Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (43)

41.
По неволя лекар

Жилбер се чувстваше неприятно засегнат, че трябва да се подчинява на един лакей. Все пак, тъй като ставаше несъмнено въпрос за промяна в положението му — а му се струваше, че всяка промяна може да му е от полза — побърза.

Госпожица Шон, свободна най-после от всички задължения, след като уведоми графинята за мисията при госпожа Дьо Беарн, обядваше, облечена в красива утринна дреха и седнала до един прозорец, до който достигаха акациите и кестените.

Тя се задоволи да хвърли един поглед на Жилбер, а после, след като изпи малка чашка с вино с цвят на топаз, каза:

— Да видим, скъпи докторе, докъде стигнахте със Замор?

— Докъде сме стигнали ли? — попита Жилбер. — Как искате да се запозная с едно животно, което не отговаря, като му говорят, а се задоволява да върти очи или да си показва зъбите.

— Плашите ме — отговори Шон, без да прекъсва обяда си и без изразът на лицето й да отрази по някакъв начин думите й. — Толкова ли сте стиснат на приятелства?

— Приятелството предполага равенство, госпожице.

— Хубава максима — каза Шон. — В такъв случай вие не смятате, че сте равен със Замор?

— По-скоро смятам, че той не е равен с мене — отвърна Жилбер.

— Наистина — промълви Шон на себе си, — той е очарователен. — После, обръщайки се към Жилбер, тя добави с високомерен вид. — Значи казвахте, скъпи докторе, че отдавате трудно сърцето си?

— Доста трудно, госпожо.

— Тогава аз съм се лъгала, като се ласкаех, че съм сред вашите приятели, при това — сред най-добрите от тях?

— Изпитвам силна слабост лично към вас, госпожо — каза Жилбер, без да трепне. — Но…

— О! Това обяснява тогава как след осемнадесет години, прекарани в къщата на барон Дьо Таверне, вие я напуснахте изведнъж. Семейство Таверне не е имало късмета да попадне сред привилегированите. Така е, нали?

Жилбер се изчерви.

— Хайде, хайде — продължи Шон. — Виждам, че аз също съм изключена от доверието на господин Жилбер. Не ми липсва желание да го завладея, но съм в пълно неведение какви са средствата, които трябва да употребя.

Жилбер прехапа устни.

— Накратко, тези Таверне не са могли да ви удовлетворят — добави Шон с любопитство, което Жилбер усети. — Кажете ми какво всъщност правехте у тях?

— Госпожо — каза той. — Аз бях… аз бях доверен човек.

При тези думи, произнесени с философска леност, която беше характерна за Жилбер, Шон избухна в такъв смях, че столът й под нея се заклати.

— Съмнявате ли се в това? — попита Жилбер, като сбърчи веждите си.

— Да ме опази Бог! Знаете ли, скъпи приятелю, че сте много свиреп и че не може да ви се каже нищо. Питах ви какви хора са тези Таверне. Не направих това, за да ви накарам да бъдете непризнателен, а за да ви помогна да си отмъстите.

— Не си отмъщавам, госпожо, или отмъщавам сам.

— Много добре, но и ние самите имаме оплакване срещу Таверне. Понеже и вие от ваша страна имате едно или повече, това естествено ни свързва.

— Лъжете се, госпожо. Моето отмъщение няма нищо общо с вашето, защото вие говорите за Таверне твърде общо, докато аз допускам различни нюанси в различните си чувства, които имам към тях.

— А господин Филип дьо Таверне например в мрачните или в нежните нюанси се намира?

— Нямам нищо против господин Филип.

— Тогава вие няма да свидетелствате пред краля или пред господин Дьо Шоазьол срещу господин Филип дьо Таверне?

— Ще кажа онова, което зная, госпожо, ако ме повикат да свидетелствам.

— А какво знаете?

— Истината.

— Да видим кое наричате истина. Думата е твърде променлива.

