Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (13)

11.
Господарка и прислужница

Състоянието, в което Никол се бе върнала в стаята си, съвсем не отговаряше на престореното й спокойствие. Въпреки лукавството, което искаше да прояви, въпреки увереността, която мислеше, че е доказала, младата девойка в действителност притежаваше само известна доза самохвалство, достатъчна, за да я направи да изглежда опасна и покварена. Тя имаше по природа разюздано въображение и съзнание, извратено от лоши четива.

Млада, силна, изпълнена със селска жизненост, надарена със способността да забравя, така ценна за всеки, който се стреми само да командва тези, които го обичат, Никол можа да заспи, след като бе обмислила своя малък план за отмъщение заедно с всички демони, които я удостояваха с честта да обитават малкото й седемнадесеттодишно сърце.

Освен това тя смяташе госпожица Дьо Таверне също и дори повече виновна от Жилбер. Дъщеря на благородническо съсловие, цялата скована от предразсъдъци, надута от горделивост, която в манастира в Нанси говореше в трето лице с принцесите, на „ви“ с херцогините, на „ти“ с маркизите и с някой по-нисш. Тя бе статуя, привидно студена, но чувствителна под мраморната си обвивка. Тази статуя й изглеждаше смешна и долна, след като можеше да бъде жена на един селски Пигмалион^[1] като Жилбер.

Но да накара Жилбер да страда заради Андре и двамата да й бъдат подвластни, да ги види да побледняват или да се изчервяват под погледа й на прислужница, да стане абсолютна господарка и може би да накара Жилбер да съжалява за времето, когато ръката, която целуваше, беше само привидно груба — ето това подхрани нейното въображение и поласка нейната гордост, ето това й се стори наистина хитро, ето на това тя се спря.

После заспа.

Вече се бе съмнало, когато Никол се събуди, свежа, лека с отпочинал дух.

Въоръжена с морална сила, Никол отвори вратата на стаята на Андре, както беше упълномощена от господарката си да го прави, ако в седем часа тя още не е станала. Едва влязла в стаята, Никол спря.

Андре, бледа и с чело, покрито с пот, в която бяха плувнали красивите й коси, беше просната на леглото си, като едва дишаше и от време на време се превиваше в тежкия си сън с мрачно болезнено изражение.

От време на време дъхът й, на моменти прекъсван, излизаше като болезнено хриптене и тя издаваше нечленоразделно стенание.

Никол я разгледа внимателно и тихо поклати глава, защото си даваше сметка и разбираше, че няма красота, която може да се сравнява с красотата на Андре. След това тя отиде до прозореца и отвори капака. Поток светлина нахлу в същия момент в стаята и накара възморавите клепачи на госпожица Дьо Таверне да потрепнат. Тя се събуди и като поиска да се надигне, почувства такава голяма умора и такава остра болка, че отново се тръшна на възглавницата си, надавайки вик.

— Е, Господи! — каза Никол. — Какво ви е, госпожице?

— Късно ли е? — попита Андре, като търкаше очите си.

— Много късно, госпожицата е останала в леглото един час повече от обикновено.

— Не зная какво става, Никол — рече Андре, като се огледа, за да се увери къде е. — Чувствам се преуморена. Гърдите ми са смазани.

Никол прикова очи върху нея, преди да отговори.

— Това е начало на настинка, която госпожицата ще да е хванала тази нощ.

— Тази нощ! — отговори Андре изненадано. — О! — рече тя, забелязвайки безпорядъка в тоалета си. — Значи не съм се събличала? Как е възможно това?

— Ех! — рече Никол. — Нека госпожицата каже.

— Нищо не си спомням — каза Андре, като хвана чело с двете си ръце. — Какво се е случило с мен? Полудяла ли съм!

И тя се приповдигна, като се огледа за втори път наоколо със слисано лице.

— А, да — каза тя, като направи усилие, — спомням си, вчера бях така изморена, така изтощена… това ще да е от бурята…

Никол посочи с пръст леглото й, смачкано, но въпреки безпорядъка застлано. Андре се спря, мислеше за чужденеца, който я бе гледал по особен начин.

— После — продължи Андре — аз заспах на табуретката до моя клавесин. От този момент нататък не си спомням повече нищо. Трябва да съм се качила в стаята си полузаспала и да съм се хвърлила на леглото, без да имам сили да се съблека.

— Трябваше да ме повикате, госпожице — каза Никол с престорено любезен тон. — Но тогава госпожицата е останала много до късно на клавесина, тъй като, преди госпожицата да влезе в своята стая, аз чух шум от стъпки и слязох.

Тук Никол спря, очаквайки да забележи някакво вълнение у Андре, някакъв знак, някаква руменина, но последната остана спокойна, а душата й сякаш прозираше през чистото огледало на нейното лице.

— И какво? — попита Андре.

— Какво! Госпожицата не беше пред своя клавесин.

Андре повдигна глава, но бе невъзможно да се прочете друго освен учудване в красивите й очи.

