Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (153)

151.
Случай на съвест

След като преписа грижливо и педантично както обикновено няколко страници от „Мечтанията на един самотник“^[1], Русо довърши скромната си закуска.

Въпреки предложения му от господин Дьо Жирарден отдих в прекрасните градини на Ерменонвил^[2] Русо се колебаеше дали да стане роб на силните на деня, както наричаше този кръг хора поради вечните си човеконенавистни настроения, и затова все още обитаваше малкото жилище на улица „Платриер“, което ние вече познаваме.

През това време Терез беше сложила ред в малкото домакинство и с кошница в ръка тръгваше на пазар. Беше девет часът сутринта. Според привичките си тя дойде да попита Русо какво би искал да вечеря.

— Както пожелаете, стига да има череши и цветя — отвърна той.

— Ще видим, ако не са много скъпи — заяви Терез.

— Разбира се — съгласи се Русо.

— Не знам дали това, което работите, има някаква стойност или не, но ми се струва, че ви плащат по-малко отпреди.

— Грешиш, Терез, плащат ми все същото, но се уморявам и работя по-малко. Освен това книжарят ми закъснява с половин час.

— Искате ли си черешите, лакомнико? Интересуват ли ви цветята, безделнико?

— Какво да се прави, добра ми стопанке — каза Русо с ангелско търпение, — духът и тялото ми са болни и не мога да излизам. Възраждам се, като поне гледам какво е хвърлил Бог с пълни шепи из полята.

Русо действително бе блед и замаян. Ръцете му мързеливо прелистваха книгата, но очите му не четяха. Терез поклати глава:

— Добре, излизам за час. Не забравяйте, че съм сложила ключовете под изтривалката, в случай че имате нужда от тях…

— О, няма да излизам — каза Русо.

— Знам, че няма да излезете, защото едва се държите на краката си. Казвам ви това, в случай че дойдат хора и се наложи да им отворите. А не било лошо и да им обърнете малко внимание. Ако се позвъни, със сигурност това не съм аз.

— Благодаря ти, добра ми Терез, благодаря ти.

Щом вратата се затвори, Русо се възползва от уединението и се отпусна с наслада на стола, загледа се в птичките, които клъвваха по някоя троха хляб на прозореца, и се обърна към слънцето, което успяваше да се промъкне между комините на съседните къщи. Мисълта му, млада и бърза, разпери криле веднага щом се почувства свободна, както се случва с мързеливците след щастлив обяд. Внезапно входната врата изскърца и откъсна философа от сладкото му бленуване.

— Какво? Вече се връща ли? Да не би да съм заспал, докато ми се струваше, че просто мечтая?

Вратата на кабинета му бавно се отвори. Русо, с гръб към нея, не си направи труда да се обърне, защото беше убеден, че Терез се връща. Последва миг мълчание. После един глас разби тишината и накара философа да потрепери:

— Извинете, господине…

Русо живо се обърна.

— Жилбер! — възкликна той.

— Да, аз съм Жилбер. Моля ви още веднъж да ме извините, господин Русо.

Видът на Жилбер накара Русо до потръпне и изтръгна от гърлото му жалостиво възклицание, което сякаш изразяваше безпокойство.

— Какво правите тук? — извика живо Русо, който не обичаше безредието и ако го забележеше у другите хора, гледаше на него като на зла умисъл.

— Господине — отговори му Жилбер, — гладен съм.

Русо отново потрепери, като чу гласа му да изрича най-ужасната дума в човешкия език.

— А как влязохте тук? — попита Русо. — Вратата беше заключена.

— Господине — отвърна Жилбер, — знам, че госпожа Терез обикновено оставя ключовете под изтривалката.

Русо се изправи, като се хвана с две ръце за облегалките на креслото си.

— Чуйте ме — каза Жилбер, — отделете ми един миг, само един миг, уверявам ви, господин Русо, че заслужавам да бъда изслушан.

— Да чуем — отвърна Русо, напълно смаян при вида на това лице, което не изразяваше нито едно от общоприетите и познати на човешкия род чувства.

