Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (2)

В средата на горска поляна, между оголени от старост брези, се издигаше приземният етаж на един от онези порутени замъци, които някога феодалните владетели намираха в Европа след завръщането си от кръстоносните походи. Отваряйки очи, пътникът се озова пред влажните, обрасли с мъх стъпала на главната галерия. На първото от тях стоеше призракът, който го бе довел дотук.

Пътникът кимна с глава в знак на съгласие. Призракът изкачи бавно едно по едно и без шум стъпалата и потъна в развалините, а непознатият го последва със същата спокойна тържествена крачка, с която бе вървял досега. Той също изкачваше стъпалата, които беше преодолял призракът, и влезе. Зад него с ужасен трясък, подобно на вибрираща стена от бронз, се затвори вратата на главната галерия.

Влязъл в празна кръгла стая, облицована в черно и осветявана от зеленикавата светлина на три лампи, призракът се беше спрял. На десет крачки от него пътникът на свой ред се спря.

— Отвори очи! — каза призракът.

— Аз виждам — отговори непознатият.

Тогава призракът извади с бърз и горд жест изпод плаща си двуостър меч и нанесе удар върху бронзова колона, която му отвърна с кънтеж.

Веднага от всички страни на стаята се надигнаха копия и се появиха безброй призраци, подобни на първия, всеки въоръжен с двуостър меч. Те насядаха върху скамейки, подредени в кръг, до който слабо достигаше зеленикавата светлина на трите лампи. Там те изглеждаха слети с камъка — ледени и неподвижни статуи на своите пиедестали.

Седем стола бяха поставени отпред. На тях седяха шест призрака, които навярно бяха водачите. Един от столовете бе празен. Призракът, който седеше на средния стол, се изправи.

— Колко сме всички ние тук, братя? — попита той, като се обърна към събралите се.

— Триста — отговориха призраците в един общ глас.

— Триста — поде отново председателят, — всеки от които представлява десет хиляди съмишленици. Триста меча, които струват колкото три милиона ками.

След това той се обърна към пътника:

— Какво желаеш? — попита го той.

— Да видя светлината — беше отговорът.

— Пътеките, които водят към огнената планина, са трудни и неравни. Не се ли боиш да се захванеш с това?

— Не се боя от нищо!

— Веднъж направил първата крачка, не ще ти бъде позволено да се върнеш. Помисли!

— Ще се спра чак когато достигна целта.

— Готов ли си да се закълнеш?

— Диктувайте ми клетвата и аз ще повтарям.

Председателят вдигна ръка и с бавен и тържествен глас произнесе следните слова:

— В името на разпнатия Божи Син закълнете се да скъсате с плътските връзки, които все още ви придържат към баща, майка, братя, сестри, жена, роднини, приятели, метреси, крале, благодетели и към всякакви същества, на които сте обещавал вярност, подчинение или услуга.

Пътникът с твърд глас повтори продиктуваните му думи, а председателят, като премина на втората част от клетвата, поде също така бавно и тържествено:

— От този момент вие сте освободен от всякаква клетва към родина и закони. И така, закълнете се да разкривате пред новия господар, когото признавате, това, което сте видели или направили, прочели или чули, научили или сте отгатнали, и да търсите и дебнете дори онова, което остава скрито от погледа ви.

Председателят замълча и непознатият повтори словата, които беше чул.

— Почитай и уважавай Aqua Toffana^[1] — продължи председателят със същия тон — като бързо, сигурно и необходимо средство да се отърве светът от глупостта на тези, които искат да обезценят истината или да я изтръгнат от нашите ръце.

Ехото не би предало така вярно тези думи, както направи това непознатият. Той поде отново:

— Отбягвайте Испания, отбягвайте Неапол, отбягвайте всяка прокълната земя, отбягвайте изкушението да не разкривате чутото и видяното от вас, защото бързият гръм не ще закъснее да ви срази, където и да се намирате, като невидим и неизбежен нож.

— Живейте в името на Отца и Сина и Светия Дух! А сега — продължи председателят — вържете челото на новоприетия със свещената лента.

Два призрака се приближиха до непознатия, който наведе глава. Единият от тях постави на челото му панделка, върху която сребристи букви се преплитаха с образа на Нотр-Дам дьо Лорет, а другият завърза отзад двата й края там, където започваше яката. После те се отдалечиха, като оставиха непознатия отново сам.

— Какво искаш? — каза председателят.

— Желязна ръка, огнен меч, диамантени везни.

— За какво ти е желязна ръка?

— За да потисна тиранията.

— За какво ти е огнен меч?

— За да прогоня порочното от света.

— За какво ти са диамантени везни?

— За да отмервам човешките съдби.

— Подготвен ли си за изпитанията?

— Силният е подготвен за всичко.

— Обърни се — каза председателят.

Непознатият се подчини и се озова срещу един човек, блед като смъртта, със завързани ръце и запушена уста.

— Какво виждаш?

— Престъпник или жертва.

— Това е един предател, който, след като бе дал клетвата, която ти даде, разкри тайната на ордена.

