Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (134)

132.
Човекът и Бог

Алтотас не откъсваше поглед от счупеното шишенце, олицетворение на разбитите му илюзии. Той сякаш броеше хилядите парченца, които, разпилявайки се, бяха намалили живота му с толкова дни, колкото беше броят им, сякаш искаше да придаде с погледа си чудотворна сила на разлелия се по пода скъпоценен еликсир, в чиято способност да дарява безсмъртие беше повярвал. От време на време, когато отчаянието му ставаше непоносимо, старецът вдигаше помътнелите си очи към Балзамо, а после ги преместваше върху трупа на Лоренца. „Възможно ли е — сякаш питаше все още изразителният въпреки мълчанието му поглед — върху главата ми да се стоварят толкова несполуки и нещастия, и то заради един толкова нищожен мъж, когото сега виждам на четири крачки от мен, коленичил пред една толкова обикновена мъртва жена? Не се ли е объркала природата, не е ли сгрешила науката?“

Що се отнася до Балзамо, той сякаш беше пречупен, полумъртъв. Не проронваше нито една дума, не правеше нито едно движение. През разстроения му мозък не преминаваше нито една човешка мисъл. Лоренца! Лоренца! Неговата съпруга, неговият идол, двойно скъпоценното създание с излъчване на ангел и любима! В продължение на цели три часа Балзамо сякаш беше в дълбока гробница. В ужасната си болка той смяташе, че сънува страшен сън — от онези, които спохождат в саркофага единствено обречените на вечен и безмълвен мрак.

За него Алтотас вече не съществуваше — изчезнали бяха и омразата, и желанието за мъст. Лоренца също не съществуваше, защото нямаше да усеща вече нито любовта, нито насладата от живота. Балзамо сякаш спеше, а сънят му беше заобиколен от мрака на нощта и от нищото!

Ето как течеше времето — безмълвно, злокобно и безкрайно! Кръвта изстиваше, след като напразно беше изпратила силата си в еликсир, който не изпълни предназначението си.

Внезапно звън наруши тишината и мрака. Фриц несъмнено знаеше, че господарят му се беше качил у Алтотас, тъй като звънчето отекна в самата стая. Неговият повик беше напразен, трикратният му звук се разби без последица в пространството. Балзамо дори не вдигна глава. След няколко минути звънчето се обади отново, но пак не откъсна нашия герой от вцепенението му.

Малко по-късно раздразненото звънче дрънна за трети път. Този път то се обади по-скоро, отколкото между първото и второто позвъняване. В стаята се разнесоха нетърпеливи и приканващи звуци. Без да трепне, Балзамо най-сетне повдигна бавно челото си и се огледа с тържествения хлад на мъртвец, който излиза от гроба си. Така вероятно е изглеждал и Лазар, когато Божият глас го е призовал за трети път.

Звънчето вече дрънчеше, без да спре. Нарастващият му шум най-сетне върна разсъдъка на любовника на Лоренца. Той откъсна ръката си от ръката на трупа. Тялото му беше леденостудено, но топлината му не беше преминала в тялото на мъртвата му любима.

— Важна новина или голяма опасност — прошепна Балзамо. — Дано бъде голяма опасност!

После се изправи на крака. Вместо отговор звънчето удари така силно езичето си по бронзовата си камбанка, че се откъсна и падна върху една реторта^[1], която се счупи шумно и засипа пода с парченцата си.

Балзамо най-сетне се постресна, никой не биваше да го намери тук, дори Фриц! Той тръгна бавно към пружината, натисна я и стъпи върху вратата. Тя слезе бавно надолу и го остави насред стаята с кожите. Като минаваше покрай софата, Балзамо докосна падналото от раменете на Лоренца наметало, докато безмилостният старец, безстрастен като смъртта, я е отнасял със страшните си ръце. Допирът му с него беше по-жив от допира до самата Лоренца и го накара да потръпне. Той взе парчето плат в ръката си, целуна го и запуши устата си с него, за да заглуши виковете си. После отвори вратата към стълбата.

На най-горното стъпало стоеше Фриц, блед и задъхан. В едната си ръка държеше факла, а с другата, която трепереше, продължаваше ужасен да дърпа нетърпеливо шнура на звънеца. Очевидно го очакваше. Като видя господаря си, най-напред нададе вик на облекчение. Последваха още два вика — на изненада и на покруса. Балзамо, който не знаеше каква е причината за последните два възгласа, го попита мълчаливо с поглед защо крещи.

— Погледнете лицето си, ваше благородие!

За няколко часа Балзамо бе остарял с двадесет години — в очите му нямаше вече младежки блясък, под кожата му не течеше кръв, чертите на лицето му бяха неподвижни и върху тях сякаш тежеше печатът на затъпяването. Устните му бяха обагрени с кървава пяна, а върху снежнобялата батиста на ризата му аленееше петно кръв.

Балзамо гледаше отражението си, без да се познае, а после решително впи очи в очите на човека, който го наблюдаваше от огледалото, и каза:

— Да, Фриц, имаш право!

После забеляза разтревожения израз на прислужника и попита:

— Защо ме викаш?

— О, господарю! Заради тях.

— А кои са те?

— Ваше благородие — прошепна Фриц и доближи устата си до ухото на господаря си, — те, петимата водачи.

Балзамо потрепери.

— Всички ли са тук? — попита той.

— Да, всички.

Балзамо дори не се опита да прикрие кървавото петно под някоя гънка на жабото си и дори не си даде труда да сложи в ред дрехите си. После заслиза по стълбата, като предварително се осведоми от Фриц дали гостите са в салона или в големия кабинет.

— В салона са, ваша светлост — отвърна Фриц, като следваше господаря си по петите.

В подножието на стълбата го попита:

— Имате ли заповеди за мен, господарю?

— Никакви, Фриц.

— Ваша светлост, без оръжие ли ще отидете при тях?

— Да, Фриц, без оръжие.

Фриц се подчини, направи няколко крачки, но се върна.

— Не чухте ли? — попита Балзамо.

— Ваша светлост, исках да ви кажа, че пистолетите ви са заредени и се намират в ковчежето от слонова кост върху позлатената кръгла масичка.

— Казах ви да си вървите — повтори Балзамо и влезе в салона.