Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (20)

18.
Сбогом, Таверне

Преди да се върне при господарката си, Никол се спря на стълбите, за да потисне последните викове на гняв, които бушуваха в нея. Баронът я завари неподвижна, замислена, подпряла брадичката си с ръце, с присвити вежди. И колкото и замислена да беше, виждайки я толкова красива, той я целуна, както би постъпил господин Дьо Ришельо на тридесет години. Изтръгната от размишленията си от смелата постъпка на барона, тя се качи бързо при Андре, която привършваше със затварянето на едно сандъче.

— Е, добре — каза госпожица Дьо Таверне, — решението ти?

— Взето е, госпожице — отговори Никол с най-безгрижен вид.

— Омъжваш ли се?

— Не, напротив.

— Нима! А голямата любов?

— Тя никога няма да струва толкова, колкото добрината, която госпожицата ми направи току-що. Аз ви принадлежа и винаги ще ви принадлежа. Познавам господарката, на която съм се отдала, но дали познавах толкова добре и човека, с когото щях да свържа живота си?

Андре бе трогната от тази проява на чувства, която въобще не очакваше от обърканата Никол. Няма нужда да казваме, че тя не знаеше, че същата тази Никол го направи, защото това бе единственият изход.

Усмихна се, щастлива да открие човешко създание, по-добро, отколкото тя се надяваше.

— Хубаво е, че си толкова привързана към мен, Никол — каза Андре. — Няма да го забравя! Довери ми съдбата си, мое дете, и ако ми се случи нещо хубаво, частица от него ще има и за теб, обещавам ти.

— О, госпожице, вече е решено, ще ви последвам.

— Така ли се разбра с бъдещия си мъж?

Никол се изчерви.

— Аз ли? — попита тя.

— Да, ти, видях те да говориш с него.

Никол прехапа устни. Прозорецът й беше успореден с този на Андре и тя знаеше, че оттам се вижда прозорецът на Жилбер.

— Вярно е, госпожице — отговори тя.

— И ти му каза, че заминаваш?

— Казах му — продължи Никол, която реши, че Андре я разпитва, и върнала се към миналите си подозрения заради този заблуждаващ ход на противника, се опита да отговори враждебно, — казах му, че повече не го искам.

Беше предрешено, че тези две жени, едната със своята диамантена чистота и другата със своето естествено влечение към греха, няма да се разберат никога.

Андре продължаваше да взема горчивината на Никол за хитруване.

През това време баронът попълваше багажа си: стара шпага, която носеше от Фонтьоноа, грамоти, които доказваха правото му да се качва в каретите на Негово величество, колекция на „Ла Газет“, някои писма, които формираха най-отличната част от неговото знание. Като Биас^[1] той носеше всичко това със себе си. Ла Бри имаше вид на човек, който се поти, докато вървеше, превит под един почти празен голям куфар.

На алеята пред замъка бе господин кавалерийският сержант, който по време на всичките тези приготовления бе изпил бутилката си до последна капка. Галантен, той бе забелязал тънката талия и закръглените крачета на Никол и не преставаше да се върти около езерцето с кестените, за да види отново тази очарователна кокетка, толкова бързо изчезнала, както се бе появила под зеленината.

Господин Дьо Бозир, както вече казахме, че го наричат, бе изтръгнат от съзерцанието си от барона, който го покани да докара колата. Каретата дойде. Ла Бри постави куфара върху капрата с неописуема смесица от радост и гордост.

— Значи ще се кача в кралската карета — прошепна той, обзет от ентусиазъм, мислейки, че е сам.

— Отзад, добри ми приятелю — отвърна Дьо Бозир с покровителствена усмивка.

— Какво? Вие отвеждате Ла Бри, господине — попита Андре барона, — а кой ще пази Таверне?

— Господи! Нашият мързелив философ.

— Жилбер?

— Разбира се, нали има пушка?

— Но с какво ще се храни?

— С пушката си, за Бога. И доста ще понапълнее, бъдете спокойна. Дроздове и косове в Таверне не липсват.

Андре погледна Никол, която се разсмя.

— Ето, съжаляваш, лошо сърце! — каза Андре.

— О, той е доста сръчен, госпожице — отблъсна атаката Никол, — и, бъдете спокойна, няма да умре от глад.

— Трябва да му оставим един-два луидора, господине — обърна се Андре към барона.

— За да го разглезим! Е, добре! Той и сега си е доста порочен.

— Не, за да живее.

— Ще му се изпрати нещо, ако повика.

— А! Бъдете спокойна, госпожице, той няма да повика — каза Никол.

— Няма значение — отвърна Андре, — остави му три-четири пистола.

— Няма да ги приеме.

— Няма да ги приеме? Доста е горд този твой господин Жилбер.

— О, вече не е мой, госпожице, благодаря ти, Господи!

— Хайде, хайде — рече Дьо Таверне, за да прекъсне всички тези подробности, от които егоизмът му се уморяваше, — да върви по дяволите господин Жилбер. Каретата ни чака, да се качваме, момичето ми.