— Тогава е престъпник.

— Да. Какво наказание е заслужил?

— Смърт.

Триста призрака повториха: „Смърт!“ В това време въпреки свръхчовешките му усилия осъденият беше завлечен в дъното на стаята. Пътникът го видя да се бори и да извива в ръцете на палачите. Той чу неговия съскащ глас през запушената му уста. Една кама проблесна, отразявайки като светкавица светлината на лампите, после прозвуча тъп удар и шумът от тежко паднало тяло се разнесе глухо и зловещо.

— Правосъдието тържествува — каза непознатият, като се обърна към страховитото обкръжение, чиито кръвожадни погледи скришом поглъщаха тази гледка.

— И така — каза председателят, — ти одобряваш екзекуцията, която се състоя?

— Да, ако този, който току-що беше наказан, е наистина виновен.

— И ти ще пиеш за смъртта на всеки, който като него е издал тайните на свещения съюз?

— Ще пия.

— Каквото и да бъде питието?

— Каквото и да бъде то.

— Донесете чашата.

Тогава единият от палачите се приближи до новоприетия и му поднесе хладка червена течност в човешки череп върху бронзова поставка. Непознатият взе чашата от ръцете на палача и я вдигна над главата си.

— Пия — каза той — за смъртта на всеки, издал тайните на свещения съюз.

После, като наведе чашата към устните си, той я изпи до последната капка и я върна студено на този, който му я бе подал. Шепот на учудване премина през събранието и призраците сякаш се спогледаха през своите плащове.

— Дотук добре — каза председателят. — Дайте пистолета!

Един призрак се приближи до него, държейки в едната ръка пистолет, а в другата — оловен куршум и барут. Новоприетият едва благоволи да го удостои с поглед.

— Значи ти обещаваш пълно подчинение на свещения съюз? — попита председателят.

— Да.

— Без да се колебаеш?

— Без да се колебая.

— Вземи този пистолет и го напълни!

Непознатият взе пистолета и изсипа барута в дулото, натъпка го, после пусна куршума и издърпа петлето. Мрачните обитатели на това тайнствено място го наблюдаваха с потискащо мълчание. Тишината бе прекъсвана само от вятъра, свирещ в ъглите на порутените арки.

— Пистолетът е зареден — каза хладно непознатият.

— Сигурен ли си в това?

Усмивка премина по устните на новоприетия. Той пъхна в дулото малка пръчка, която остана да стърчи навън с два палеца дължина, което показваше, че пистолетът е пълен. Председателят кимна в знак, че е убеден.

— Сега — поде председателят — допри дулото до челото си!

— Огън! — извика председателят.

Спусъкът потъна, излезе искра, но само барутът в дулото се възпламени и никакъв звук не съпроводи краткотрайния му пламък. Вик на възхищение се изтръгна от гърдите на почти всички и председателят инстинктивно протегна ръка към непознатия. Но две изпитания съвсем не бяха достатъчни за най-взискателните. Чуха се викове:

— Камата! Камата!

— Наистина ли искате? — попита председателят.

— Да, камата! Камата!

— Тогава донесете я!

— Безсмислено е — рече непознатият, като поклати надменно глава.

— Как така безсмислено? — провикна се събранието.

— Да, безсмислено — продължи новоприетият с глас, извисяващ се над всички, — повтарям ви го, защото губите ценното си време.

— Какво говорите? — провикна се председателят.

— Казвам, че знам всичките ви тайни, че изпитанията, на които ме подлагате, са детска игра, недостойна за сериозни същества. Казвам, че „убитият“ човек съвсем не е мъртъв, че кръвта, която изпих, беше вино от мях, скрит под дрехите. Казвам, че барутът и куршумите на този пистолет паднаха в ръкохватката в момента, когато изтеглях петлето. Така че скрийте безсилното си оръжие, плашещо само страхливците. Стани, лъжетруп, ти не ще изплашиш силните!

Ужасен вик отекна в сводовете.

— Ти познаваш нашите тайни! Сигурно си ясновидец или предател.

— Кой си ти? — попитаха едновременно триста гласа и двайсет меча проблеснаха, като с точно движение се събраха пред гърдите на непознатия, наподобяващи действията на фаланга. Но той усмихнат, спокоен повдигна глава, като разтърси косата си без пудра, придържана само от панделката, която му бяха завързали на челото.

— Ego sum qui sum — каза той, — тоест аз съм този, който съм.

После той разходи погледа си по човешката стена, която плътно го обкръжаваше. Под властния му поглед сабите се наведоха една по една в зависимост от това дали онези, които непознатият следваше с поглед, отстъпваха веднага на неговото влияние, или се опитваха да се преборят с него.

— Ти каза непредпазливи слова — рече председателят — и без съмнение съвсем не случайно.

Чужденецът поклати глава и като се усмихна, каза:

— Отговорих това, което трябваше да отговоря.

— И така, откъде идваш тогава? — попита председателят.

— Оттам, откъдето идва светлината.

— Но нашите сведения сочат, че идваш от Швеция.