— Докаран съм до такова състояние, че не зная дали трябва да крада, да убивам или да направя нещо още по-лошо… О, не се страхувайте от мен, учителю и покровителю — каза Жилбер с кротък и нежен глас, — мисля, че няма да ми се наложи да се самоубивам, ще умра така и така. Преди осем дни избягах от Трианон и оттогава шетам из гори и поля и не ям нищо друго освен сурови зеленчуци и диви плодове. Тоест дойдох тук, за да намеря някакво решение, господин Русо.

— Полудял ли сте? — извика Русо.

— Не, господине, но съм много нещастен и много отчаян. Щях да се удавя в Сена тази сутрин, ако през ума ми не беше минало едно съждение.

— И какво е то?

— Бяхте написали, че самоубийството представлява кражба към човечеството, нали?

Русо погледна младежа сякаш искаше да му каже: „Толкова ли сте честолюбив и смятате ли, че съм мислил точно за вас, като съм писал тези думи?“

— Искате да кажете: „Нима вашата смърт, окаянико и нищожество, което не притежава нищо и не държи на нищо, би представлявала някакво събитие за света?“

— Не става въпрос за това — каза Русо, засрамен, че са разгадали мисълта му, и продължи, — казахте, че сте гладен, ако не се лъжа?

— Да. Казах го.

— Добре. Понеже знаехте къде е вратата, сигурно знаете и къде е бюфетът. Идете, отворете го и си вземете хляб. После си вървете.

Жилбер не мръдна от мястото си.

— А ако не ви интересува хлябът, а искате пари, не мисля, че сте чак толкова лош, че да се отнесете зле с един старец, който беше ваш покровител, при това — в дома, където получихте подслон. Задоволете се с малкото, което имам… Дръжте — каза Русо и пребърка джобовете си, откъдето извади няколко монети.

Жилбер спря ръката му.

— О — въздъхна той с остра болка, — не става въпрос нито за хляб, нито за пари. Не сте разбрали какво исках да ви кажа, когато обяснявах, че съм се канел да се убия. Как мислите — съществува ли в този свят брънка, която може да прикрепи отново към живота човек, който иска да умре?

— Има много такива брънки — каза Русо.

— А да си баща една от тях ли е? — запита тихо Жилбер. — Погледнете ме, господин Русо, ще прочета отговора в очите ви.

— Да — заекна Русо. — Да, естествено. По какъв повод ми задавате този въпрос?

— Господине, думите ви ще бъдат присъда за мен — каза Жилбер. — Премерете ги добре, преди да ги изречете, заклевам ви. Толкова съм нещастен, че искам да си отида от света, но аз… ще имам дете!

Русо подскочи от учудване, както си седеше в креслото.

— Не се подигравайте с мен, господине — каза смирено Жилбер. — Може би смятате, че само ще боднете сърцето ми, а всъщност ще го прободете с кама. Повтарям — ще имам дете.

Русо го погледна, без да отговори.

— Ако не беше това, щях вече да съм мъртъв — продължи Жилбер. — При този ми избор си казах, че ще ми дадете добър съвет. Затова дойдох.

— И защо да ви давам съвети? — попита Русо. — Допитахте ли се до мен, когато допуснахте тази грешка?

— Тази грешка, господине…

На лицето на младежа се изписа странно изражение и той се приближи до Русо.

— Някои хора биха нарекли тази грешка престъпление — каза Жилбер.

— Престъпление ли? Ето още едно основание да не ми говорите за това. Аз съм човек като вас, а не изповедник. Впрочем не съм изненадан от думите ви. Винаги съм мислил, че няма да тръгнете по добър път. Характерът ви е зъл.

— Не, господине — отговори Жилбер, като клатеше меланхолично глава, — лъжете се. Умът ми е погрешно устроен или може би е изкривен. Прочетох много книги, които проповядваха за равенството между кастите, за гордостта на духа, за благородството на инстинктите. Тези книги, господине, бяха подписани от толкова прочути имена, че всеки беден селянин като мен би се объркал, а аз се погубих.

— Аха! Виждам накъде биете, господин Жилбер!

— Не отправям обвинения, господине. Казвам ви какво съм прочел. Обвинявам единствено моята склонност да вярвам. Повярвах и се провалих. За моето престъпление има две причини. Вие сте първата от тях. Ще стигна и до втората, но когато му дойде времето.

— В края на краищата какво искате от мен?

