Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (30)

28.
Лок, Шиф и Грай

Луи XV, останал сам, продължи пътя си през един коридор, който водеше към апартамента на неговите дъщери. До тапицираната врата той се спря за миг и поклати глава. „Има само една добра между тях и тя току-що си замина“, процеди той през зъби. Завесата се отмести и Луи XV бе поздравен от три вбесени гласа, изричащи в хор следните думи:

— Благодаря, татко!

Кралят бе обкръжен от останалите си три дъщери.

— А! Това си ти, Лок — каза той, като се обърна към най-голямата от трите, с други думи, към госпожа Аделаид. — А, Бога ми, толкова по-зле, обиждай се или не се обиждай, казах ти истината.

— А! — каза госпожа Виктоар. — Вие не ни казвате нищо ново, сир. Ние знаем, че вие винаги сте предпочитали Луиз.

— И защо предпочитате Луиз пред нас? — попита с горчивина госпожа Софи.

— Защото Луиз не ме измъчва — отговори Луи XV с онова добродушие, което той показваше във великолепна светлина.

— О! Тя ще ви измъчи, бъдете спокоен, татко — каза госпожа Софи с горчивина, която привлече вниманието на краля към нея.

— Какво знаеш ти по този въпрос, Грай? — попита той. — Нима Луиз ти се е доверила на тръгване? Това би ме учудило, защото тя не те обича.

— А, честна дума. Аз й отговарям със същото — отговори Софи.

— Много добре! — каза Луи XV. — Мразете се, ненавиждайте се, разкъсвайте се! Това си е ваша работа, щом не ме безпокоите, за да възстановявам реда в кралството на амазонките, това ми е все едно. Но аз искам да зная с какво бедната Луиз ще ме измъчи?

— О, госпожа Луиз — отговори Софи — е завладяна от демона, който безпокоеше игуменката на Шел. Госпожа Луиз се оттегля в манастир, за да се занимава с опити.

— Хайде, хайде — каза Луи XV, — моля ви, без намеци относно добродетелта на вашата сестра. Никога не ми е донасяно нищо конкретно, а все пак се говорят толкова много неща. Не започвайте отново!

— О, аз не говоря за нейната добродетел — каза госпожа Софи. — Казвам, че тя ще прави опити, и това е всичко.

— Какво лошо виждате в това, ако тя се занимава с химия, хералдика, пее, свири на флейта, удря по барабаните, блъска по клавесина и кара струните му да стържат?

— Казвам, че тя ще се занимава с политика.

Луи XV потрепери.

— И тъй като тя ще изучава философия, теология, ще продължи коментариите си по папския едикт „Unigenitus“^[1], ние, останалите членове на семейството, ще изглеждаме ненужни, защото тя ще продължи заниманията си с идеите на управлението, метафизичните системи и теологията.

— Ако това ще отведе сестра ви в рая, какво лошо има — поде Луи XV, твърде изненадан въпреки всичко от връзката, която откриваше между обвиненията на Грай и политическата реч, която госпожа Луиз произнесе на тръгване. — Да не би да завиждате за нейното блаженство? Това би означавало, че сте лоши християнки.

— А, честна дума, не — каза госпожа Виктоар. — Да върви, където иска, само че аз няма да я последвам.

— Нито пък аз — каза госпожа Софи.

Госпожа Аделаид, най-голямата от трите, събра цялата си логика, за да нанесе на краля по-решителен удар от тези, които се бяха хлъзгали по бронята му.

— Госпожи — каза тя с остър тон, толкова типичен за нея, когато напускаше състоянието си на безгрижие, накарало баща й да я кръсти с името „дрипа“, — госпожи, вие не намерихте за нужно или по-скоро не се осмелихте да кажете на краля истинската причина за заминаването на госпожа Луиз.

— Хайде, още някоя клевета — каза кралят. — Кажете, Лок, кажете.

— Хайде, говорете, сестро, говорете — казаха двете принцеси нетърпеливо, очаквайки да чуят каква е причината, която толкова много заплашваше краля.

— Добрите ми малки сърчица — продължи Луи XV, — вижте колко много обичат те баща си.

И той се утеши, мислейки, че им отвръщаше със същото.

— Всъщност — продължи госпожа Аделаид — това, от което нашата сестра Луиз се страхуваше най-много на света, тя, която държеше толкова на етикета, беше…

— Хайде, поне довършете, след като започнахте.

— Е, добре, сир, това е натрапването на нови лица.

— Натрапването ли казахте? — попита кралят, недоволен от това начало, защото предварително виждаше накъде водеше то. — Нима при мен има натрапници? Нима ме насилват да приема онези, които аз не желая?

Това беше сръчна маневра, за да се промени напълно смисълът на разговора.

— Изразих се зле. Това не е точната дума. Вместо да кажа натрапване, трябваше да кажа въвеждане.

— А-а-а! — каза кралят. — Това е напредък. Признавам, че другата дума ме смущаваше. Предпочитам въвеждане.

— И все пак, сир — продължи госпожа Виктоар, — мисля, че не сме намерили истинската дума.

— И да видим коя е тя?

— Думата е представяне.

— Но да — казаха другите две сестри, присъединявайки се към по-голямата. — Мисля, че този път я намерихме.

Кралят сви устните си.

— А, така ли мислите? — каза той.

— Да — поде госпожа Аделаид. — Та, казвам, че сестра ми се страхуваше много от новите представяния.

