Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (5)

3.
Лоренца Феличиани

Ето какво се бе случило вън от колата, докато пътникът и ученият разговаряха в нея. Както казахме, при гърма, който бе повалил предните коне и бе накарал задните да се изправят, жената в кабриолета бе припаднала. За момент тя остана безчувствена, после лека-полека, тъй като страхът бе единствената причина за припадъка й, тя дойде на себе си.

— О, Боже мой! — каза тя. — Изоставена съм тук без помощ, няма ли някое човешко създание, което да се смили над мен?

— Госпожо — обади се плах глас, — аз съм тук. Ако все пак мога да ви бъда полезен с нещо.

При този глас, който прозвуча почти до нея, младата жена се повдигна и подавайки главата и двете си ръце през кожените перденца на кабриолета, се озова пред лицето на млад човек, който стоеше изправен на стъпалото.

— Вие ли ме заговорихте, господине? — каза тя.

— Да, госпожо — отговори младежът.

— Кажете какво се случи?

— Случи се, госпожо, че гръмотевицата падна почти върху вас и при падането си разкъса ремъците на предните коне, които избягаха, отнасяйки кочияша.

Жената се огледа с израз на живо безпокойство:

— А… този, който водеше задните коне, къде е? — попита тя.

— Преди малко влезе в колата, госпожо.

— О, слава Богу!

И младата жена въздъхна облекчено.

— Но къде тогава бяхте вие, за да ми предложите помощта си?

— Госпожо, изненадан от бурята, аз бях там, в този гъст мрак, който не е нищо друго освен входа на една кариера, когато изведнъж видях да излиза от вихрушката кола, понесена в галоп. Отначало помислих, че конете са полудели, но скоро видях, че са водени от силна и сигурна ръка, когато внезапно гърмът падна с толкова ужасен трясък, че ми се стори, че самият аз бях поразен от гръм, и за момент останах вцепенен. Всичко, което току-що ви разказах, го видях като в сън.

— Тогава вие не сте сигурен, че този, който водеше задните коне, е в колата?

— О, напротив, госпожо! Аз дойдох на себе си и със сигурност го видях да влиза.

— Уверете се, че той е все още там, моля ви.

— Но как?

— Като се вслушате и ако той е вътре, ще чуете два гласа.

Момъкът скочи от стъпалото, приближи се до външната страна и се вслуша.

— Да, госпожо, той е там.

Младата жена кимна, сякаш искаше да каже „това е добре“, но остана с глава, подпряна на ръката си, като потънала в дълбок сън.

В това време младежът я разгледа. Беше млада жена на двадесет и три-двадесет и четири години, с мургав тен, но от матово кафяво, което е по-наситено и по-красиво от най-розовия и най-ален тон. Нейните красиви сини очи, вдигнати към небето, което тя сякаш изследваше, блестяха като две звезди, а черните й коси, които не бяха напудрени въпреки модата, падаха на букли от черен кехлибар върху врата й с опалов оттенък. Изведнъж тя като че ли взе наум решение.

— Господине — каза тя, — къде се намираме?

— На пътя от Страсбург за Париж, госпожо.

— И къде по-точно?

— На две левги от Пиерфит. Едно голямо село.

— А след Пиерфит какво ще следва?

— Бар-льо-Дюк.

— Това град ли е?

— Да, госпожо. С четири или пет хиляди души, мисля.

— Има ли тук някой пряк път, който да отива по-бързо от главния път до Бар-льо-Дюк?

— Не, госпожо, или поне аз не познавам такъв.

— Peccato^[1] — измърмори тя тихо, скривайки се отново в кабриолета.

Младият човек изчака, за да види дали жената ще го разпитва още, но като видя, че тя мълчи, направи няколко крачки и се отдалечи. Това движение, по всичко изглежда, я откъсна от унеса й, защото тя отново се показа от кабриолета.

— Господине! — каза тя.

Младежът се обърна.

— Имаше кон, завързан отзад за колата?

— Да, госпожо.

— Той там ли е още?

— Не, госпожо, човекът, който влезе в колата, го отвърза, за да го върже за оста на колелото.

— На него също ли не му се случи нищо?

— Така мисля.

— Това е ценно животно. Бих искала самата аз да се уверя, че е здрав и читав, но как да отида до него в тази кал?

— Мога да доведа коня тук — каза младият човек.

— А, да! — извика жената. — Направете това и аз ще ви бъда много признателна.

Младежът се приближи до коня, който вдигна глава и изцвили.

— Не се страхувайте — обади се жената от кабриолета.

— Джерид! Джерид! — промълви тя, снишавайки глас.

Животното покорно дойде и положи главата си под ръката, която се протягаше, за да го помилва. Тогава, като хвана гривата на коня с изящната си ръка и се подпря с другата на кабриолета, младата жена скочи на седлото така леко, както призраци в немските балади скачат на гърба на конете и се залавят за коланите на пътниците. Младият човек се хвърли към нея, но с властен жест на ръката тя го спря.

— Чуйте! — му рече тя. — Макар и млад, или по-скоро защото сте млад, вие трябва да имате човешки чувства. Не се противопоставяйте на моето заминаване. Аз бягам от човек, когото обичам, но преди всичко съм римлянка и добра католичка. Този човек ще погуби душата ми, ако остана по-дълго с него, той е атеист и заклинател, когото Бог току-що предизвести чрез гласа на своя гръм. Ще може ли той да се възползва от предупреждението? Кажете му какво ви казах и бъдете благословен за помощта, която ми оказахте. Сбогом!

И при тези думи, лека като изпаренията, които се носят над блатата, тя се отдалечи и изчезна, носена от галопа на Джерид. Младият човек, виждайки я да бяга, не можа да сдържи своя вик на изненада и учудване. Именно този вик бе прозвучал чак до вътрешността на колата и бе привлякъл вниманието на пътника.