Метаданни
Данни
- Серия
- Мария Антоанета (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Joseph Balsamo, 1846–1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Силвия Колева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2009)
Издание:
ИК „Труд“, 2005 г.
Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.
Художник: Виктор Паунов, 2005 г.
История
- — Добавяне
83.
Куриерът
Беше шест часът вечерта. В стаята на улица „Сен Клод“, която ние вече показахме на нашите читатели, Балзамо седеше близо до Лоренца. Младата жена го гледаше сърдито, както Дидона е гледала готвещия се да заминава Еней. Балзамо й говореше с нежност и я гледаше с обич.
— Лоренца — казваше той, — защо сте толкова враждебно настроена и оказвате такава съпротива, дете мое? Та аз съм човекът, който ви обича безмерно! Защо се отказвате от това щастие, Лоренца? С вашата красота и богатство ще накарате толкова жени да ви завиждат!
— Защото изпитвам ужас от вашето присъствие — отговори гордо младата жена.
Балзамо погледна Лоренца. В погледа му имаше едновременно и гняв, и съжаление.
— В такъв случай живейте, както се обричате да живеете. А щом сте толкова горда, не се оплаквайте — каза той.
— Нямаше да се оплаквам, ако ме оставехте сама. Нямаше да се оплаквам, ако не ме насилвахте да говоря с вас. Стойте далече от мен, а когато идвате да ме посетите в този затвор, не ме заговаряйте. А аз ще постъпя както бедните прелетни птици, които държат насила в клетка — те умират, но не пеят.
Балзамо направи усилия над себе си.
— Искам да се отегча толкова много, че да умра — рече Лоренца.
Балзамо се усмихна или по-скоро се опита да се усмихне.
— Вие сте луда! — каза той. — Знаете много добре, че няма да умрете, докато аз съм тук.
— О! — провикна се Лоренца. — Няма да можете да ме спасите, ако някой ден ме намерите обесена на решетката на прозореца с шала.
Балзамо настръхна. Той погледна Лоренца и каза заплашително:
— Не! Права сте, Лоренца. В един такъв ден аз няма да ви спася, но ще ви възкреся.
Лоренца нададе вик на ужас. Тя познаваше безграничните му възможности и повярва на заплахата му. Балзамо беше спасен.
Докато тя наново потъваше в отчаяние от нещо, което не беше предвидила, а разсъдъкът й съзнаваше, че няма изход от тези мъки, звънецът, разклатен от ръката на Фриц, отекна в ушите на Балзамо.
— Куриер — промълви Балзамо.
След малко се чу още едно кратко иззвъняване.
— При това бърз — добави той.
— А! — каза Лоренца. — Това означава, че ще ме оставите сама.
Балзамо отново взе ръката й и я целуна, без тя да даде признаци на живот. После тръгна към камината. Лоренца веднага излезе от вцепенението си и жадно впи очи в него.
— О! — промълви той. — Искаш да разбереш откъде ще изляза, за да се промъкнеш някой ден след мен, за да избягаш, както ме заплаши. Ето защо си нащрек и ме следиш с поглед.
Балзамо прокара ръка по челото си като човек, който налага нещо на самия себе си насила. После протегна същата тази ръка към младата жена и й хвърли остър като стрела поглед. Накрая направи още един рязък жест с ръка към гърдите и очите й и произнесе със заповеднически глас:
— Спете!
Балзамо се доближи до нея и като видя колко е красива, я целуна по челото. Тогава лицето й се проясни.
Балзамо се вгледа за миг в нея. Приличаше на човек, който не може да прекрати съзерцанието си, но тъй като звънецът нетърпеливо отекна отново, той се спусна към камината, натисна пружината и изчезна зад цветята.
Фриц го очакваше в салона заедно с един човек, облечен в дрехи на куриер и обут във високи ботуши с дълги шпори.
Ръката на пратеника веднага докосна гърдите му и той очерта с нея нов знак, който не би означавал нищо за страничен човек, защото наподобяваше движение, целящо да закопчее някое копче. След този последен знак господарят на дома показа един пръстен на ръката си. Пред този страшен символ пратеникът падна на коляно.
— С какво се занимаваш?
— Аз съм куриер и служа на госпожа Дьо Грамон.
— А кой те настани на работа при нея?
— Великия копт.
— Каква заповед получи при приемането на тази длъжност?
— Да нямам никакви тайни от господаря.
— Къде отиваш?
