Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (122)

120.
Пророчески видения

Като остана сама, Андре се отърси постепенно от обзелото я вцепенение. Докато Никол, възседнала коня зад господин Дьо Бозир, бягаше, господарката й коленичи и отправи към Бога гореща молитва за Филип, единственото същество на света, което обичаше истински и дълбоко. После тя се надигна, взе една книга от скромната си библиотека, доближи свещта и си легна.

Книгата, която беше избрала или по-скоро взела случайно, се оказа един наръчник по ботаника. Разбира се, подобно четиво не беше в състояние да погълне вниманието й, но я приспа. Скоро лек облак, който бързо се сгъстяваше, се спусна пред очите на Андре. Младото момиче се опита веднъж-дваж да се пребори със съня, като съсредоточаваше мисълта си, която й убягваше, но накрая се надигна, за да духне свещта. Тогава забеляза оставената от Никол чаша с вода и я взе в едната ръка, а с другата пое лъжичката и леко разбърка течността, за да доразтвори захарта. Вече полузаспала, тя приближи чашата до устните си. Внезапно, тъкмо щеше да отпие от нея, бърз странен трепет разтърси ръцете й, а някаква тежест притисна мозъка й. По флуидите, проникващи в нервите й, Андре с ужас разпозна свръхестественото въздействие на непонятното усещане, което вече много пъти беше побеждавало силата и разума й.

Тя само успя да остави чашата върху чинийката и веднага от устата й се отрони болезнена въздишка. Загуби възможност да вижда, да чува, да говори и да разбира. Андре падна като ударена от гръм върху леглото и се скова като умряла. Така както беше вцепенена, изведнъж стана, отвори странно втренчените си очи и слезе от леглото като мраморна статуя от надгробен камък.

Нямаше място за съмнение — Андре спеше магическия сън, който няколко пъти вече беше прекъсвал живота й. Тя отвори стъклената врата и излезе в коридора. Приличаше на жена от мрамор, на която някой бе вдъхнал живот. Щом стигна до стълбата, тя слезе по нея внимателно и без да се колебае. А когато стигна до външната площадка и стъпи на най-горното стъпало, за да слезе надолу, Жилбер прекрачваше най-долното, за да се изкачи нагоре. Пред това бяло видение, тържествено пристъпващо напред, Жилбер отстъпи, побягна обратно, и се скри в живия плет. Припомни си, че беше наблюдават същата гледка в замъка на Таверне. Андре мина покрай него, докосна го, но не го видя. Краката му се подкосиха от страх.

Жилбер не знаеше как да си обясни странното нощно излизане на Андре.

Изведнъж му се стори, че разбира всичко — Андре не страдаше от кошмари, нито пък, както беше помислил първоначално, беше безумна. Тя просто имаше среща и с отчетлива и зловеща крачка отиваше на нея. На небето внезапно проблесна светкавица и Жилбер забеляза един мъж, който се спотайваше под липите. Младежът видя на кратката светлина, че лицето му беше бледо, а дрехите му — в безпорядък.

А Андре вървеше към този мъж, който беше протегнат ръка към нея и като че ли искаше да я привлече към себе си. Сякаш острие на нажежено копие прободе сърцето на Жилбер и той се изправи на колене, за да вижда по-добре. През това време нова светкавица освети нощта. Жилбер позна Балзамо, чиито дрехи бяха покрити с прах, а от лицето му се стичаше пот. Значи той беше проникнал по някакъв тайнствен начин в Трианон и сега привличаше неудържимо Андре, както змия привлича птичето. Младото момиче спря на две крачки от Балзамо. Той се приближи и взе ръката й. Цялото тяло на Андре потрепери.

— Виждате ли? — попита я той.

— Да — отговори Андре, — но като ме извикахте толкова силно, за малко не ме убихте.

— Простете ми, простете ми — каза Балзамо. — Но аз просто не съм на себе си, полудявам, направо съм пред прага на смъртта.

— Да, наистина. Вие страдате — отвърна Андре, усетила това по допира на ръката му до своята.

— Да, страдам и дойдох да потърся утеха при вас. Само вие бихте могла да ми помогнете.

— Задавайте ми въпроси.

— Искате ли да се пренесете в моя дом?

— Достатъчно е само да ме водите натам с мисълта си.

— Вървете тогава.

— А! — въздъхна Андре. — Ето, навлизаме в Париж, вървим по една голяма улица, сега пък завиваме по една уличка, осветена само от един-единствен фенер.

— Така е, така е, но да влезем сега в къщата.

