Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (131)

129.
Любов

За Балзамо започна нов живот, въпреки че до този момент той беше водил бурно, напрегнато и разнообразно съществуване. От три дни Лоренца не го обсипваше вече с гневни изблици, проклятия и ревност, самият той пък нямаше никакво желание да разговаря за политика, заговори и съзаклятници. Балзамо не напускаше дори за миг красивата италианка и беше забравил целия свят.

Неведнъж през тези три дни, когато се съвземаше от любовния си унес, нашият герой наблюдаваше любимата си — тя постоянно му се усмихваше с копнеж и възторг, защото сега вече й бе създал нов живот, в който с помощта на екстаза и измамния сън й даваше отдих от неестественото й съществуване. Виждаше я колко е спокойна, нежна и щастлива, слушаше я как го назовава с най-нежни имена и се удивляваше на способността й да изрича на висок глас най-сладострастните си желания. Едновременно с това той неведнъж си задаваше въпроса дали Бог не се беше разгневил срещу него — новия титан, който беше дръзнал да открадне тайните му. Питаше се дали Всевишният не бе дарил Лоренца с хрумването да се преструва, за да приспи бдителността му, и щом умът му задреме, да се появи пред него като богиня на отмъщението.

— Ако Лоренца мамеше и се преструваше — казваше си той, — ако имаше намерение да ме отбягва, щеше да дебне удобни случаи да ме отдалечи от себе си и щеше да измисли поводи да остане сама. А тя не прави нищо подобно, напротив — ръцете й ме обвиват като верига, огненият й поглед ми казва „не си отивай“, а нежният й глас прошепва „остани“.

Оставаше му да си изясни само едно — дали тази прозорливост не се дължеше на синхрона в мислите на двамата и дали проницателната й душа, така безпогрешна, преди да се превърне в обикновена Евина дъщеря, можеше все още да пробива тъмата извън магическия кръг, осветяван от лъчите на любовта им.

Балзамо не смееше да подложи на изпитание съмненията си. Предпочиташе да се надява, тъй като надеждата увенчаваше със звезден ореол безмерното му щастие.

Понякога Лоренца му прошепваше с кротък укор:

— Ашарат, ти мислиш и за друга жена. Тя е от север, косите й са руси, а очите сини. Ашарат, Ашарат, тази жена върви винаги в мислите ти успоредно с мен.

Балзамо поглеждаше нежно към Лоренца:

— В такъв случай можеш да разбереш дали мисля за тази жена с любов или не! Хайде, прочети истината в сърцето ми, скъпа Лоренца! — отговаряше Балзамо.

— О, зная, че не мислиш за нея с любов, но мисълта ти е раздвоена между нас двете, както неотдавна се раздвояваше между двете Лоренци…

— О, не, не, любов моя! — провикваше се Балзамо. — Виж, аз мисля само за теб, поне в сърцето си. Не забелязваш ли, че откакто сме така щастливи, аз вече не се интересувам от нищо — нито от наука, нито от политика, нито от работа.

— И грешиш, защото бих могла да ти помогна.

— Разбира се, но сега се отказвам от всичките си празни опити, защото те биха откраднали много часове от живота ми, през които няма да те виждам.

— А защо да не те последвам в работата ти, както те следвам в любовта ти? Защо да не те направя и могъщ, след като вече те направих щастлив?

— Защото моята Лоренца е красива, но не е образована. Бог дарява хората с красота и любов, но за да си учен, трябва да си занимавал с наука.

— Душата знае всичко.

— А ще можеш ли да ме водиш във важното ми изследване — искам да открия философския камък.^[1]

— Така мисля.

Балзамо прегърна младата жена през кръста и я отведе в лабораторията. Гигантската пещ, която никой не бе докосвал от четири дни насам, зееше угаснала. Лоренца хвърли равнодушен поглед върху тези странни инструменти, последна дума на модерната алхимия. Тя сякаш беше добре запозната с предназначението на всеки един от тях.

— Искаш да правиш злато ли? — попита Лоренца с усмивка.

— Да.

— Прав си. Твоето злато ще бъде само оцветен живак. Може би някога ще успееш да го втвърдиш, но никога няма да превърнеш живака в злато.

— Но как тогава саксонецът Пейкан, който беше осъден на смърт от Чарлз II, откупи живота си, превръщайки оловно кюлче в златно? От златното кюлче изтеглиха цели четиридесет дуката, като отделиха и метал, с който изляха специален медальон в чест на великия алхимик.