— Който идва от Швеция, може да идва и от Изтока — продължи чужденецът.

— За втори път питам — кой си ти?

— Така да бъде, ще ви кажа веднага, тъй като се правите, че въобще не ме разбирате. Но преди това искам да ви кажа кои сте вие самите.

Призраците потрепериха и мечовете им се сблъскаха, минавайки от лявата в дясната им ръка, докато отново се насочваха към гърдите на непознатия.

— Първо — поде чужденецът, като протегна ръка към председателя, — ти, който се мислиш за бог, а си само предтеча, ти, представителят на шведските кръгове^[2], ще кажа твоето име, за да не стане нужда да казвам това на другите. Сведенборг, ангелите, които разговарят приятелски с теб, не са ли ти разкрили, че този, когото очакваш, е вече на път?

— Това е вярно — каза председателят, като повдигна плаща си, за да вижда по-добре този, който му говореше.

Под плаща, който той повдигна противно на всички обичаи на общността, се разкриха достопочтеното лице и побелялата брада на осемдесетгодишен старец.

— Добре — продължи чужденецът, — а сега от лявата ти страна седи представителят на английския кръг, който оглавява Каледонската ложа. Здравейте, милорд! Ако си възвърнете ранга на своя предшественик, Англия би могла да се надява, че изгасналата светлина ще засвети отново.

Мечовете се наведоха. Яростта започна да отстъпва място на учудването.

— А! Това сте вие, капитане? — обърна се непознатият към последния, седящ отляво на председателя. — В кое пристанище оставихте вашия красив кораб, който обичате като своя възлюбена? Това е една смела фрегата, нали, чието име „Провидънс“ носи щастие на Америка?

После се обърна към седящия отдясно на председателя:

— Ти, пророк от Цюрих, хайде, погледни ме в очите, ти, който си довел до съвършенство физиономизма, кажи високо — не виждаш ли в чертите на лицето ми доказателство за моята мисия?

Този, към когото той се обърна, отстъпи назад.

— Хайде — продължи чужденецът, като се обърна към неговия съсед, — хайде, наследнико на Пелаг^[3], трябва за втори път да изгониш маврите от Испания. Това щеше да бъде лесно, ако кастилците не бяха веднъж завинаги изгубили меча на Сид^[4].

Петият водач остана неподвижен и ням. Човек би казал, че гласът на непознатия го е превърнал в камък.

— А на мен — поде шестият водач, като изпревари думите на непознатия, който сякаш го бе забравил, — на мен нищо ли няма да кажеш?

— Напротив — отговори пътникът, като спря върху него един от своите проницателни погледи, които разравяха сърцето, — наистина, ще ти кажа това, което Исус е казал на Юда. Ще ти го кажа веднага.

Този, към когото той се обръщаше, стана по-блед от плаща си, докато през събранието премина ропот, търсещ сметка на новоприетия за това странно обвинение.

— Забравяш представителя на Франция — каза председателят.

— Той съвсем не е сред нас — отговори чужденецът надменно — и ти, който питаш, знаеш това много добре, ето неговото празно място. Сега виждаш ли, че тези клопки предизвикват само усмивката на този, който вижда в мрака, действа въпреки всички пречки и живее въпреки смъртта?

— Ти си млад, а говориш с величието на бог. Помисли добре на свой ред. Смелостта замайва само нерешителния и невежия — поде отново председателят.

Усмивка на върховно презрение се изписа по устните на чужденеца.

— Вие всички сте нерешителни — каза той, — тъй като не можете да ми въздействате. И вие всички сте невежи, тъй като не знаете кой съм, докато аз за разлика от вас знам кои сте вие. Ето защо тук смелостта въобще не ми пречи, но за какво е смелост на онзи, който е всемогъщ?

— Доказателството за тази мощ! — каза председателят. — Доказателството, дайте ни го!

— Кой ви свика? — попита непознатият, преминал от ролята на разпитван в тази на разпитващ.

— Върховният кръг.

— Не без определена цел — каза чужденецът, като се обърна към председателя и петимата водачи. — Вие сте дошли от Швеция, вие от Лондон, вие — от Ню Йорк, вие — от Цюрих, вие — от Мадрид, вие — от Варшава, всички вие накрая — продължи той, като се обърна към тълпата, събрала се от четирите края на света, — вие сте дошли да се съберете в светилището на чудовищната вяра.

— Не, без съмнение — отговори председателят. — Ние сме се събрали да посрещнем този, който основа тайнствена империя на Изток^[5], който обедини двете полукълба във вярваща общност, който свърза братски ръцете на човешкия род.

— Има ли някакъв знак, по който можете да го разпознаете?

— Да, и Бог благоволи да ми го разкрие посредством ангелите си.

— Тогава само вие знаете този знак?

— Само аз го знам.

— И вие не сте издали този знак на никого?

— На абсолютно никого.

— Кажете го високо.

Председателят се подвоуми.

— Кажете го — повтори непознатият със заповеден тон, — кажете го, защото моментът на разкритието настъпи.

