Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (139)

137.
Припадъците на Андре

Щом Таверне дойде на себе си и усети още по-силно дълбочината на нещастието си, осъзна, че е настъпил моментът за обяснения с дъщеря му — причината за всички тревоги. Ето защо, като кипеше от гняв и негодувание, се отправи към жилището на Андре.

Младото момиче тъкмо довършваше тоалета си и беше вдигнало двете си закръглени ръце, за да прибере зад ушите си два немирни кичура. Тя чу стъпките на баща си в преддверието точно когато се канеше да излиза с книга под мишница.

— А, добър ден, Андре — каза господин Дьо Таверне. — Излизате ли? Но вие не можете да се обличате сама, Андре, това ви затруднява и вреди! Една жена, която се облича така просто, няма успех в двора! Бях ви дал препоръка да постъпите иначе.

— Простете ми, татко, госпожа дофината ме очаква.

— Уверявам ви, Андре — разгорещи се баронът, — че ако се обличате така просто, ще станете смешна. Присмехът убива човека — навсякъде! А още повече — в двора.

— Ще обмисля думите ви, господине, но засега госпожа дофината ще ме извини, че се обличам по-простичко в името на това, че бързам, за да съм навреме при нея.

— Вървете тогава, но, моля ви, върнете се, щом се освободите. Ще водим сериозен разговор.

— Да, татко — каза Андре и се опита да продължи пътя си.

— Чакайте, чакайте — извика баронът, като я поглъщаше с очи. — Не можете да излезете така. Забравили сте да си сложите червило, госпожице, а бледността ви е направо отблъскваща.

— Така ли, татко? — попита Андре и се спря.

— Ама наистина, за какво мислите, като се гледате в огледалото? Бузите ви са бледи като восък. Около очите ви има тъмни кръгове! Не се излиза така, госпожице! Видът ви ще уплаши хората.

— Нямам време да променям нищо в тоалета си, татко. Бързам.

— Това е страшно, отвратително е! — продължи да вика Таверне, като вдигна рамене. — На този свят има само една такава жена и се случи така, че това е дъщеря ми! Ама че лош късмет! Андре, Андре!

Но Андре беше вече по стълбата. Тя се обърна.

— Поне кажете, че сте болна — посъветва я Таверне. — Бъдете интересна, щом не желаете да сте красива!

— О, що се отнася до това, така ще ми бъде лесно да последвам съвета ви. Ще кажа, че съм болна, без да лъжа, той като наистина в момента се чувствам зле.

— Добре! — промърмори баронът и добави: — Само това липсваше сега, да се разболеете…

А после процеди през зъби:

— Чумата да ги вземе тези превзети жени!

Баронът се върна в стаята на дъщеря си и започна старателно да търси нещо, което би подкрепило догадките му и би му изградило окончателно мнение.

Огрявана от слънцето, залитаща и необяснимо уморена, търсеща къде да се подпре и бореща се с непознато досега неприятно усещане, Андре успя да се добере до чакалнята на Трианон. Госпожа Дьо Ноай стоеше пред кабинета на дофината и с една дума даде на Андре да разбере, че е закъсняла и че я очакваха.

Всъщност първият четец на принцесата беше абат. Той често обядваше с Нейно кралско височество, която неведнъж оказваше подобни благоволения на свои близки приятели.

Андре влезе. Дофината като всички хора на света си имаше лоши дни — тогава я болеше глава и проявяваше капризи. Разговорът с абата я беше заинтригувал, а сега, след него, книгата на Андре й се стори скучна. Ето защо тя каза на втория си четец, госпожица Дьо Таверне, да бъде точна и добави, че това е най-вече в неин интерес.

Андре, разстроена и потисната, наведе глава така, сякаш всеки миг щеше да умре. Затвори очи и загуби равновесие. Ако не беше госпожа Дьо Ноай, момичето щеше да падне на земята.

— Колко сте неиздръжлива, госпожице — прошепна госпожа Етикет.

Андре не отговори.

— Но, херцогиньо, тя се чувства зле! — възкликна дофината и стана, за да се притече на помощ на Андре.

— Не, не! — живо протестира Андре, чиито очи бяха пълни със сълзи. — Добре съм, Ваше височество, или поне се чувствам малко по-добре.

— Но тя е бледа като кърпичката си, херцогиньо, вижте я! О, наистина, аз съм виновна! Не трябваше да й се карам! Клето дете, седнете, аз искам това!

— Госпожо…

— О, но аз заповядвам! Хайде! Дайте й вашето сгъваемо столче, абате!

Андре седна и малко по малко под влияние на нежната добрина на дофината умът й се поизбистри, духът й се поуспокои и руменина отново заля бузите й.

— Е, сега ще можете ли да четете, госпожице? — попита я дофината.