— Не и за онзи, който умее да различи доброто от злото, справедливото от несправедливото.

Шон се вгледа втренчено в малкия почитател на логиката, който не скъпеше откровеността си. Шон беше толкова предизвикателна с нежността в сърдечността си, че Жилбер забрави за Замор, шивача и обяда, на който бяха пропуснали да го поканят.

— Хайде, ето, че ставате отново мил — каза Шон, като взе брадичката на Жилбер в ръката си. — Ще свидетелствате срещу господин Филип дьо Таверне, нали?

— О! Това — заяви Жилбер. — Никога!

— Защо, твърдоглавецо?

— Защото господин виконтът Жан не беше прав.

— И в какво не беше прав?

— В това, че обиди дофината, докато напротив, господин Филип дьо Таверне…

— Е, добре?

— …беше прав да я защити.

— А! Това значи, че ние сме на страната на дофината.

— Не, на справедливостта.

— Вие сте луд, Жилбер! Мълчете! Не трябва да ви чуят да говорите така в замъка.

— Тогава забранете ми да ви отговарям, когато ме разпитвате.

— В такъв случай да променим темата на разговора.

Жилбер се поклони в знак на съгласие.

— И така, момчето ми — попита младата жена със суров глас, — какво смятате да правите тук, ако не сте ни приятен?

— Трябва ли да стана приятен, престъпвайки клетвата си?

— Уф! — каза Шон. — Когато човек служи на някой господар, господарят поема върху себе си цялата отговорност.

— Аз нямам господар — промърмори Жилбер.

— И както върви, малък глупако — каза Шон, надигайки се като красива ленивка, — няма да имате и господарка. Сега ще повторя въпроса си, отговорете ми категорично — какво смятате да правите при нас?

— Мислех, че не е необходимо да съм приятен, а полезен.

— Грешите. Срещаме само полезни хора и сме уморени от такива.

— Не съм искал да идвам, нали. Следователно съм свободен.

— Свободен! — извика Шон, която започваше да се гневи от такава силна съпротива, с каквато не беше свикнала. — Разбира се, че не сте!

Лицето на Жилбер се намръщи.

— Хайде, хайде! — каза младата жена, като разбра по свиването на веждите на нейния събеседник, че той не се отказваше лесно от свободата си. — Нека да сключим мир!

— Хм! — каза Жилбер.

— Без „хм“! Не сте толкова учен, малки ми философе, че да не научите някои нещо от една жена. Ето и първото правило — човек не лъже, когато мълчи. Запомнете добре това!

— Съмнявам се — отговори високомерно Жилбер.

Шон повдигна рамене. Жилбер се усмихна.

— Да прекъснем тук — подхвана Шон. — Всъщност вие трябва да се харесвате само на трима души.

— И тези трима души са?

— Кралят, сестра ми и аз.

— И какво трябва да правя?

— Опитайте общото да бъде в богатството, малки приятелю! Този негър вече има две хиляди ливри рента в кралската съкровищница. Ще го назначат за управител на Люсиен и онзи, който се е присмивал на дебелите му устни или на цвета на кожата му, ще го ухажва, ще го нарича господине или дори господарю.

— Това няма да съм аз, госпожо — каза Жилбер.

— Хайде де! — каза Шон. — Мислех, че едно от първите правила от страна на философите е всички хора да бъдат равни.

— Именно по тази причина няма да наричам Замор господарю.

Шон беше победена със собствените й оръжия.

— И така, вие не сте амбициозен?

— О! — отвърна Жилбер с искрящи очи. — Напротив!

— Е, добре. Вашата мечта ще се осъществи.

— Как така?

— Вие ще станете лекар и дори кралски лекар.

— Аз ли? — провикна се Жилбер. — Аз, който нямам никаква представа от медицинското изкуство… Вие се шегувате, госпожо.

И Жилбер смръщи вежди.