— Той ще носи на гърдите си — каза върховният водач — диамантена плочка и върху тази плочка ще проблясват трите първи букви на девиз, който само той знае.

— Кои са тези три букви?

— L.P.D.

Чужденецът свали с бързо движение редингота и жилетката си и върху ризата му от фина батиста блесна ослепителна като огнена звезда диамантената плочка, на която пламтяха трите рубинени букви.

— Той! — провикна се развълнувано председателят. — Това е той!

— Този, когото светът очаква — казаха неспокойно водачите.

— Великият копт! — промълвиха триста гласа.

— Е, добре! — провикна се триумфиращо чужденецът. — Ще ми повярвате ли сега, когато ви повтарям — аз съм този, който съм.

— Да! — казаха призраците, като се поклониха смирено.

— Говорете, господарю — казаха председателят и петимата водачи със сведени към земята чела. — Говорете и ние ще се подчиним. L.P.D.

За няколко мига се възцари тишина, през това време чужденецът като че ли събираше мислите си. След това заговори изведнъж:

— Господа, можете да оставите мечовете, които напразно морят ръцете ви, и да ме слушате внимателно, защото ще научите много от малкото думи, които ще произнеса.

Вниманието се удвои.

— Изворът на големите реки е почти винаги божествен, ето защо той е непознат. Като Нил, като Ганг, като Амазонка аз знам къде отивам, но ми е безразлично откъде идвам! Всичко, което си спомням, е, че в деня, когато очите на душата ми се отвориха за обкръжаващия ме свят, се намирах в Медина, свещения град, и тичах из градините на мюфтията Салаим. Той бе уважаван старец, когото обичах като свой баща и който същевременно съвсем не ми беше такъв. Гледаше ме нежно, но ми говореше с уважение. Този почитан старец, владеещ до съвършенство всички земни науки, научен от седемте върховни духа на всичко онова, което знаят само ангелите, за да разбират Бога, се нарича Алтотас. Той е мой наставник и учител, а също и мой приятел, дълбоко уважаван от мен приятел, тъй като е два пъти по-стар от най-възрастния между вас.

Тържественият тон, властните движения, едновременно ласкателните и сурови нотки накараха събранието да потръпне от безпокойство. Пътникът продължи:

— Когато станах към петнадесетгодишен, аз бях вече посветен в основните тайни на природата. Познавах ботаниката, но не тази ограничена наука, която всеки учен свежда до изследване в тесните граници на мястото, което обитава, а аз познавах шестдесетте хиляди семейства растения, които растат из целия свят. Понякога моят учител поставяше ръка върху челото ми, това ми даваше изключителна сила и благодарение на свръхестествената си проницателност аз можех да се взра със затворени очи в морските глъбини. Така аз разглеждах отблизо ужасните безформени растения, които тихо се полюшваха над тинестото дъно и криеха сред огромните си разклонения грозни чудовища, невиждани никога от човешко око, които Бог трябва да е забравил от деня, когато разбунтувалите се ангели са го принудили да ги създаде в мига, в който волята му за момент е била победена.

— Освен това се бях отдал на езиците — мъртви и живи. Познавах всички наречия от Дарданелите до Магелановия проток. Четях тайнствените йероглифи, написани върху онези гранитни книги, наречени пирамиди. Аз владеех всички човешки познания от Санкониатон^[6] до Сократ, от Мойсей до Свети Жером^[7] от Заратустра^[8] до Агрипа^[9].

— Аз изучавах медицината не само на Хипократ, на Гален, на Авероес^[10], но още и с помощта на този голям учител — природата. Разкрих тайните на коптите^[11] и друидите^[12]. Претърпявах неудачи, но жънех и успехи. И когато ветрове и урагани минаваха над главата ми, аз оставях на техния вихър да отнесе далеч семената на смъртта или на живота, осъдил или благословил страната, към която бях обърнал разгневено или усмихнато лице.

Сред тези изследвания, занимания, пътувания аз достигнах двадесетата си година. Един ден моят учител дойде при мен в мраморната пещера, където се криех от горещината навън. Лицето му беше едновременно строго и усмихнато… Той държеше в ръка едно шишенце. „Ашарат — ми рече той, — винаги съм казвал, че на света нищо не се ражда и нищо не умира, че детската люлка и ковчегът са приятели, че за да вижда ясно в миналите си прераждания, на човек му липсва само онази проницателност, която ще го направи равен с Бога, защото в деня, в който я придобие, това ще го обезсмърти. И ето, намерих питието, което разпръсква мрака, докато очаквах да намеря онова, което ще премахне смъртта. Ашарат, вчера изпих една част от шишенцето, днес ти изпий останалата.“ Имах пълно доверие и изпитвах върховна почит към моя достоен учител и въпреки това ръката ми потрепери при докосване на шишенцето, поднесено ми от Алтотас, тъй както ръката на Адам трябва да е потреперила, когато е поел ябълката, поднесена му от Ева. „Пий!“ — ми каза той усмихнат. След това постави ръце на главата ми, както имаше обичай да прави, когато искаше да ме дари с всевиждащ поглед. „Спи — ми каза той, — и си спомняй!“ Заспах в същия момент. Присъни ми се, че лежа върху клада от санталово дърво и алое. Един ангел, който разнасяше волята на Всевишния от Изток на Запад, премина и докосна с края на крилото си моята клада, която се възпламени. Но, странно нещо, вместо да бъда обхванат от страх, вместо да се уплаша от пламъка, аз се впуснах страстно сред палещите езици като феникс, черпещ живителни сили.

