопчи в него, седна и продължи с тях.

Почти веднага му дойде наум мисълта, че се беше качил зад Андре, с други думи, заемаше мястото на един лакей. „О, не — помисли несломимият младеж — няма да кажат, че не съм се борил докрай — краката ми са уморени, но не и ръцете!“

И като се хвана с две ръце за стъпалото, върху което беше стъпил с върха на обувките си, той се напъха под седалките и въпреки друсането и клатушкането успя да се задържи в това трудно положение благодарение на силните си ръце, вместо да се предаде.

А после той се замисли, че Париж е голям и че щеше да се изгуби — понеже не го познаваше — докато баронът, синът му и дъщеря му щяха да се оттеглят в къщата, избрана от Филип.

За щастие беше почти полунощ, а слънцето изгряваше в три и половина часа сутринта. Като размишляваше за всичко това, Жилбер забеляза, че прекосяваха голям площад, в средата на който се издигаше конна статуя.

„Я виж, човек би казал, че това е «Плас де Виктоар»“ — каза си той, едновременно радостен и учуден. Колата зави и Андре показа глава през вратичката.

— Това е статуята на покойния крал. Пристигаме — каза Филип.

Слязоха по един стръмен наклон. Жилбер едва не падна под колелата.

— Ето, пристигнахме — каза Филип.

В това време се чуха гласовете на Ла Бри и на Никол и вратата се отвори. Тримата пътници потънаха в тъмен двор и вратата се затвори след тях.

Къщата, в която току-що изчезнаха тримата пътници, нямаше нищо забележително, но като минаваше край нея, каретата освети съседната къща и Жилбер можа да прочете: Отел Д’Арменонвил. Оставаше му само да запомни мястото.

Той стигна до най-близката пресечка, тази, по която се беше отдалечила каретата, и за голямо негово учудване видя там чешмичката, от която често пиеше вода. Той направи десетина крачки по една улица, успоредна на тази, по която беше вървял, и позна хлебарницата, от която си купуваше хляб.

Все още се съмняваше и се върна до ъгъла. На светлината на един далечен фенер можа да прочете върху плоча от бял камък двете думи, които беше прочел преди три дни, когато се връщаше от Мьодонската гора с Русо — „улица «Платриер»“.

И така, Андре живееше на сто крачки от него, по-близо, отколкото беше разстоянието от малката му стаичка до оградата на замъка в Таверне.

Жилбер стигна до къщата на Русо, като се надяваше, че връвчицата, с която се отваряше резето отвътре, не беше издърпана.

За Жилбер денят бе щастлив. От връвчицата се показваха няколко кончета, издърпа ги и вратата се отвори. Младежът намери стълбището пипнешком, изкачи го стъпало по стъпало, без да вдига шум, и най-сетне пипна с пръсти катинара на стаята си, върху който Русо любезно беше оставил ключа.

След десет минути умората надви грижите му и Жилбер заспа, изпълнен с нетърпение за утрешния ден.