— Но това е много странно! — каза тя.

— Наистина е така.

— Казваш, че въобще не съм била в салона, а аз не съм мърдала оттам.

— Госпожицата ще ми прости — каза Никол.

— Мисля, че грешиш, Никол — каза Андре с голяма кротост. — Аз въобще не съм ставала от табуретката. Спомням си, струва ми се, само това, че ми беше студено, че изпитах тежест и голяма трудност да вървя.

— О — каза Никол подигравателно, — когато видях госпожицата, тя все пак вървеше добре.

— Но ти каза преди малко, че не съм била в салона.

— Това е, защото не в салона видях госпожицата.

— А къде тогава?

— В преддверието, близо до стълбите.

— Но как? Все пак аз съм сигурна, че не съм мърдала от салона — продължи Андре, наивно ровейки в спомените си.

— А аз — каза Никол — съм сигурна, че видях госпожицата в преддверието. Дори помислих — добави с удвоено внимание, — че госпожицата се връща от разходка в градината. Вън беше много хубаво, вчера през нощта, след бурята. Приятно е да се разхождаш нощем — въздухът е по-свеж, цветята ухаят най-силно, нали, госпожице?

— Но ти добре знаеш, че не бих посмяла да се разхождам през нощта — каза Андре с усмивка, — аз съм твърде страхлива!

Никол съвсем не счете за нужно да продължи разследването. Това хладнокръвие, което й се струваше върхът на лицемерието, я плашеше.

Така тя реши, че е благоразумно да даде друга насока на разговора.

— Преди малко госпожицата каза, че страда? — продължи тя.

— Да, наистина страдам много — отвърна Андре. — Чувствам се уморена, смазана, и то без никаква причина. Вчера вечерта правих съвсем същото както обикновено. Ако съм започнала да се разболявам?

— О, госпожице — каза Никол, — човек понякога изпитва и скръб!

— Какво? — учуди се Андре.

— Как какво! Скръбта предизвиква същия ефект като умората. Знам това.

— Така ли? Нима ти изпитваш скръб, Никол?

— Но да, госпожице — отвърна Никол, свеждайки поглед.

Андре стана лениво от леглото си, докато се събличаше, за да се облече отново.

— Разкажи ми — каза тя.

— Всъщност аз тъкмо идвах при госпожицата, за да й кажа…

Тя спря.

— И тъй — отвърна простичко Андре.

— Имам намерение да се омъжвам, госпожице — продължи Никол.

— Хайде де! — рече Андре. — Още нямаш седемнадесет години, а мислиш за това?

— Госпожицата е само на шестнадесет.

— Е, и?

— Е, и! Макар и госпожицата да е само на шестнадесет, не мисли ли тя понякога за женитба?

— Какво ви кара да мислите така? — попита строго Андре.

Никол отвори уста да изрече някоя дързост, но добре познаваше Андре и знаеше, че едва започнало, обяснението ще бъде бързо прекъснато, затова промени намерението си.

— Всъщност аз не мога да знам какво мисли госпожицата, аз съм селянка и следвам природните закони. Е, добре, аз обичам някого.

— А този някой обича ли ви?

— Така мисля, госпожице.

Никол разбра, че съмнението е твърде слабо и че в подобна ситуация се изискваше утвърдителен отговор.

— Ще рече, че съм сигурна в това — добави тя. — Трябва да се мисли за бъдещето. Вие, която сте дъщеря на благородник, вие безспорно ще имате богатство от някой заможен роднина. Аз, която нямам дори роднина, ще имам само това, което сама си намеря.

Тъй като всичко това изглеждаше на Андре съвсем простодушно, тя малко по малко забрави тона, с който бяха произнесени думите, които бе намерила за неблагоприлични, и естествената й доброта взе надмощие.

— Всъщност — каза тя — за кого искаш да се омъжиш?

— О, някой, когото госпожицата познава — рече Никол, като прикова двете си хубави очи върху тези на Андре.

— Кой е той? Караш ме да се измъчвам. Да видим.

— Добре тогава, той е… Жилбер — каза тя.

За голямо учудване на Никол Андре дори не премигна.

— Жилбер, малкият Жилбер, синът на моята дойка?

— Самият той.

— Как! Ти искаш да се омъжиш за това момче?

— Да, госпожице, за него.

— А той обича ли те?

Никол помисли, че моментът е решителен.

— Казвал ми го е двадесет пъти — отвърна тя.

— Добре тогава, омъжи се за него — каза спокойно Андре, — не виждам никаква пречка. Ти вече нямаш родители, той е сирак, всеки от вас е господар на своята съдба.

— Без съмнение — запелтечи Никол, стъписана от това развитие на нещата, така различно от нейните очаквания. — Какво! Госпожицата разрешава!

— Напълно, само че и двамата сте доста млади.

— Ще работим.

— Какво ще работи той, не го бива за нищо.

В този момент Никол не издържа повече, това лицемерие я бе изтощило.