— Сега сме в преддверието. Вдясно има стълба. Но защо ме водите право към стената? А! Стената се отваря, има стълбички… А! Намираме се в стая, където има лъвски кожи, оръжия. Плочата на камината се разтваря!

— Да минем през отвора. Къде сте сега?

— В една странна стая без никакъв изход. Прозорците й са покрити с решетки. О! Но в тази стая цари пълен безпорядък!

— А стаята е празна, нали? Празна?

— Да, празна е.

— Можете ли да видите къде е жената, която е живяла в нея?

— Да. Ако ми дадете предмет, който й е принадлежал и до който тя се е докосвала.

— Ето кичур от косите й.

Андре притисна кичура към себе си.

— О! Познавам тази жена. Виждала съм я вече. Тя бягаше към Париж. Препускаше върху гърба на един кон.

— Така е, така е, но можете ли да ми кажете какво е направила преди два часа и как е успяла да избяга?

— Почакайте, почакайте… тя лежи върху една софа. Гърдите й и са полуголи, под тях има рана…

— Андре, не я изпускайте от очи! Кажете ми какво е станало после!

— Заспала е, но не след дълго се е събудила… О, тя търси нещо около себе си. Взема една кърпа… Качва се на един стол. Завързва кърпата зад решетките на прозорците. О! Боже мой!

— Иска да умре, така ли?

— О, да! Решена е да умре! Но тази смърт я ужасява. Тя оставя кърпата. Слез, клета жено, слез!

— Какво? Какво казвате?

— О, как плаче тази жена! И колко страда! Как кърши ръце! Ох, сега пък търси някой ъгъл в стаята, за да разбие в него челото си.

— А после, после, Андре? Гледайте добре! Искам да зная какво се е случило.

— О, но тя се спира.

Балзамо си отдъхна.

— Кръв!!!

— Боже мой! — извика Балзамо.

— Да, кръв, но тази кръв не е нейна, тъй като тя не е ранена. Странно! Тази кръв е ваша!

— Да. Това е моята кръв! — извика ужасен Балзамо.

— Да, вашата! Порязали сте се с нож, всъщност с кама… После сте натиснали с пръст окото на лъва и сте оставили по него следи от кръв. Виждам ви. Чакайте… тя разглежда кръвта, размишлява. После докосва с пръст мястото, покрито с вашата кръв. А окото на лъва потъва навътре. Скърца пружина. Сега пък се отваря плочата на камината.

— Глупак! Непредпазлив глупак! — провикна се Балзамо. — Нещастник! Клет безумец! Сам се издадох!

— О! — прошепна Андре.

— И тя е излязла? И сега бяга, така ли?

— О, трябва да й простите! Тя беше толкова нещастна!

— Къде е сега? Моля ви, Андре, проследете я! Аз го искам!

— Почакайте! Тя се спира за миг в стаята с кожите и оръжията. Вратичката на един шкаф е отворена, а едно ковчеже, което обикновено е прибрано в този шкаф, сега е на масата. Тя сякаш разпознава това ковчеже и го взема в ръце.

— Какво има в това ковчеже?

— Струва ми се ваши документи.

— Значи тя го е взела, така ли?

— Да. Сега тя слиза по стълбата. Излиза в преддверието, отваря вратата. После дърпа веригата, която затваря пътната врата. О, тя е вече на улицата. А навън е нощ.

— О! Толкова по-добре! Значи е излязла малко преди моето завръщане. Ще имам време да я догоня може би. Проследете я, Андре, проследете я!

— Тя напуска къщата и тича като луда… излиза обезумяла на улицата… Продължава да тича, без да спре.

— В каква посока!

— Към Бастилията.

— Все още ли я виждате?

— Да. Тя продължава да тича. Блъска се в минувачите. Сега спира. Иска да разбере къде се намира.

— Какво казва? Опитайте се да чуете, Андре. О, в името на небето не изпускайте нито една нейна дума. Тя разпитва минувачите.

— Да. Говори с един облечен в черно мъж.

— Какво го пита?

— Иска от него адреса на началника на полицията. Бягайте, бягайте бързо! Тя ще ви издаде. Ако пристигне у господин Дьо Сартин преди вас, вие сте загубен!

Балзамо нададе ужасен вик, прекоси гъсталака, после излезе през една вратичка, отворена и затворена бързо от човек, подобен на сянка. С един скок графът възседна коня си Джерид, който удряше с крак по земята.

Андре остана на мястото си като закована. Тя беше бледа и безмълвна. След няколко секунди се строполи върху земята, сякаш Балзамо беше отнесъл живота й със себе си. А той наистина беше забравил да събуди Андре, защото бързаше да догони Лоренца.