— Нито благодеяние, нито подслон, нито дори хляб, въпреки че съм изоставен от всички и изгладнял. Не! Искам от вас единствено морална подкрепа, искам да потвърдите вашата доктрина и само с една дума да ми върнете цялата ми сила, която се пречупи не заради изтощението или безсилието на ръцете и краката ми, но поради съмнението в ума и сърцето ми. Господин Русо, заклевам ви, искам да ми обясните дали от осем дни насам онова, което изпитвам, е мъката от глада, който усещам в стомаха си, или пък са угризенията, които разяждат мисълта ми. Направих дете, господине, като извърших престъпление. Е, добре, кажете ми, трябва ли да си скубя косите от отчаяние или да се въргалям в пясъка и да викам: „простете ми!“, или пък да кажа като жената в Светото писание „Постъпих като всички останали. Ако сред мъжете има някой по-добър от мен, нека той да ме убие с камъни.“ С една дума, господин Русо, вие сте изпитвали това, което изпитвам, отговорете ми естествено ли е един баща да изостави детето си?

Щом Жилбер произнесе последните думи, Русо пребледня повече от младежа и загуби всякакво самообладание.

— С какво право ми говорите по този начин? — заекна той.

— Защото, докато бях у вас, господин Русо, в мансардата, където ми предложихте гостоприемство, прочетох какво сте писали по този въпрос. Заявявате, че децата, родени в бедност, принадлежат на държавата, и че тя трябва да поеме грижата по тях. Говоря ви така, защото вие винаги сте били честен човек, но не сте се поколебали да изоставите децата, които са ви се родили.

— Нещастнико — каза Русо, — чел си книгата ми и идваш в дома ми да ми държиш такъв език?! Имаш порочен ум и лошо сърце.

— Господин Русо!

— Зле си чел книгите ми, както и зле тълкуваш човешкия живот! Видял си само повърхността на страниците, както и не виждаш нищо друго освен лицето! Да не би вече да нямам страсти? Кажи! Погледни ме в очите. Нима, въпреки че съм на шестдесет години, те не горят с пламъка на младостта и желанието? Та ти си чел и преписвал книгите ми! Нима не си спомняш, че въпреки упадъка ми заради възрастта и множеството ми сериозни болести сърцето ми е все още младо и, сякаш за да страда повече, е събрало в себе си остатъка от всички сили в организма ми.

— Зная това, господине — каза Жилбер, — опознах ви отблизо и ви разбрах.

— След като си ме опознал отблизо и след като си ме разбрал, не виждаш ли, че животът ми има различно предназначение от това на останалите хора? Това странно пожертвование, което не ми е присъщо, не ти ли подсказа, че се стремя към изкупление?

— Изкупление ли? — прошепна Жилбер.

— Не си ли осъзнал — продължи философът, — че тази бедност ме е принудила най-напред да взема крайно решение, а после не намерих никакво друго извинение за него освен липсата ми на интерес към всичко и постоянство в нещастието? Не си ли разбрал, че наказах моя дух чрез унижението? Защото моят дух беше виновен — той прибягваше до парадокси, за да се оправдае, докато същевременно аз наказвах сърцето си с постоянни угризения.

— А! — извика Жилбер. — Така ли ми отговаряте? Значи вие, философите, хвърляте писмени предписания за човешкия род и ни потопявате в отчаяние, като така ни обричате, ако се разбунтуваме. Ей! Какво ме интересува вашето унижение, ако то е тайно, или вашите угризения, ако и те са скрити? О, горко ви, нека престъпленията, извършени във ваше име, се струпат върху главата ви!

— Върху главата ми ли казвате? Значи проклятие и наказание наведнъж. Забравяте, че е имало наказание. О, това е прекалено. Та вие имате същите грехове, осъждате ли и себе си също така строго, както осъждате мен?

— О, дори много по-строго! — отговори Жилбер. — Моето наказание ще бъде ужасно. Вече нямам вяра в нищо, ще се оставя да бъда убит от моя противник или по-скоро от врага ми. Мога да извърша и самоубийство, както ми нашепва моето нещастие, и съвестта ми ще ми го прости, тъй като моята смърт няма да представлява кражба към човечеството. Просто сте написали едно изречение, без да се замислите.

— Млъкни, нещастнико! — каза Русо. — Спри! Нима вече не си направил достатъчно злини с глупавата си доверчивост? Трябва ли да сътвориш още беди с глупавия си скептицизъм? Говореше ми за някакво дете? Разправяше ми, че си баща или че си щял да станеш такъв?