— О, разбира се, надявам се…

Андре отвори книгата там, където беше стигнала предишната вечер, и започна да чете, като се стараеше да нагласи гласа си така, че да звучи най-приятно. Едва ли беше прочела две-три страници, когато пред очите й затанцуваха черни мушици, а буквите затрепериха и станаха нечетливи. Госпожица Дьо Таверне пребледня отново. Дофината, вдигнала глава заради колебливото четене на момичето, извика:

— О, пак ли? Виждате, нали, херцогиньо, че това дете е болно! Ами че тя ще припадне!

Този път самата дофина отвори едно шишенце и даде на Андре да вдъхне миризмата на течността му.

— Андре е болна, херцогиньо! — заяви дофината. — Не искам положението й да се влоши, ако остане тук.

— В такъв случай госпожицата трябва начаса да се прибере в жилището си! — отговори херцогинята.

Абатът се почувства сериозно застрашен от опасността, за която беше споменала госпожа Дьо Ноай. Той живо се надигна от мястото си и благодарение на свободното поведение, за което му даваше право неразположението на една жена, се измъкна на пръсти толкова умело, че никой не забеляза изчезването му.

Андре осъзна, че е почти в ръцете на госпожа дофината, и се засрами, че създава неприятности на една толкова високопоставена особа. Това й даде сили и тя се приближи до прозореца, за да подиша чист въздух.

— О, уверявам ви, госпожо, че вече съм съвсем добре и ще си отида сама, щом Ваше височество е така добра да ме освободи — отговори Андре.

— Да, да! И бъдете спокойна! Повече никой няма да ви се кара, щом сте толкова чувствителна, малка хитруша такава!

Андре се трогна от добротата на дофината, която приличаше на сестринска загриженост. Тя целуна ръката на покровителката си и излезе, докато принцесата я следеше с очи, силно обезпокоена. Щом момичето слезе по стълбата, тя извика от прозореца:

— Не се прибирайте веднага у дома, госпожице! Поразходете се покрай лехите с цветя. Слънцето ще ви подейства добре.

— О, Боже мой, госпожо! Колко любезности ми оказвате! — прошепна Андре.

— Направете ми удоволствието да изпратите при мен абата. Той изучава ботаника. Ето го там, до квадратната фигура с холандските лалета.

За да отиде при абата, Андре беше принудена да направи завой и да мине покрай една леха с цветя. Тя не забеляза, че на двадесет крачки от нея разговаряха двама мъже, единият от които я следеше с поглед, изпълнен с безпокойство и смущение. Те бяха Жилбер и господин Дьо Жюсьо.

— А за да опознаете почвата — каза господин Дьо Жюсьо, когото широко отворената уста на Жилбер продължаваше да заблуждава, — е необходимо да вземете шепа пръст и да я поставите в една цедилка… Както казваше вашият предишен учител, господин Дьо Русо, в природата всичко е аналогия, асимилация и стремеж да се постигне хомогенност.

— О, Боже мой! — извика Жилбер и протегна ръце напред.

— Какво има?

— Тя припадна, господине, тя припадна!

Ужасът и бледността на Жилбер, прибавени към думата тя, щяха да го издадат, ако господин Дьо Жюсьо не беше извърнал очи от лицето на младежа и не беше проследил ръката му. Като погледна в указаната му посока, наистина видя как Андре се свлече до един храст и със сетни сили се довлече до една пейка. После застана неподвижна и почти без дъх.

Това се случи по времето, когато кралят правеше ежедневното си посещение у дофината и на път от Големия за малкия Трианон обикновено минаваше през овощната градина.

И така Негово величество се появи неочаквано на сцената. Забързаният господин Дьо Жюсьо, чийто силует Негово величество едва различи и изобщо не можа да познае поради лошото си зрение, както и сподавените викове на Жилбер, издаващи уплахата му, накараха Луи XV да ускори крачка.

— Какво има? — попита той, като се приближи до пътеката, обградена с храсти, от която го отделяше само една алея с цветя.

— Кралят! — извика господин Дьо Жюсьо, като придържаше Андре.

— Кралят! — прошепна Андре и този път напълно загуби съзнание.

— Но какво има? — настоя Луи XV. — Какво й се е случило?

— Припадък, сир — каза господин Дьо Жюсьо.

Кралят се приближи, позна Андре и потрепери. После извика:

— О, но това е ужасно! Когато човек има такива болести, си остава у дома. Не е благоприлично да се умира така посред бял ден и пред очите на всички!

И като мърмореше под носа си хиляди неприятни неща по адрес на клетата Андре, Луи XV продължи пътя си към павилиона на дофината в Малкия Трианон.

Господин Дьо Жюсьо, който не познаваше предисторията на събитията, се стъписа за миг, но после се обърна и забеляза Жилбер на десет крачки от мястото. Поведението на младежа издаваше страх и безпокойство.

— Ела тук, Жилбер — извика той. — Ти си силен. Ще отнесеш госпожица Дьо Таверне у дома й.

— Аз?! — извика Жилбер и го побиха тръпки. — Аз — да я нося, да я докосна! Не, не, тя никога няма да ми го прости! Няма да го направя!

И избяга като обезумял, като викаше с цяло гърло за помощ.