Тогава всичко материално в мен изчезна, само душата ми остана, запазила формата на тялото, но прозрачна, недосегаема, по-лека от въздуха около нас, над който тя се издигна. Тогава като Питагор, който си спомня, че е присъствал на обсадата на Троя, и аз си спомних всичките мои тридесет и две прераждания, които съм преживял. Аз видях пред очите ми да преминават вековете като низ от престарели великани. Разпознах се под различни имена, които съм носил от деня на моето първо раждане до деня на последната ми смърт. Защото вие знаете, братя, това е една от най-положителните страни на нашата вяра. Душите, тези безбройни божествени еманации, които се изплъзват от гръдта при всяко издихание на Бога, изпълват въздуха и образуват многочислена йерархия.

Говорещият бе така убедителен, вдигаше поглед към небето така величествено, като че в тези негови думи се съдържаше цялата вяра. Той бе прекъснат от шепот на възхищение; учудването отстъпваше пред възхищението, както яростта беше отстъпила пред учудването.

— Когато се събудих — продължи озареният, — се почувствах нещо повече от човек, разбрах, че съм почти Бог. Тогава аз реших да посветя не само сегашното си съществуване, но и бъдещите си прераждания на щастието на човечеството. На другия ден, сякаш отгатнал моето намерение, Алтотас дойде при мене и ми каза: „Сине мой, преди двадесет години вашата майка се помина, след като ви роди. От двадесет години едно непреодолимо препятствие пречи на вашия прославен баща да се покаже пред вас. Ще подновим нашите пътувания. Баща ви ще бъде сред тези, които ще срещнем, той ще ви прегърне и целуне, но вие няма да узнаете кой ви е целунал.“ Така всичко в мен, както при божиите избраници, трябваше да бъде тайнствено — минало, настояще, бъдеще. Взех си сбогом с мюфтията Салаим, който ме благослови и отрупа с подаръци. След това ние се присъединихме към един керван, заминаващ за Суец. Ще ме извините, господа, ако се вълнувам при този спомен. Един човек, вдъхващ почит, се доближи и ме прегърна. И не зная какво странно потръпване разтърси цялото ми тяло, когато усетих сърцето му да бие. Това беше владетелят на Мека, величествен и знаменит принц. Той се бе прославил в много битки и с един жест на ръката си караше три милиона глави да се свеждат. Алтотас се извърна, за да не се развълнува, може би за да не се издаде, и ние продължихме пътя си. Навлязохме в Азия. Вървяхме срещу течението на Тигър, след което посетихме Палмира, Дамаск, Смирна, Константинопол, Виена, Берлин, Дрезден, Москва, Стокхолм, Петербург, Ню Йорк, Буенос Айрес, Кейптаун, Аден. Върнали се почти там, откъдето бяхме тръгнали, достигнахме Абисиния, слязохме по течението на Нил, посетихме Родос, след това и Малта. Там един кораб ни посрещна на двадесет левги от брега. Двама рицари от ордена ме поздравиха и прегърнаха Алтотас, после ни поведоха тържествено към двореца на великия Пинто. Вие, господа благородници, без съмнение ще попитате как мюсюлманинът Ашарат е бил приет с толкова почести точно от тези, които желаят така силно изтреблението на неверниците. Алтотас, католик и самият той малтийски рицар, винаги ми е говорил за един всемогъщ Бог, който с помощта на своите ангели и съветници е установил всеобщата хармония и й е дал красивото и велико име Космос. Накрая аз бях теософ. Пътешествията ми бяха завършили. Всичките тези градове с различни имена и обичаи не предизвикваха у мен никакво учудване, тъй като по време на тридесет и двете си прераждания аз вече ги бях посетил до един. Това, което ме изненада, бяха промените, настъпили с техните жители. Аз можех като дух да витая в небесата, над събитията и да следя хода на човечеството. Видях, че само прогресът води към свободата, че Господ изпраща пророците, за да крепят колебливия ход на човечеството, което, излязло сляпо от люлката си, прави всеки век по крачка към светлината; вековете са дните на народите. Сега разбирате, че съм дошъл от Изток съвсем не за да изпълня лесните масонски обреди. Аз съм дошъл да ви кажа: „Братя, вземете крилата и очите на орела, извисете се над света, стигнете с мен до върха на планината, където Сатаната е завел Исус, и хвърлете поглед върху земните кралства.“ Франция е начело на нациите. Нека я подкрепим с факла и тази факла, която ще я опожари, ще бъде спасителен пожар, който ще освети света. Именно поради това представителят на Франция сега не е сред нас. Може би той се е оттеглил от своята мисия… Нужен е човек, който не се спира пред нищо… Аз ще отида във Франция.