— Във Версай.
— Какво носиш там?
— Писмо.
— До кого?
— До министъра.
— Дай го.
Куриерът подаде на Балзамо писмо, което току-що беше извадил от окачената на рамото му кожена торба.
— Трябва да изчакам? — попита той.
— Да.
— Тогава ще чакам.
— Фриц!
Германецът влезе.
— Скрий Себастиан в канцеларията.
— Добре, господарю.
— Той знае името ми! — промълви привърженикът на братството със суеверен ужас.
— Господарят знае всичко — каза Фриц, като го отвеждаше в канцеларията.
Балзамо остана сам. Той погледна към чистия и дълбоко врязан печат на писмото. Умоляващите очи на пратеника сякаш му бяха внушили да го запази цял и непокътнат.
После бавно и замислено той се изкачи до стаята на Лоренца и отвори вратата й. Лоренца все още спеше, но сънят й издаваше умора и напрежение. Той взе ръката й, а тя стисна неговата конвулсивно. След това Балзамо допря леко до сърцето й запечатаното писмо.
— Можете ли да го прочетете?
— Мога.
— Тогава четете.
Лоренца със затворени очи и задъхана гръд прочете или по-скоро изрече дума по дума следните редове, които Балзамо записа.
Скъпи братко,
Както бях предвидила, заточението ще ми е полезно. Тази сутрин разговарях с председателя на съда в Руан. Той е с нас, но е нерешителен. Попритиснах го от ваше име. Най-сетне се съгласи и ще изпрати критичните изложения[1] на руанската магистратура във Версай най-късно до осем дни.
Заминавам веднага за Рен, за да пораздвижа малко Карадюк и Ла Шалоте, които, изглежда, бездействат.
Нашият агент от Кодбек беше в Руан. Срещнах се с него. Англия няма да остави нещата така. Там се подготвя остра нота до правителството във Версай.
Х ме попита дали тя трябва да се връчи. Аз дадох съгласието си. Ще получите и последните памфлети на Тевено, Моранд и Дьолил срещу онази Дю Бари. Тези фишеци биха могли да взривят цял град.
До мен достигнаха лоши слухове, във въздуха витаеше някаква заплаха от изпадане в немилост. Но тъй като вие все още не сте ми писали, аз не обръщам внимание на приказките. Все пак не ме оставяйте да гадая какво става. И ми отговаряйте само по куриера. Вашето писъмце ще ме настигне в Каен, където трябва да се позанимавам с някои от господата — наши привърженици.
Като прочете тези редове, Лоренца замълча. Балзамо, чието чело се беше прояснило, докато Лоренца четеше, взе обратно писмото.
— Странно писание! — каза той. — Ще ми платят скъпо за това! Шоазьол не можа да бъде свален от цяла армия неприятели и от цял куп интриги, а ето, че гибелното дихание на една жена, галейки го, всъщност го премазва. Да… Ние гинем заради предателството и слабостта на жените… Ако случайно имаме сърце, а в него има макар и една по-чувствителна струна, ние сме загубени.
Изговаряйки тези думи, Балзамо гледаше с безкрайна нежност тръпнещата под погледа му Лоренца.
— Вярно ли е онова, което си мисля? — попита той.
— О, не, не е вярно! — възрази тя с жар. — Виждаш много добре, че те обичам прекалено много, за да се опитам да ти навредя, както постъпват всички жени без разум и сърце.
Балзамо остави ръцете на неговата очарователна вълшебница да го прегърнат. Внезапно звънецът на Фриц прокънтя два пъти по два пъти.
— Двама посетители! — промълви Балзамо.
Силен тревожен звън сложи край на съобщението на Фриц.
Като се освободи от ръцете на Лоренца, Балзамо излезе бързо от стаята, оставяйки все още спящата млада жена. По пътя надолу той срещна куриера, който очакваше заповедите на господаря.
— Какво да правя с писмото? — попита куриерът.
— Предай го на посочения адрес. Какво нещастие, че не мога да задържа подобно писание! — каза Балзамо. — И най-вече колко жалко, че не мога да го предам по сигурни ръце на краля!
Фриц се появи.
— Кой дойде? — попита го Балзамо.
— Една жена и един мъж.
— Познаваш ли ги?
— Не.
— Жената млада ли е?
— Млада и красива.
— А мъжът?
— На шестдесет или шестдесет и пет години.
— Къде са?
— В салона.
Балзамо влезе в салона.