Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (23)

21.
В която се запознаваме с един нов герой

На върха на хълма, който каретата изкачваше, се появи селцето Ла Шосе, където трябваше да сменят впряговете. То се състоеше от къщи, разположени в прекрасен безпорядък, покрити със слама и построени поради каприза на обитателите си по средата на пътя, до една гора, близо до извор, и следваше големия ручей, за който говорихме, ручея, върху който пред всяка къща имаше мостове или дъски.

Но сега-засега най-забележителното нещо в това хубаво малко селце беше един мъж, който, закован по средата на пътя по долното течение на ручейчето, сякаш бе получил знак от някаква висша сила и прекарваше времето си, като ту следеше с поглед главния път, ту наблюдаваше прекрасен сив кон с дълга грива. Този кон бе вързан за една от къщурките. Той отмяташе глава и от тези движения подът трепереше. Сякаш беше нетърпелив, но бе извинен за това от седлото, което носеше на гърба си — ясно бе, че чака господаря си.

От време на време странникът, уморен, както вече казахме, от дългото безрезултатно наблюдение на пътя, се приближаваше към коня, прокарваше ръката си на познавач по якия му гръб или се опитваше да го щипне с върха на пръстите си по петнистите крака. Накрая, не виждайки да идва нещо, той почука по капака на прозореца на къщурката.

— Хей, има ли някой? — извика той.

— Кой чука? — попита мъжки глас.

И капакът на прозореца се отвори.

— Господине, ако продавате коня си, вече сте намерили купувач — каза чужденецът.

Подаде се мъж на около четиридесет години, едър и силен, с червендалесто лице, синкава брада, мускулести ръце под широк маншет от дантели. Носеше обшита с галон шапка, поставена накриво по модата на провинциалните офицери, които искат да плашат парижани. Странникът почука пак. После, губейки търпение, каза:

— Знаете ли, съвсем не сте учтив, драги, и ако не отворите капаците си, ще ги разбия веднага. — При тази заплаха те се отвориха и същото лице се показа.

— Имам нужда от бърз кон!

— Ако имате нужда от бърз кон, идете и си вземете от пощата. Там има около шейсет, излезли от конюшните на Негово величество, и ще имате богат избор, но оставете моя кон, аз имам само един.

— А пък аз ви повтарям, че искам именно този.

— Не е лош, арабска порода!

— Затова искам да го купя.

— Възможно е да имате намерение да го купите, но за нещастие не го продавам, тъй като принадлежи на една особа, която е отседнала при мен и която обича това животно, както би обичала дете.

— Искам да говоря с нея.

— Тя спи.

— Мъж или жена е?

— Жена.

— Е, добре! Кажи на тази жена, че ако има нужда от петстотин пистола, ще й се дадат в замяна на коня.

Здравенякът хвърли бдителен поглед на пътя.

— Е, добре! Когато дамата се събуди — каза селянинът, — можете да бъдете спокоен, че ще й кажа всичко това.

— Събуди я, по дяволите!

— Не бих посмял.

— Е, добре! Ще я събудя аз, само чакай.

И човекът, който имаше претенции да бъде представител на Негово величество, тръгна напред, за да удари горния капак с камшик със сребърна дръжка, който носеше със себе си.

— А, я го вижте, никога!

Но ръката му, вече вдигната, се спусна, защото в този момент той забеляза карета, идваща в бърз галоп. Обиграното око на чужденеца разпозна герба на колата. Той скочи пред нея с бързина, която правеше чест дори на арабския жребец, който толкова искаше да притежава.

Тази карета бе пощенската кола, която возеше пътничката, ангела пазител на Жилбер.

— Шон! Мила моя Шон! — извика чужденецът. — Ти ли си най-сетне? Здравей, здравей!

— Аз съм, Жан — отговори пътничката, назована само по малко име. — А ти какво правиш тук?

— За бога! Хубав въпрос. Чакам те.

И здравенякът скочи върху стълбичката и през вратата обви младата жена с двете си ръце и я обсипа с целувки. Изведнъж той забеляза Жилбер, който, не познавайки въобще отношенията, съществуващи между двамата нови герои, излезли на сцената, направи кисела физиономия, доста прилична на тази на куче, на което му отнемат кокала.

— А — каза той — кого си приютила?

— Един малък философ, от най-забавните — отговори госпожица Шон.

— Наистина ли? — отговори мъжът, когото нарекоха Жан. — Е, добре. А нашата стара графиня Дьо Беарн?

— Всичко е наред.

— Как така всичко е наред?

— Тя ще дойде.

Тази сцена все още се развиваше между седалката и стълбичката на каретата.

— Какво й каза? — попита Жан.

— Че съм дъщеря на адвоката й господин Флажо, че минавам през Вердюн и съм натоварена да й съобщя от името на баща ми, че делото й е започнало.

— И тя какво направи?

— Разтвори широко сивите си очи, смръкна тютюна си и заяви, че господин Флажо е най-великият човек на земята, и се разпореди за заминаването си.

— Това е чудесно, Шон! Сега ще закусим ли?

— Разбира се. Това нещастно дете умира от глад. Но набързо, нали?

— Защо?

— Защото са зад нас.

— Старата мърморана Дьо Беарн? А! Дано да сме я изпреварили с два часа, за да имаме време да говорим с господин Дьо Мопу.

— Не, дофината.

— Ами! Дофината трябва да е още в Нанси.

— Тя е във Витри.

— На три левги оттук?

— Ни повече, ни по-малко.

— По дяволите! Това променя нещата! Да вървим, кочияш, да вървим!

Колата потегли с пътника на стълбичката, след пет минути тя спря пред сградата на пощата.