Андре не отговори нищо, тя хвърли прощален поглед на малкия замък и влезе в тежката и масивна карета. Господин Дьо Таверне седна до нея, а Ла Бри, все още облечен с прекрасната си ливрея, и Никол, сякаш никога не бе познавала Жилбер, се настаниха на седалката. Кочияшът яхна един кон на впряга.

— А господин сержантът къде ще седне? — попита Таверне.

— На коня, господин барон, на коня — отговори Дьо Бозир, гледайки тайно Никол, която се изчервяваше при мисълта, че толкова бързо бе сменила един груб селянин с елегантен кавалер.

Скоро колата потегли с усилието на четирите си коня. И дърветата на алеята, толкова познати на Андре, започнаха да се плъзгат около двете страни на каретата и да изчезват едно по едно, тъжно превити под източния вятър, сякаш да кажат последно сбогом на господарите си, които ги напускаха. Пристигнаха до портата. Жилбер стоеше там прав, неподвижен. С шапка в ръка, той не гледаше и все пак виждаше Андре.

Тя, наведена от другата страна на каретата, се мъчеше да гледа по-дълго време своя скъп дом.

— Спрете за малко — извика господин Дьо Таверне на кочияша.

Той спря конете.

— Хайде, господин мързеливецо — извика баронът на Жилбер, — вие трябва да сте щастлив. Ето ви сам, както трябва да бъде един истински философ, никаква работа, няма кой да ви навиква. Поне гледайте да не оставяте огъня да гори, докато спите, и се грижете за Маон.

Жилбер се поклони, без да отговори. Струваше му се, че усеща погледа на Никол да тежи върху него така непоносимо. Не смееше да погледне триумфиращото, подиграващо се младо момиче. Страхуваше се, както човек се страхува от рана, причинена от нагорещено до червено желязо.

— Хайде, кочияш. — извика господин Дьо Таверне.

Никол не се беше засмяла, както предполагаше Жилбер. Беше й необходима сила, повече от обичайната за нея, смелост, повече от присъщата й, за да не започне да съжалява на висок глас бедното момче, което оставяха без хляб, без бъдеще, без посока. Тя наблюдаваше през цялото време господин Дьо Бозир, който изглеждаше толкова добре на коня. И понеже наблюдаваше господин Дьо Бозир, Никол не забеляза, че Жилбер разкъсва Андре с очи.

Андре не виждаше нищо, мокрите й от сълзи очи гледаха само къщата, където се бе родила и където бе починала майка й. Колата изчезна. Жилбер, който значеше толкова малко за пътниците преди минута, започваше да е съвсем без значение за тях. Таверне, Андре, Никол и Ла Бри, пресичайки портата на замъка, навлязоха в нов свят.

Жилбер затвори голямата порта на Таверне, скърцаща винаги поради липса на масло. После се затича към стаичката си и издърпа дъбовия скрин, зад който имаше някакъв готов пакет. Той завърза пакета, завит в една кърпа, на края на дряновата си тояга. После разтури леглото си, състоящо се от натъпкан със слама дюшек, и го разпори. Вътре напипа сгъната хартия, в която имаше едно екю от шест ливри, гладко и блестящо. Това бяха спестяванията на Жилбер може би за три или четири години. Той отвори пакетчето, погледна екюто, за да се увери, че въобще не се е променило, сложи го в джоба на панталоните си, като отново го зави в хартийката.

Маон виеше, скачаше, доколкото му позволяваше веригата. Горкото животно се чувстваше изоставено от всичките си приятели и усещаше със своя инстинкт, че и Жилбер ще го напусне. Започна да лае по-силно и по-силно.

— Млъкни — извика му Жилбер, — млъкни, Маон!

После се усмихна на появилото се в ума му сравнение.

— Не ме ли оставиха като куче? — добави той. — Защо да не те изоставят, както изоставиха един човек?

После продължи да разсъждава.

— Но поне ме оставиха свободен, свободен да живея, както го разбирам. Е, добре! Достатъчно, Маон, ще направя същото и с тебе, ни повече, ни по-малко.

Затича се към нишата, откачи веригите на Маон и каза:

— Ето те свободен! Живей живота си, както го разбираш.

Маон се втурна към къщата, но намери вратите затворени, обърна се към руините и Жилбер го видя как изчезна в далечината.

— Добре — каза Жилбер, — сега ще видим чий инстинкт е по-силен — човешкият или кучешкият.

Като каза това, Жилбер излезе през малката вратичка, превъртя ключа два пъти и го хвърли през стената в езерцето.

При все това, тъй като човешката природа е еднаква в областта на чувствата и съвсем различна в тяхното изразяване, напускайки Таверне, Жилбер изпита нещо подобно на това, което изпита Андре. Разликата беше, че Андре съжаляваше за отминалото, а Жилбер се надяваше на по-добри дни.