— Да. Така ви казах.

— Имаш ли представа какво означава — прошепна Русо съвсем тихо — да повлечеш със себе си не в смъртта, а в срама, същества, които са родени да дишат волно въздуха на добродетелта? Добродетелта е дадена от Бога на всеки човек, отбил се от майчината гръд. Чуй все пак колко ужасно е положението ми. Когато изоставих децата си, осъзнах, че обществото, което се чувства обидено от всеки по-издигнат духовно от него човек, се канеше да ми хвърли тази тежка обида в лицето като най-позорно заклеймяване. Тогава се оправдах чрез парадокси. Употребих десет години от живота си да давам съвети на майките как да гледат децата си — аз, който не съумях да бъда баща. Оправях препоръки и към отечеството си как да възпитава силни и честни граждани — аз, който бях слаб и подкупен. И ето, че един ден палачът, отмъстител и на обществото, и на отечеството, и на сирачето, видя сметката на книгата ми, понеже не можа да се разправи с мен. Изгори я като жив срам за страната, чийто въздух беше замърсила. Хайде, избирай, отгатни, отсъди дали съм постъпил правилно, като съм възбуждал духовете, и дали съм бил причинил зло с наставленията си? Моето сърце решава дилемата и то ми нашепва от лоното на гърдите ми: „Горко ти, безчувствен баща, изоставил децата си, горко ти, ако един ден срещнеш някоя млада проститутка, която безсрамно се смее на някой кръстопът — тя може би е твоя дъщеря и гладът я е подтикнал съм безчестие, или пък, ако видиш на улицата как задържат някой крадец, все още с умело откраднатия предмет в ръце — той може би е твой син и гладът го е принудил да стане престъпник!“

При тези думи Русо, който се беше понадигнал от креслото, се отпусна отново в него.

— Значи — каза младежът, като смръщи вежди, — никога не бихте изоставили децата си, ако имахте средства да ги храните?

— Ако разполагах само с необходимия минимум пари, никога не бих го сторил, кълна ти се!

И Русо тържествено протегна треперещата си ръка към небето.

— Стигат ли двадесет хиляди ливри, за да се изхрани едно дете? — попита Жилбер.

— Достатъчни са — отговори Русо.

— Добре. Благодаря, господине, сега вече зная какво трябва да направя — заяви Жилбер.

— Е, добре, скрийте се тук, дете мое, малкото таванче е свободно.

— Обичам ви, учителю! — провикна се Жилбер. — Предложението ви ме изпълва с радост, наистина не искам нищо освен подслон, що се отнася до хляба, ще го спечеля, знаете, че не съм мързеливец.

— А сега, това ли е всичко, което искахте? — попита Русо, като се опитваше с поглед да изтика Жилбер вън от стаята.

— Не, господине, още една дума, ако позволите.

— Говорете.

— Един ден в Люсиен ме обвинихте, че съм ви предал. Не съм предал никого, господине, просто преследвах любовта си.

— Да не говорим повече по този въпрос. Това ли е всичко?

— Да. А сега, господин Русо, когато човек не знае адреса на някого в Париж, възможно ли е да го научи?

— Разбира се, ако човекът е известен.

— Мъжът, за когото ви говоря, е доста известен.

— Името му?

— Граф Жозеф Балзамо.

Русо потрепери. Той не беше забравил събранието на улица „Платриер“.

— Какво искате от него? — попита той.

— Нещо много просто. Бях ви обвинил, учителю, че сте моралната причина за моето престъпление, тъй като смятах, че съм се подчинил единствено и само на природния закон.

— И разубедих ли ви? — извика Русо, като целият трепереше при мисълта, че върху него лежи подобна отговорност.

— Поне ми изяснихте нещата.

— Е, и? Какво искате да кажете?

— Че моето престъпление има не само морална, но и физическа причина.

— И граф Дьо Балзамо е физическата причина, нали?

— Да. Имах за пример подобни събития. Използвах случая, който ми се предостави, признавам го сега, действах като диво животно, а не както подобава на човек. Вие ми дадохте примера, а граф Дьо Балзамо ми предостави удобния случай. Знаете ли къде живее?

— Улица „Сен Клод“ в Маре.