— Този велик алхимик е само един сръчен мошеник. Той просто замени оловното кюлче със златно. Най-сигурният начин да произведеш злато, Ашарат, е да стопяваш богатствата, които робите ти носят от четирите краища на света, и както ти имаш навика — да пълниш потите с метал и да получаваш кюлчета.

Балзамо се замисли.

— Все пак — настоя Балзамо и каза наслуки — как тогава се правят диаманти?

— О, работата с диамантите е съвсем друга — обясни Лоренца. — Защото да направиш диамант не значи да превърнеш едно тяло в друго, а просто да видоизмениш един познат елемент.

— И ти познаваш елемента, от който се образува диамантът, така ли?

— Естествено. Диамантът представлява кристализация на чист въглерод.

Балзамо се смая. Силно сияние избликна пред очите му. Той ги закри с ръка, защото се уплаши да не би невижданият досега огнен пламък да го ослепи.

— О, Боже, ти правиш твърде много за мен, а това означава, че ме заплашва някаква опасност! Велики Боже, назови скъпоценния пръстен, който да захвърля в морето, за да поуталожа твоята ревност! Стига, достатъчно за днес, Лоренца.

— Нима не съм твое притежание? Хайде, заповядвай ми!

Балзамо повлече Лоренца вън от лабораторията, пресече заедно с нея стаята с кожите, а после, без да обърне внимание на лекото скърцане над главата му, двамата влязоха в стаята с решетки на прозорците.

— И така — попита младата жена, — доволен ли си от твоята Лоренца?

Балзамо сплете умолително ръце и впери ужасените си очи в младата жена. Някой случаен наблюдател, без дарба да чете в душата му, не би могъл да си обясни изражението на лицето му.

— О, прошепна той. — А аз се готвех да убия този ангел!

Младата жена се усмихваше и устните й бяха озарени от божествено сияние.

— Лоренца, Лоренца — обърна се към нея Балзамо, — тайнственото пророчество на Всевишния се сбъдна! Той е създал жената от плътта на мъжа и е пожелал двамата да имат едно и също сърце. За мен възкръсна Ева!

После мъжът падна на колене и обгърна с ръце очарователната красавица. Гледаше я с нямо обожание, а тя му се усмихваше с неземната си усмивка.

— Е, добре — заговори отново той. — Вече няма да се отделиш от мен. Ще заживея спокойно, закрилян от погледа ти, който пробива мрака и тъмата. Ще бъда велик като Бога, но по-щастлив от него, Лоренца — Бог е господар на света и няма равен на себе си на небето, но той е сам в своята божествена власт и няма съпруга! Той не споделя с нито едно подобно нему божествено същество всемогъществото си, превърнало го в Бог!

Лоренца продължаваше да се усмихва и да отвръща на думите му с огнени милувки.

— И все пак — каза тя, сякаш четеше всяка мисъл на любимия си, вълнуваща безбройните фибри на вечно напрегнатия му дух, — ти все още изпитваш съмнения, Ашарат. Не си сигурен дали ще мога да се прехвърля отвъд предела на нашата любов и дали ще съм способна да виждам на по-голямо разстояние. Утешаваш се, че ако не успея, ще успее тя.

— Коя тя?

— Почакай… Тя се нарича Андре.

— Да, така е, ти наистина четеш мислите ми! Да, имам едно опасение, което ме смущава… Можеш ли все така да виждаш в пространството?

— Опитай.

— Подай ми ръката си, Лоренца.

Младата жена страстно стисна ръката на Балзамо. Балзамо излезе мислено от улица „Сен Клод“ и отведе мисълта на Лоренца със себе си.

— Къде сме? — попита той.

— На една планина — отвърна младата жена.

— Така е — каза Балзамо и потрепери от радост. — А какво виждаш наоколо?

— Виждам широка планинска долчинка, встрани от нея има гора, от другата й страна пък лежи град. Една река разделя гората от града, тече покрай стените на някакъв замък и се изгубва в далечината.

— Така е, Лоренца. Гората е Везине, градът е Сен Жермен, а замъкът е Мезон. Да влезем в павилиона, който зад гърба ни.

— О, да влезем.

— Какво виждаш?

— Най-напред едно странно облечено негърче. То дъвче бонбони.

— Вярно, това е Замор. Да влезем по-навътре.

— В салона няма никого. Обзаведен е разкошно. Предната част на вратата представлява скулптурна група от богини и амурчета. А! Сега сме в приказно красив будоар.

— И будоарът ли е празен?

— Не. Някаква жена се е излегнала върху една софа.