— Не — каза Шон. — Вие спокойно можете да приемете длъжността лекар на краля, при положение че господин херцогът Дьо Трезм настойчиво се моли за титлата на сапажу^[1] пред сестра ми?

Жилбер не отговори нищо. Тогава Шон приложи за случая значението на пословицата „Мълчанието е съгласие“.

— Като доказателство, че вече сме благосклонни към вас — каза тя, — няма да се храните с прислугата.

— А, благодаря ви, госпожо! — отговори Жилбер.

— При това аз вече дадох заповеди по този въпрос.

— И къде ще се храня?

— Ще делите масата със Замор.

— Не съм гладен — отговори грубо Жилбер.

— Много добре — каза Шон спокойно. — Сега не сте гладен, но ще бъдете тази вечер.

Жилбер поклати глава.

— Ако не тази вечер, то утре или вдругиден. А! Ще се пречупите, господин бунтовник. А ако ни причинявате много неприятности, има човек, който коригира такива странници, и той ни е предан.

Жилбер пребледня и потрепери.

— Значи отивате при сеньор Замор — каза строго Шон. — Там няма да се чувствате зле, кухнята е добра. Но внимавайте да не се показвате неблагодарен, иначе ще ви научат да сте признателен.

Жилбер наведе глава. Това той правеше винаги когато, вместо да отговаря, решаваше да действа.

Часовникът удари три часа. Госпожа Дю Бари тръгна за Париж. Шон, която трябваше да се присъедини към нея по-късно, даде нареждания да опитомят мечката й: с много подсладени десерти, ако се държеше добре, много заплахи и един час затвор, ако продължаваше да се бунтува.

В четири часа донесоха в стаята на Жилбер пълен комплект дрехи за лекаря по неволя — островърха шапка, перука, черна горна дреха и роба в същия цвят. Към тях бяха добавили мека яка, пръчица и голяма книга. Господин Гранж влезе след лакея и му обясни как да облече различните части от костюма. Жилбер изслуша търпеливо всички думи на господин Гранж.

— Мислех — само вметна Жилбер, — че по-рано лекарите носеха комплект пособия за писане и малък свитък хартия.

— Бога ми! Той има право — каза господин Гранж. — Намерете му една голяма мастилница, която да окачи на колана си.

— С перо и хартия — добави Жилбер. — Държа костюмът да бъде пълен.

Лакеят се втурна, за да изпълни дадената заповед. Едновременно с това той беше натоварен да уведоми госпожица Шон за учудващо добрата воля на Жилбер.

Госпожица Шон беше толкова очарована, че даде на пратеника кесия с осем екю, която да бъде окачена на колана на този образцов лекар.

— Побързайте — каза господин Гранж, — за да може госпожицата да ви види преди заминаването й за Париж.

— Половин час — каза Жилбер. — Искам само половин час.

— Нека да бъде три четвърти час, ако е необходимо, господин докторе — каза интендантът, затваряйки вратата на Жилбер с такава грижливост, като че ли беше вратичката на касата му.

Жилбер се доближи до вратата на пръсти, вслуша се, за да се увери, че стъпките се отдалечават, после се втурна към прозореца, който гледаше към терасите, разположени осемнадесет стъпки по-долу.

Жилбер разкъса дългата си роба на три парчета, които прикачи едно към друго, остави на масата шапката, а до нея — кесията и написа:

Госпожо,

Първото благо е свободата. Най-святото задължение на човек е да я съхрани. Вие ме насилвате, а аз се освобождавам.

Жилбер

Жилбер сгъна писмото, адресира го до Шон, завърза дванадесетте стъпки серж за решетките на прозореца и се промъкна между тях като смок. Като стъпи на земята, с всички сили се затича и изчезна по посока на горичките на Вил д’Авре.

Когато половин час по-късно дойдоха да го потърсят, той беше вече далеч и извън обсега на всякакво преследване.