— Благодаря. Отивам веднага при него.

— Внимавайте, дете мое — спря го Русо, — той е могъщ човек с твърде задълбочен и потаен ум.

— Не се бойте, господин Русо, аз съм решителен човек, а вие ме научихте да се владея.

— Бързо, бързо, качете се горе! — провикна се Русо. — Чувам, че външната врата се отваря, това несъмнено е госпожа Русо. Тя влиза. Скрийте се на тавана, докато влезе вкъщи. После излезте.

— Ключа, ако обичате.

— Закачен е на гвоздея в кухнята както обикновено.

— Довиждане, господине, довиждане.

— Вземете си хляб, а аз ще ви приготвя работа за тази вечер.

— Благодаря!

Терез едва беше затворила вратата на жилището и ето, че човекът, който следеше движенията й от прага на мансардата, слезе с такава бързина по стълбата сякаш силите му не бяха го напуснали след дългото гладуване. Умът му беше зает с надежда и омраза, а зад всичко това витаеше сянката на отмъщението, която го пробождаше с жалбите и обвиненията си. Той пристигна на улица „Сен Клод“ в трудно за описване състояние. Точно когато влизаше в двора на къщата, Балзамо съпровождаше до прага й принц Дьо Роан, който като човек с добро възпитание беше дошъл да направи ново посещение у щедрия алхимик. Докато принцът си тръгваше и за пореден път изказваше благодарностите си на Балзамо, бедното дете — с дрипави и окъсани дрехи — се промъкна вътре като куче, като не смееше да се огледа наоколо от страх да не би блясъкът да го заслепи.

Каретата на принц Луи го очакваше на булеварда. Прелатът премина пъргаво разстоянието до нея и щом вратата й се затвори след него, потегли бързо.

Балзамо я проследи с меланхоличен поглед и щом тя изчезна, се обърна към площадката на дома си. Там някакъв човек, който приличаше на просяк, беше заел умолителна стойка. Балзамо тръгна право към него. Въпреки че от устата му не се отрони нито дума, погледът му беше достатъчно изразителен и отправяше въпрос към посетителя.

— Само четвърт час разговор насаме, господине — каза дрипавият човек.

— Кой сте вие, приятелю? — попита Балзамо с безкрайно благ глас.

— Не ме ли познавате? — попита Жилбер.

— Не, но това няма никакво значение, влезте — каза Балзамо, без да се обезпокои от странния вид на просителя, от дрехите му и от опасността да му досади. — Наистина, струва ми се, че съм ви виждал някъде.

— В Таверне, господине, където дойдохте в навечерието на деня, преди там да се отбие дофината.

— Какво правехте в Таверне?

— Живеех там. Дойдох в Париж, където най-напред учих при господин Русо, после ме настаниха в градините на Трианон като помощник-градинар с препоръката на господин Дьо Жюсьо.

— Какви прочути имена ми цитирате, скъпи приятелю! Какво искате от мене?

— Ще ви кажа.

Жилбер замълча за миг и впери очи в Балзамо. В погледа му не липсваше твърдост.

— Спомняте ли си — продължи той, — че дойдохте в Трианон през нощта на страшната буря? В петък ще станат шест седмици оттогава.

От сериозен Балзамо стана мрачен.

— Да. Спомням си. — призна той. — Да не би случайно да сте ме видели?

— Видях ви.

— В такъв случай името ви е Жилбер?

— Да, господин графе.

Балзамо обхвана с дълбокия и разнищващ поглед младежа, към когото бяха отправени толкова обвинения. Беше изненадан — той, който познаваше хората — от увереността в държанието му и от достойнството на думите му.

— По държанието ви разбирам защо сте дошъл тук — каза Балзамо. — Знаете, че от страна на госпожица Дьо Таверне ви е отправено ужасно обвинение. С помощта на науката аз я принудих да каже истината. Идвате тук, за да ме упрекнете за това, нали? За това разкритие, което без моята намеса щеше да си остана в мрака, сякаш е потънало в гроб?

Жилбер се задоволи да поклати отрицателно глава.

— Братът ще ви преследва, а сестрата ще накара да ви убият — продължи Балзамо, — ако имате непредпазливостта да се разхождате из улиците на Париж, както правите сега.

— О, що се отнася до това, слабо ме интересува! — заяви Жилбер.

