Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (150)

148.
Разкритие

Балзамо затвори вратата и се появи в стаята в мига, когато Филип наблюдаваше сестра си със смесица от ужас и любопитство.

Балзамо се приближи до огнището и запали свещ. После доближи пламъка й до лицето на Андре, но клепачите й не потрепнаха.

— Да, да, тя спи, вижда се, но какъв странен сън, Боже мой! — възкликна Филип.

— Е, добре, ще я разпитам, или не, по-скоро вие ще го направите, тъй като изразихте опасение, че аз ще й задам недискретни въпроси — продължи Балзамо. — Хайде, кавалере, разпитайте я!

Младото момиче начаса се усмихна.

— Питайте, тя ще ви отговори.

— Но щом не си спомни нищо, докато беше будна, как ще си спомни, когато спи?

— Това е една от тайните на науката.

Балзамо въздъхна и седна в едно кресло в ъгъла на стаята. Но докато Филип мислеше за постигналото го нещастие и челото му се помрачаваше, челото на Андре на свой ред се засенчи от облак и тя първа проговори:

— Братко, имаш право, настана голяма беда за семейството ни.

Филип се втренчи в сестра си.

Андре се изчерви.

— Колко е лошо от твоя страна, Филип, да мислиш, че Андре те е излъгала!

Филип погледна графа сякаш искаше мнението му.

— О, бъдете спокоен, тя няма да си спомня нищо, когато се събуди.

— Е, добре, щом виждаш, разкажи ми, сестричке, какво се случи през нощта, когато загуби съзнание.

— Няма ли да започнете с нощта на 31 май? — прекъсна го Балзамо. — Вашите подозрения се отнасят и към нея, нали? Дойде моментът да изясним всичко наведнъж.

— Не си спомням — промълви Андре.

— Чувате ли, господин графе?

— Трябва да си спомни, трябва да говори, заповядайте й го!

— Но тя е спяла…

— Душата й е била будна.

Балзамо стана и протегна ръка към Андре, като смръщи вежди — гримаса, която означаваше, че удвоява волята и действието си.

— Спомнете си. Аз искам това.

— Спомням си — каза Андре.

— И така виждате ли самата себе си?

— Да. Държа в ръката си чашата, приготвена от Никол… О, Боже мой!

— Какво? Какво има?

— Ах, злосторница! В чашата има напитка, приготвена предварително. Ако я изпия, ще се погубя…

— Напитка ли? — извика Филип. — С каква цел?

— Тъкмо я поднасях към устните си и в този миг… графът ме повика.

— И тогава?

— Оставих чашата и заспах.

— А той къде беше?

— Под липите, срещу прозореца ми.

— Нима графът не влезе в стаята ти?

— Не.

Един поглед на Балзамо към Филип ясно му каза: „Не ви излъгах, нали?“

— Какво искаше от вас графът?

Андре се поколеба.

— Говорете, проверете, няма да слушам — провикна се Балзамо.

При тези думи той се строполи в креслото и обгърна главата си с ръце сякаш за да попречи на думите й да достигнат до него.

— Какво искаше от вас графът? — попита отново Филип.

— Искаше новини.

Андре млъкна отново, като че ли се страхуваше да не разбие сърцето на графа.

— За едно лице, което беше избягало от дома му и… — Андре сниши гласа си — което вече не е между живите.

Колкото и тихо да произнесе Андре тези думи, Балзамо ги чу или по-скоро ги отгатна и мрачно въздъхна. Филип престана да задава въпроси и за миг настана пълно мълчание.

— Продължете, продължете, брат ви иска да узнае всичко, госпожице — насърчи я Балзамо. — Той трябва да узнае всичко. Какво направи този мъж, след като получи исканите сведения?

— Избяга. Докато той се отдалечаваше от мен, силата, която ме поддържаше, намаляваше и аз паднах.

— Можете ли да си спомните какво ви се случи по време на съня?

— Един мъж излезе иззад един храст. Взе ме на ръце и ме понесе…

— Къде?

— Отнесе ме до апартамента ми.

— А! Виждате ли кой е този мъж?

— Почакайте… Да… Да… Да… — продължи Андре с отвращение и болка. — О, но това е пак малкият Жилбер!

— Какво направи той?

— Положи ме на софата.

— Гледайте добре — намеси се Балзамо. — Искам да виждате.

— Ослушва се… Отива в другата стая. Отстъпва ужасен… Влиза в стаята на Никол… О, Боже мой Боже мой! След него идва друг мъж, а аз не мога нито да стана, нито да се защитавам, нито дори да викам. Та аз спя!

Лицето на Андре изрази дълбока страдание.

— Назовете този мъж — каза Балзамо. — Аз го искам.

— Кралят — промълви Андре.

Филип настръхна.

— А! — промълви Балзамо. — Имах подобни съмнения.

— Той се приближава до мен, говори ми — продължи Андре, — взема ме в ръцете си, прегръща ме, целува ме… О, братко!

По бузите на Филип се стичаха едри сълзи, а ръката му стискаше дръжката на дадената му от Балзамо шпага.

— О, какво щастие! Той е объркан… Спира ласките… Уплашен е и побягва. Андре е спасена!

Филип дишаше на пресекулки и поглъщаше всяка излязла от устата на сестра му дума.

— Андре е спасена! Спасена е! — повтори той машинално.

— Почакай, братко, почакай!

Като че ли за да си даде кураж, младото момиче потърси подкрепа в ръката на Филип.

— Там, там, в стаята на Никол, той е с нож в ръка…

— С нож в ръка ли?

— Виждам го. Блед е като смъртник.

— Но кой?

— Жилбер.

Дъхът на Филип спря.

— Върви след краля. Затваря вратата след него. Настъпва с крак свещта, която е паднала на пода и е подпалила килима. Приближава към мен… О!

Младото момиче се хвърли в прегръдките на брат си. Цялото й тяло се вдърви, като че щеше да се пречупи.

— О, мизерник! — каза тя накрая.

После падна отново в леглото, останала съвсем без сили.

— Боже мой! — провикна се Филип, който не смееше да прекъсне сестра си.

— Той е! Той е! — прошепна тя.

Накрая викът на Андре заглуши всичко.

— Какво е това? Чуйте! — запита Балзамо. — Сякаш се отвори някаква врата.

— Това беше той! — извика Андре. — Пак той! Жилбер! Жилбер, все той! Ще го убиеш, нали, Филип? О, Филип, ти ще го убиеш!

— О, да! — извика младежът и се втурна към преддверието с гола шпага в ръка, а Андре се строполи отново върху софата.

Балзамо се втурна след младия човек, хвана го за ръката и му каза:

— Внимавайте, господине! Тайната ще стане публично достояние. Утрото вече настъпи, а когато се вдигне шум в кралския дом, ехото е звучно!

— О, Жилбер, Жилбер — прошепна Филип, — скрил се е там, чувал ни е. Можеше да го убия! Проклет да е този злодей!