— Коя е тази жена?

— Това е графиня Дю Бари.

— Така е, така е, Лоренца. Ще ме накараш да полудея. Какво прави жената?

— Мисли за теб, Балзамо.

— Значи можеш да прочетеш мислите й? По какъв повод?

— Дал си й някакво обещание.

— Да. Какво обещание?

— Обещал си й вода, която разхубавява — същата, каквато Венера е дала на Фаон^[2], за да си отмъсти на Сафо. Почакай. Тя протяга ръка към звънеца, звъни, влиза друга жена.

— Кестенява или руса?

— Кестенява.

— Това е зълва й. Слушай какво си говорят.

— Иска да приготвят конете и каретата й.

— Къде иска да отиде?

— Иска да дойде тук. След два часа тя ще бъде тук.

Балзамо падне на колене.

— О! — провикна се той. — Ако след два часа тя наистина е тук, аз няма вече да моля Бога за друго освен да бъде милостив към мене и към моето щастие.

— Клети ми приятелю, значи ти си се страхувал от нещо?

— Да, да…

— А от какво би могъл да се страхуваш? Та любовта не само допълва физическото съществуване, но също така възвисява и духа. Като всяка изпълнена с великодушие страст любовта доближава човека до Бога, а всяка светлина идва от Бога.

— Ще ме накараш да полудея от щастие, Лоренца!

Балзамо обори главата си в скута на младата жена. Все още чакаше ново доказателство, за да се почувства напълно щастлив. Това доказателство беше пристигането на госпожа Дю Бари.

Двата часа на очакване изминаха бързо. Балзамо беше загубил всякакво усещане за време. Изведнъж тялото на Лоренца потрепери и тя хвана още по-здраво ръката на Балзамо.

— О, каретата й лети бързо по големия булевард. Приближава, навлиза в улица „Сен Клод“, спира пред вратата. Госпожа Дю Бари вече тропа на вратата.

Балзамо се спусна към камината.

— Нека дойда с теб до стълбата — помоли го Лоренца.

— Ела.

Двамата влязоха в стаята с кожите.

— Ще излезеш ли от тази стая? — попита Балзамо.

— О, не, ще те чакам. Бъди спокоен, тази Лоренца, която те обича, не е същата Лоренца, от която ти се опасяваш. Но всъщност…

Тя замълча и се усмихна.

— Какво искаш да кажеш? — попита Балзамо.

— Нима не прозираш в моята душа така, както аз прозирам в твоята?

— Уви, не.

— Исках да ти кажа да ме приспиш и спяща да те очаквам, докато се върнеш. Заповядай ми да стоя неподвижно върху тази софа и аз ще го сторя. Ще спя и ще бъда неподвижна.

— Така да бъде, скъпа Лоренца! Спи и ме чакай!

Балзамо махна с ръка на момичето. То вече кротко спеше.

Лоренца беше чудно красива. Освободени от всякакви панделки, косите й обгръщаха тялото й. Полуотворената й уста беше изящна. По бузите й грееше трескава червенина. Очите й плуваха в мечти. Приличаше на непорочно младо момиче, а не на жена. Балзамо се наведе над нея. Целуна ръцете и шията й, но не посмя да докосне устните й.

Балзамо се лъжеше. Гърдите на Лоренца се задъхваха не само от любов, не само страстта правеше дъха й неравен и насечен. Тя сънуваше сън, предизвикан от летаргията, в която беше изпаднала. А тази летаргия беше тъй странно близка до смъртта!

Лоренца продължаваше да сънува. Стори й се, че не й достига въздух, сякаш тежестта на един доближаващ се подвижен кръг я затискаше. После съзря там някакво мърдащо чудовище с човешко лице, подобно на Калибан^[3] от „Буря“. Това беше старецът, мърдаха само ръцете му, движеха се единствено очите му. Той я гледаше със страшните си очи и протягаше към нея костеливите си ръце.

Бедното дете се гърчеше, без да може да се изскубне от ръцете на този призрак, без да прозре заплашващата го опасност. Лоренца видя как двете клещи я сграбчиха за роклята, как я повдигнаха от софата като бяло перце, а после усети как я отнесоха върху подвижната врата, която бавно-бавно се заизкачва към тавата с познатото вече злокобно проскърцване, сякаш желязо се отриваше о желязо. От устата на това чудовище с човешко лице излезе остър, скърцащ, страшен смях. Смехът кънтеше, а чудовището отнасяше момичето все по-нагоре и по-нагоре към небето, без то да усети сътресение или болка.