— Как така слабо ви интересува?

— Така е. Обичах госпожица Андре. Обичах я така, както няма да я обича никой друг, но тя ме презря — мен, човека, който имаше толкова почтителни чувства към нея и който два пъти я държеше в ръцете си, без дори да се осмели да доближи устни да крайчеца на роклята й.

— Да, да. И сте я накарали да си плати за това уважение. Отмъстили сте си за презрението й и то — как? Чрез засада.

— О, не. Засадата не е мое дело. Беше ми предоставен удобен случай, за да извърша престъплението, именно от вас!!!

Балзамо се изправи бързо от мястото си сякаш го беше ухапала змия. Отново погледна Жилбер с поглед, изпълнен с тъга и жал.

— Имаш право, детето ми, аз съм причината за твоето престъпление и за нещастието на това младо момиче.

— Искам да намерите начин, чрез който да бъде поправено всичко, господин графе — и престъплението, и нещастието.

— Обичаш ли това момиче?

— О, да.

— Има много видове любов. Каква е твоята любов?

— Преди да я притежавам, я обичах с вдъхновение, сега я обичам с ярост и страст. Ще умра от мъка, ако тя ме посрещне с гняв. Ще умра от радост, ако ми позволи да целуна краката й.

— Тя е момиче с благороден произход, но е бедна — каза Балзамо, размишлявайки на глас. — А брат й е сърцат човек и мисля, че е слабо привързан към празните привилегии на аристокрацията. Какво би станало, ако поискаш да се ожениш за сестра му?

— Ще ме убие — отговори студено Жилбер. — Въпреки че не желая смъртта, ако ме посъветвате да направя своето предложение, ще ви послушам.

Балзамо потъна в размисъл.

— Ти си умен човек, Жилбер — каза той, — а бих казал също, че си и сърцат човек, въпреки че действията ти наистина са престъпни, като оставим настрана моето съучастничество. Е, добре! Върви при господин Дьо Таверне, о, не, не при сина, а при барона, баща му, и му кажи, кажи му, чуй ме добре, че в деня, когато ти позволи да се ожениш за дъщеря му, ще й донесеш зестра.

— Не мога да кажа това, господине. Нямам нищо.

— Аз пък ти казвам, че ще й занесеш като зестра сто хиляди екю. Аз ще ти ги дам, за да поправя нещастието и престъплението, както ти се изрази преди малко.

— Няма да ми повярва. Знае, че съм беден.

— Добре, ако не ти повярва, ще му покажеш тези бонове^[3]. Щом като ги види, той повече няма да изпитва съмнения.

Като каза това, Балзамо отвори едно чекмедже и отброи тридесет бона, всеки със съдържание от десет хиляди ливри. После ги даде на Жилбер.

— Това пари ли са? — попита младежът.

— Чети.

Жилбер хвърли поглед на пачката, която държеше в ръка, и разбра, че Балзамо казваше истината. В очите му като светкавица проблесна радост.

— Господине, понеже тази сума ми се дава само въз основа на честна дума, не вярвам в истинността на този подарък — промълви Жилбер.

Балзамо взе перо и написа:

Давам сумата от сто хиляди екю като зестра на Жилбер в деня, когато той подпише брачен договор с госпожица Андре дьо Таверне. Всъщност предоставям му я предварително, като се надявам, че развоят на преговорите ще бъде щастлив.

Жозеф Балзамо

— Господине, ако се окаже, че дължа това щастие на вас, ще бъдете единственият Бог на земята, пред когото ще се прекланям.

— Има само един Бог, пред когото трябва да се прекланяме — каза тържествено и сериозно Балзамо. — И това не съм аз. Вървете, приятелю.

— Последна милост, господине.

— Каква?

— Дайте ми петдесет ливри.

— Искаш ми петдесет ливри, когато държиш триста хиляди в ръцете си?

— Те ще бъдат мои едва в деня, когато госпожица Андре се съгласи да се омъжи за мене — каза Жилбер.

— А какво ще правиш с петдесет ливри?

— Ще си купя прилична дреха, с която ще мога да се представя у барона.

— Вземете, приятелю — каза Балзамо.

И му даде исканите петдесет ливри. После бавно и тъжно кимна с глава, за да се сбогува с Жилбер, и се прибра обратно.