— Ще отидете във Франция? — запита председателят.

— Да, това е най-важният пост… Аз го вземам за себе си. Това е най-опасното дело… Наемам се с него.

— Значи вие знаете какво става във Франция? — поде отново председателят.

Просветеният се усмихна.

— Зная, защото самият аз съм го подготвил. Един стар, страхлив и покварен крал, но не толкова стар и толкова отчаян, колкото монархията, която представлява, седи на френския престол^[13]. Остават му едва няколко години живот. Бъдещето трябва да е добре подготвено от нас за деня на неговата смърт. Франция е разковничето на нашия успех. Шестте милиона ръце, които се вдигат по знак на върховния кръг, ще изтръгнат този камък и монархията ще се срути. И когато един ден разберат, че вече няма крал във Франция, европейските владетели, седнали най-безочливо на троновете си, ще усетят световъртеж и ще се устремят към пропастта, открила се след сгромолясването на престола на Свети Луи^[14].

— Простете, многоуважаеми господарю — обади се намиращият се отдясно на председателя водач, чийто немски планински диалект издаваше, че е от Швейцария, — несъмнено вашият ум е обмислил всичко?

— Да — отговори лаконично Великия копт.

— И все пак, дълбокопочитаемият учител ще ме извини, че говоря така, но сред нашите планински върхове, в долините ни и на брега на езерата ни ние сме свикнали да говорим свободно, така както полъхва вятърът и шумоли водата. И все пак повтарям, че моментът е неподходящ, защото ето, че се подготвя едно голямо събитие и тъкмо на него френската монархия ще дължи възраждането си. Аз, който имам честта да ви говоря, велики учителю, аз видях една дъщеря на Мария-Терезия^[15] сред блясък и великолепие да се отправя към Франция, за да слее кръвта на седемнадесетте Цезари^[16] с потомъка на шестдесет и един крале. И народите се веселяха сляпо, както правят винаги когато им отпуснат или… позлатят юздите. Така че, аз повтарям, от свое име и от името на моите братя, че моментът е неподходящ.

Всеки се обърна съсредоточено към този, който посрещаше така спокойно и така дръзко неодобрението на великия учител.

— Говори, братко — каза Великия копт, без да изглежда развълнуван, — твоето мнение ще бъде споделено, ако е добро. Ние, избраниците на Бога, не отблъскваме никого и съвсем не жертваме световния интерес заради засегнатото си честолюбие.

Представителят на Швейцария продължи сред дълбока тишина:

— По време на моите изследвания, многоуважаеми учителю, аз успях да се убедя в една истина, а тя е, че винаги ликът на хората разкрива пред този, който може да чете, техните пороци и добродетели. Човек променя изражението на лицето си, смекчава погледа и кара устните си да се усмихват, всичките тези движения на мускулите са му подвластни. Но главното в неговия характер не може да бъде скрито, то остава неизлечимо свидетелство за това, което вълнува сърцето му. Е, добре! Аз прочетох върху челото на младото момиче, което трябва да управлява Франция, гордостта, смелостта и така нежното милосърдие, присъщо на дъщерите на Германия. Аз прочетох върху лицето на младия мъж — нейния бъдещ съпруг, спокойното хладнокръвие, християнското благодушие и придирчивия ум на наблюдателя. И тъй, как един народ, и по-точно френският народ, който не помни злото и никога не забравя доброто, защото са му били достатъчни Шарльоман^[17], Свети Луи и Анри IV^[18], за да изтърпи двадесет разпуснати и жестоки крале, как един народ, който се надява винаги и не се отчайва никога, не ще обича една млада, красива и добра кралица, един тих, милостив крал и добър управник след разорителната и прахосническа ера на Луи XV, след публичните оргии и потайните отмъщения, след царуването на родовете Помпадур и Дю Бари^[19]! Франция няма ли да благослови принцовете, които ще бъдат пример за добродетелите, които изредих и които ще донесат в зестра мира в Европа? Ето дофината^[20] Мария-Антоанета ще премине границата; олтарът и брачното легло се приготвят във Версай. Подходящ ли е моментът да започнем от Франция вашето реформаторско дело? Простете още веднъж, но аз бях длъжен да кажа това, почитаеми господарю, което чувствам в дъното на душата си, и това, което считам за мое задължение да изложа пред вас и да оставя на вашата непогрешима мъдрост.

При тези думи този, който току-що беше говорил и когото непознатият посочи като апостола от Цюрих, се поклони, приемайки хвалебствения шепот на единодушно одобрение, за да чуе отговора на Великия копт. Той не се забави и поде веднага:

— Ако вие четете по лицата, прославени братко — каза той, — аз чета в бъдещето. Мария-Антоанета е горда, тя ще упорства в борбата и ще загине от нашите атаки. Дофинът Луи-Огюст е добър и милостив, той ще отслабне в битката и ще загине като жена си. Само че всеки от тях ще загине поради различна добродетел или противоречив недостатък. Те се ценят в този момент, но ние няма да им дадем време да се обикнат и след една година те ще се мразят. Впрочем защо да разискваме, братя, откъде идва светлината, след като тази светлина се проявява в мен, след като аз идвам от Изток, воден като овчар от звездата, която известява едно второ прераждане. Утре се захващам с това и с вашето съдействие искам за двадесет години да завършим нашето дело. Двадесет години ще бъдат достатъчни, ако тръгнем обединени и силни към една обща цел.