— Госпожицата ще ми позволи ли да й кажа, че тя се отнася доста зле с нещастния Жилбер — отговори тя.

— Ами! — каза Андре. — Отнасям се с него така, както го заслужава, той е мързеливец.

— О, госпожице, той все чете и иска единствено да се образова.

— Изпълнен с лоши намерения — продължи Андре.

— Не към госпожицата все пак — отвърна Никол.

— Как така?

— Госпожицата го знае по-добре от всеки, тя, която му поръчва да ловува за трапезата.

— Аз?

— И която понякога го кара да изминава по десет левги, за да намери дивеч.

— Боже мой, признавам, че никога не съм обръщала и най-малко внимание на това.

— На дивеча… — каза Никол, като се присмя.

— Но какво означава тази духовитост? — попита Андре, като изведнъж се оживи.

— Аз не съм духовита, госпожице — каза Никол. — Духовитостта е подходяща за високопоставените дами. Аз съм едно бедно момиче и казвам чисто и просто това, което е.

— Това, което е? Да видим!

— Госпожицата клевети Жилбер, който е изпълнен с внимание към нея.

— Но той изпълнява само своите задължения като прислужник. По-нататък?

— Но Жилбер не е прислужник, госпожице, не му се плаща. Той е син на ваши стари полски работници, дава му се храна, дава му се подслон, той не прави нищо в замяна — толкова по-зле за него.

— Достатъчно, Никол — каза строго Андре. — Обяснете ми веднага какво искате да кажете?

— Госпожицата със сигурност знае по-добре от мен това, което искам да кажа.

— Не, не зная нищо, дори не се досещам за нищо, тъй като нямам време да отгатвам гатанките, които ми задавате. Искате моето съгласие, за да се ожените, нали?

— Да, госпожице, и моля госпожицата да не ми се сърди, ако Жилбер ме обича.

— А какво ме интересува дали Жилбер ви обича, или не ви обича? Ето на, в действителност вие ме уморявате, госпожице.

Никол се повдигна на малките си крака като млад петел на задните си нокти. Ядът, така дълго сдържан в нея, най-накрая преля.

— А може би — рече тя — госпожицата вече е казала същото нещо на Жилбер.

Андре се приближи към Никол, като я изгледа с презрителен поглед.

— От един час поради някаква причина сте безкрайно безочлива. Искам да престанете с това.

— Но… — рече Никол леко развълнувана.

— Казвате, че съм говорила с Жилбер?

— Да, госпожице, това казвам.

Една мисъл, която дълго време се бе струвала невъзможна на Андре, мина през ума й.

— Но тази нещастница ревнува, Бог да ми прости! — извика тя, като избухна в смях. — Успокой се, бедна ми Льоге, аз не поглеждам твоя Жилбер и дори не бих могла да ти кажа какъв е цветът на очите му.

И Андре се почувства напълно готова да прости това, което според нея не беше вече безочие, а лудост. Но това съвсем не влизаше в сметките на Никол, тя гледаше като обидена и съвсем не искаше прошка.

— Вярвам ви — отвърна тя, — няма начин да разберете това, като го гледате през нощта.

— Но какво… — рече Андре, която започваше да разбира, но още не можеше да повярва.

— Казвам, че ако госпожицата говори с Жилбер само нощем, както направи вчера, това не е начинът добре да познава чертите на лицето му.

— Ако не се изясните веднага, внимавайте! — рече Андре, силно пребледняла.

— О, това ще бъде много лесно, госпожице — каза Никол, като изостави целия си предпазлив план. — Тази нощ видях…

— Млъкнете, викат ме отдолу — каза Андре.

Всъщност един глас викаше от приземието.

— Андре! Андре!

— Това е господин баща ви, госпожице — каза Никол, — заедно с чужденеца, който прекара нощта тук.

— Слезте и кажете, че не мога да отговоря, кажете, че страдам, че съм отпаднала, и се върнете, за да довършим както подобава този странен спор.

— Андре! — извика отново баронът. — Господин Балзамо иска само да ви удостои със сутрешните си поздравления.

— Вървете! Казвам ви! — повтори Андре, като посочи вратата на Никол с жест на кралица.

Никол се подчини, както се подчиняваше на Андре всеки, на когото тя заповядваше, без да отговаря, без да смръщи вежди. Но когато тя излезе, Андре почувства нещо странно. Приближи се до прозореца и видя Балзамо, който я поздравяваше почтително, приковал очи в нея. Андре залитна и се задържа за капаците, за да не изгуби равновесие.

— Добър ден, господине — отговори тя на свой ред.

Тя произнесе тези три думи точно в момента, когато Никол, която идваше да предупреди барона, че дъщеря му няма да отговори, остана стъписана и със зяпнала уста, без нищо да разбира от това своенравно противоречие.

Почти веднага след това Андре, напусната от всичките си сили, падна върху креслото.

Балзамо продължаваше да я гледа.