— Е, и! — каза Луи, който вече искаше да свърши с това по-бързо.

— Е, и, татко, тя би се страхувала да види как в двора пристига госпожа графинята Дю Бари.

— Хайде, де — извика кралят с непреодолим прилив на досада. — Хайде, кажете думата и не се въртете около нея толкова дълго време. Колко сте бавна, госпожо Истина!

— Сир — отговори госпожа Аделаид, — не съм толкова закъсняла, когато уведомявам Ваше величество по този въпрос. Задържа ме единствено уважението към вас и единствено заповед от ваша страна можеше да отвори устата ми.

— О, така ли? Без нея вие бихте държали устата си затворена, не бихте се прозявали, не бихте говорили, а също така и не бихте хапали…

— Вярно е, сир — продължи госпожа Аделаид, — че открих истинската причина за оттеглянето на сестра ми.

— Ей… — прекъсна ги Луи XV като баща от пиеса на Молиер. — Присъединяваме се към мнението значи. Струва ми се, че в семейството има заговор. И затова значи това представяне не може да се състои. И затова значи госпожите не са си у дома, когато искам да ги посетя. И затова значи те не отговарят нито на молбите, нито на исканията за аудиенция.

— На какви молби и на какви искания за аудиенция? — попита госпожа Аделаид.

— Е, вие го знаете добре. На молбите на госпожица Жана Воберние — каза госпожа Софи.

Кралят стана от мястото си вбесен. Очите му, толкова спокойни и нежни, хвърлиха светкавица, твърде обезпокоителна за трите сестри. Тъй като сред тях не можеше да се намери героиня, способна да понесе бащиния гняв, и трите сведоха чело пред бурята.

— Ето — каза той — какво правите, за да ми докажете, че съм се излъгал, казвайки, че най-добрата от четирите ми дъщери е заминала.

— Сир — каза госпожа Аделаид, — Ваше величество се отнася зле с нас, по-зле, отколкото с кучета.

— Вярвам ви, защото, когато пристигам, моите кучета ми се умилкват, те са ми истински приятели. И така, сбогом, госпожи! Отивам да видя Шарлот, Бел-Фий и Градине. Клетите животни! Да, аз ги обичам и ги обичам най-много за това, че не лаят истини.

— Капитанът на хрътките, хей, капитанът на хрътките!

Офицерът, когото дариха с тази особена титла, дотича.

— Да отворят стаята с кучетата — каза кралят.

— О, сир — провикна се офицерът, като се хвърли пред Луи XV. — Нека Ваше величество не прави повече нито крачка!

— Е, добре, какво има? — каза кралят, спирайки се пред прага на вратата, под която се долавяше лаят на кучетата, подушили своя господар.

— Сир — каза офицерът, — простете усърдието ми, но не мога да позволя на краля да влезе при кучетата.

— А, добре — каза кралят, — разбирам. Стаята не е подредена… Е, добре, изведете Градине!

— Сир — прошепна офицерът, чието лице изрази объркване. — Градине не е ял и пил нищо от два дни и се страхуваме да не би да е побеснял.

— О! — извика Луи XV, — решително аз съм най-нещастният човек. Градине — побеснял! Но това е върхът на мъките ми.

Капитанът на хрътките сметна за свой дълг да пророни една сълза, за да оживи сцената. Кралят се завъртя на пети и се оттегли в кабинета си, където го очакваше неговият камериер. Последният, като видя разстроеното лице на краля, се скри в бойницата на един прозорец.

— А, добре, разбирам — прошепна Луи XV, без да обърне внимание на предания си служител, — това не може да бъде министър, достоен за един крал. — И като започна да обикаля с големи крачки из кабинета си, продължи. — Ах, добре разбирам, че господин Дьо Шоазьол се подиграва с мен. Дофинът смята себе си за половин господар и се надява да стане пълен, когато настани малката австрийка на трона. Луиз ме обича, но е доста сурова, защото ме поучава и си отива. Останалите ми дъщери пеят песнички, в които ме наричат Блез. Граф Дьо Прованс превежда Лукреций^[2], граф Д’Артоа тича из уличките. Кучетата ми побесняват и искат да ме хапят. Решително само бедната графиня ме обича. Да вървят по дяволите онези, които искат да й причинят зло!

Тогава, вземайки отчаяно решение, крал Луи XV седна до масата, върху която работеше и която бе издържала тежестта на последните договори и прекрасните писма на великия крал.

— Сега разбирам защо всички около мен искат да ускорят пристигането на дофината. Тя трябваше — продължи кралят — да мине покрай Реймс и Ноайон, без да спира, и да пристигне веднага в Компиен. Ще подкрепим поредния церемониал. Три дни приеми в Реймс и един… Бога ми, два… Не, три дни празници в Ноайон. Така ще спечеля шест дни. Шест хубави дни.

Кралят взе перото и сам написа на господин Дьо Стенвил заповед да се спре за три дни в Реймс и за три дни в Ноайон. После, изпращайки да повикат служебния куриер, му каза:

— И по корем ще се влачите, но ще предадете тази заповед на адресата й.

А после със същото перо написа:

Скъпа графиньо,

Днес настаняваме Замор във владенията му. Заминавам за Марли. Тази вечер ще ви кажа в Люсиен всичко, което мисля в този миг.

Франция

— Дръжте, Льобел — каза той. — Отнесете това писмо на графинята и се отнасяйте добре с нея.