— Двадесет години са доста дълго време — изроптаха много от призраците.

Великия копт се обърна към нетърпеливите.

— Да — каза той, — без съмнение е доста дълго за всеки, който си въобразява, че един принц се убива така, както се убива човек с ножа на Жак Клеман^[21] или с ножчето на Дамиен. Безумци! Ножът убива човека, това е вярно, но той подобно на стоманата, която дарява живота, отсича клонката, от която избуяват нови десет, и мъртвият крал, положен в своята гробница, бива последван от един Луи XIII — глупав тиранин, един Луи XIV — разумен деспот, един Луи XV — идол, облян от сълзите и кръвта на обожателите си също като тези чудовищни божества, които видях в Индия да премазват с монотонна усмивка жените и децата, постилащи гирлянди под колесницата им. Е? Вие намирате, че двадесет години са много, за да бъде заличено името на краля от сърцата на тридесет милиона души, които някога принасяха в жертва на Бога живота на своите деца, за да откупят този на малкия крал Луи XV! Е? Вие вярвате, че е лесно да се превърнат в омразни за Франция кралските лилии, които, сияйни като звездите на небето, ласкави като уханията на цветята, за които напомнят, в продължение на хиляда години носеха светлината, милосърдието и победата по всички краища на света. Не се отказвайте, братя, опитайте! Давам ви не двадесет години, а цял век! Вие сте разпръснати, треперещи, непознати един за друг. Единствен аз знам имената на всички ви, единствен аз мисля за обединяването в едно цяло на разединените ви сили, единствено аз съм веригата, която ви свързва в един велик братски съюз. Всичко това може да стане не само след смъртта на монарха, а на монархията изобщо, след намаляването на религиозната власт, след изчезването на всякаква социална разлика и, накрая, след унищожаването на аристократичните съсловия и на делението според феодалното имущество. Искам двадесет години за разрушаването на един стар свят и построяването на нов, двадесет години ще рече двадесет секунди от вечността. И вие казвате, че е много!

Продължителен шепот на възхищение и одобрение последва словото на мрачния пророк. Беше ясно, че той е завладял цялата симпатия на тези тайнствени представители на европейската мисъл. Великия копт се порадва за момент на своя триумф. След това, като почувства, че той е пълен, продължи:

— Сега, братя, да видим, когато аз нападна лъва в бърлогата му, когато ще рискувам живота си за свободата на света, какво ще направите вие за успеха на каузата, на която сме посветили нашия живот, богатство и свобода. Какво ще направите, кажете? Ето какво съм дошъл да ви попитам.

Тишина, плашеща със силата на своята тържественост, последва тези думи. В мрачната зала призраците бяха погълнати от сериозните намерения за свалянето на двадесет трона. Шестте водачи се отделиха от останалите и се върнаха след няколко минути съвещание при върховния водач.

— Аз — рече председателят — представям Швеция. В името на Швеция предлагам за разрушаването на трона на Ваза^[22] миньорите, които го издигнаха, и сто хиляди сребърни екю.

Великия копт извади бележника си и записа в него току-що направения му дар. Този, който седеше вляво от председателя, проговори на свой ред:

— Аз — каза той, — изпратен от ирландските и шотландските кръгове, не мога да обещая нищо от името на Англия, която ревностно се сражава срещу нас. Но от името на бедната Ирландия и от името на бедната Шотландия обещавам принос от три хиляди души и от три хиляди крони годишно.

Върховният водач записа и този дар.

— А вие? — попита той третия водач.

— Аз — отговори този, чиято сила и енергия личаха под неудобната дреха на посветените, — аз представям Америка, където всеки камък, всяко дърво, всяка капка вода, всяка капка кръв принадлежат на бунта. Колкото злато имаме — ще го дадем, колкото кръв имаме — ще я пролеем, но ние ще можем да действаме само ако сме свободни. Затова трябва да започнете от нас, многоуважаеми господарю. Ако искате да освободите французите от кралската власт, първо освободете нас от чуждото владичество.

— Така и ще бъде направено — отговори Великия копт. — Вие ще бъдете освободени първи, а Франция ще ви помогне за това. Бог е казал на всички езици: „Помагайте си взаимно.“ Тъй че почакайте. За вас, братко, очакването не ще бъде дълго, уверявам ви.

После той се обърна към представителя на Швейцария, който рече:

— Аз не бих могъл да ви обещая нищо освен моя личен принос. Синовете на нашата република от дълго време са свързани с френската монархия. Те продават кръвта си още от Маринян^[23] и Пави^[24], те са предани и дават всичко от себе си за този, който ги е купил. За първи път, велики господарю, аз се срамувам от нашата преданост.

— Така да бъде — отговори Великия копт, — ние ще победим без тях и въпреки тях. Ваш ред е, представителю на Испания.

— Аз — отговори подканеният — съм беден и мога да дам само моите три хиляди братя, но всеки един от тях струва колкото хиляда реала годишно. Испания е мързелива страна, където човек няма против да спи върху легло на мъчението, стига само да спи.

— Добре — каза коптът. — А вие?

— Аз — отговори този, към когото се обърнаха, — аз представлявам Русия и полските кръгове. Нашите братя са богати недоволници или бедни крепостни, обречени на неспирен труд и на преждевременна смърт. Не мога да обещая нищо от името на крепостните селяни, защото те не притежават нищо, дори и живота си, но ви обещавам от три хиляди богати хора по двадесет луидора годишно.

Останалите представители се изредиха един след друг. Всеки представяше малко кралство, голямо княжество или бедна държава. Всички дарове бяха записани в бележника на великия предводител и всеки положи клетва да изпълни обещаното.

— Сега — каза Великия копт — паролата, която символизират трите букви, по които ме познахте, вече известна в едната част на света, ще се разпространи и в другата. Всеки посветен трябва да носи тези три букви не само в сърцето си, но и върху гърдите си, защото ние, суверен и господар на ложите на Изтока и Запада, отредихме гибелта на лилията. Заповядвам ти, братко от Швеция, на теб, братко от Шотландия, на теб, братко от Америка, на теб, братко от Швейцария, на теб, братко от Испания, на теб, братко от Русия: Lilias pedibus destrue^[25].

Шумно одобрение, наподобяващо ревящо море в дъното на пещерата, се понесе като злокобен повей към планинските недра.

— А сега, в името на Бащата и Господаря, вървете си — каза върховният предводител, когато шепотът утихна, — върнете се един по един в подземията, които водят към пътеките на Мон-Тонер, и едни през реката, други през гората, а останалите през долината, разпръснете се преди изгрев слънце. Ще ме видите още един път и това ще бъде в деня на нашия триумф. Вървете!

Накрая той завърши своето кратко слово с един масонски жест, разбран само от шестте главни водачи, които останаха около Великия копт, след като посветените от висш ранг вече бяха изчезнали. Тогава върховният се отдели с шведа настрани.

— Сведенборг — му рече той, — ти наистина си вдъхновен човек и Бог ти благодари чрез моя глас. Изпрати парите във Франция на адреса, който ще ти посоча.

Председателят смирено поздрави и се отдалечи, изумен от това ново отношение на Великия копт към него.

— Привет, смели Феърфакс — продължи върховният, — вие сте достоен син на вашите предци. Поздравете Вашингтон още първия път, когато му пишете.

Феърфакс се поклони на свой ред и се оттегли по стъпките на Сведенборг.

— Ела, Пол Джоунс — се обърна коптът към американеца, — ела, защото ти говори добре — аз очаквах това от теб. Ти ще станеш герой на Америка. Бъдете, ти и тя, готови при първия сигнал.

И американецът, треперещ като от дъха на някой бог, също се оттегли.

— Ти, Лафатер — продължи избраникът, — остави теориите, защото е време да се премине към практиката. Не изучавай повече какво е човек, а това, което той може да бъде. Върви и тежко на онези от твоите братя, които ще се вдигнат срещу нас, защото народният гняв е бърз и покосяващ като божия!

Представителят на Швейцария се поклони, треперейки, и изчезна.

— Послушай ме, Хименес — продължи коптът, като се обърна към онзи, който беше говорил от името на Испания, — ти си усърден, но не си убеден в успеха на делото. Ти казваш, че твоята страна спи, това е, защото никой не я събужда. Върви, Кастилия е все още родината на Сид.

Последният представител се приближи на свой ред, но не направил и три крачки, върховният го спря с жест.

— Ти, Сиефор от Русия, ти ще извършиш предателство, преди да измине и месец, а след месец ще си мъртъв.

Московският пратеник се свлече на колене, но Великия копт го изправи със заплашителен жест и осъденият излезе, като залиташе.

Тогава, останал сам, странният човек, когото представихме като главен герой в тази драма, се огледа около себе си и като видя приемната зала празна и тиха, загърна своя редингот от черно кадифе с бродирани бутониери, нагласи шапката на главата си, бутна резето на тежката бронзова врата, която се беше затворила зад него, и пое по планинските клисури, като че те му бяха отдавна познати. След това, стигнал до гората, макар че нямаше нито път, водач, светлина, той я прекоси, воден сякаш от невидима ръка.

От другата страна на горския пояс той потърси с очи коня си и като не го видя никъде, се заслуша. Тогава му се стори, че чува далечно цвилене. Едно особено изсвирване излезе из устата на пътника. Миг след това Джерид дотича в сянката, верен и покорен като весело куче. Пътникът го възседна и ловко понесени от вихрен бяг, те двамата скоро изчезнаха, слели се с мрачните гъсталаци, които се простираха между Даненфелс и Мон-Тонер.