— Бързо, бързо, бързо! — каза Шон. — Котлети, пиле, яйца, бутилка бургундско вино, трябва да потеглим веднага. Но конете ни? Те са толкова изморени! Наистина, невъзможно е да продължат.

— А аз нямам отпочинали коне — заяви човекът, отговарящ за колите на пощата.

— Е! Трябва да имате. Има правилник, по дяволите.

— Госпожо, правилникът ме задължава да имам най-малко петнадесет коня в конюшните си.

— Е, и?

— Е, и имам осемнадесет!

— Това е всичко, което искам. Трябват ми само три.

— Естествено, но те са навън. И осемнадесетте.

— Виконте! Виконте! — извика младата жена.

— Да, да, Шон — каза матаморът^[1], — бъдете спокойна, ще се уреди. И кога ще се завърнат твоите кранти? — продължи виконтът, обръщайки се към управителя на станцията.

— По дяволите! Уважаеми благороднико, не знам. Това зависи от кочияшите. Може би след един, може би след два часа.

— Вие знаете ли, управителю — каза виконт Жан, нахлупвайки шапката върху лявото си ухо и подгъвайки десния си крак, — знаете ли, или не знаете, че никога не се шегувам?

— Съжалявам, бих предпочел господинът да се шегува.

— Тогава веднага да се сменят впряговете и бързо — каза Жан — или ще се ядосам.

— Елате с мен в конюшнята, господине, и ако там намерите един-единствен кон, вземете го.

— Двуличнико! А ако намеря шестдесет?

— Все едно че не сте намерили нито един, защото тези шестдесет коня са на Негово величество. А те не се наемат…

— А защо са тук тогава?

— Ами за госпожа дофината.

— И — продължи виконтът, без да обръща внимание на думите на управителя на пощата — тъй като госпожа дофината няма да бъде тук преди тази вечер… Казвам, че конете ще бъдат върнати преди пристигането на госпожа дофината.

— Господине — извика бедният човек, — наистина ли ще го направите?

— По дяволите! — каза виконтът, влизайки в конюшните. — Започвам да се ядосвам. Чакай!

— Но, господине…

— Само три. Аз не искам осем коня, както кралските особи, въпреки че имам право по роднински връзки. Но не, три ще са ми достатъчни.

— Не! — извика управителят на пощата, спускайки се между конете и чужденеца.

— Дръвник — извика виконтът, пребледнявайки от гняв, — ти знаеш ли кой съм аз?

— Виконте — викаше Шон, — виконте, в името на небето! Внимавайте!

— Права си, добра Шоншон, права си.

После помисли малко и каза:

— Скъпи приятелю — поде, — ще ги взема на моя отговорност.

— Как така? — попита домакинът, все още несигурен въпреки усмихнатото лице на събеседника си.

— Ще се обслужа сам. Ето три съвършено еднакви на височина коне. Вземам ги.

— Никой да не мърда! — изкрещя управителят на пощата на двама или трима слуги в конюшнята, които прекъснаха работата си в двора и под навесите.

— А! Смелчаци.

— Жан! Мили Жан! — извика Шон, виждайки и чувайки всичко, което ставаше през прозорчето на вратичката. — Без лоши дела, приятелю! Когато изпълняваме мисия, трябва да знаем и да губим.

Но превръщайки заплахата си в действие, Жан откачи последователно от стената това, което му трябваше, и го постави върху гърбовете на трите коня.

— За бога, Жан! — извика Шон, кършейки ръце.

— Искате ли да пристигнем или не? — попита виконтът през зъби.

— Разбира се, че да! Ако не пристигнем навреме, всичко е загубено.

— Е, добре, тогава ме остави на мира!

И виконтът отдели три животни, които не бяха от най-лошите, и тръгна към каретата, дърпайки ги след себе си. Управителят се хвърли към юздите, но преди да ги докосне, чужденецът го бе блъснал грубо.

— Братко! — извика госпожица Шон.

„А! Това бил брат й“, си рече Жилбер, отдъхвайки си вече по-свободно.

В този момент точно срещу вратата на конюшнята от другата страна на улицата се отвори един прозорец и от него се показа прекрасна женска глава, много уплашена от шума, който чуваше.

— А! Вие ли сте, госпожо — попита Жан, променяйки разговора.

— Как така аз? — каза младата жена на лош френски.

— Ето, че се събудихте. Искате ли да ми продадете коня си?

— Коня ми?

— Да, сивия кон, арабския, който е вързан там, на капака. Давам ви петстотин пистола.

— Моят кон не се продава, господине — каза младата жена, затваряйки прозореца след себе си.

— Хайде, днес нямам късмет — каза Жан, — нито искат да ми продадат, нито да ми заемат. По дяволите! Ще взема арабския кон, дори да не ми го продадат, и ще убия тези негодници… ако не ми заемат другите. Ела, Патрис.

Лакеят на пътника скочи от горната седалка на колата.

— Впрягай — каза му Жан.

— Момчетата от конюшнята незабавно при мен! — извика собственикът.

Двама коняри притичаха.

— Жан! Виконте! — викаше госпожица Шон, движейки се в каретата, като напразно се опитваше да отвори вратата. — Вие сте луд! Ще направите така, че всички да ни избият.

— Да ни избият? Струва ми се, че ние ще ги избием — трима сме срещу него. Хайде, млади философе — извика Жан с цяло гърло на Жилбер, който не мърдаше, толкова силно бе стъписването му. Хайде, на земята! На земята! И да се защитаваме с нещо — било с пръчки, било с камъни, било с юмруци. Слизайте, хайде, по дяволите!

— Помощ — закрещя домакинът, — убиец, убиец!

През това време виконтът, който, изглежда, добре познаваше цената на времето, бързаше да впрегне.

— Помощ! Дръжте! Убиец! Помощ! В името на краля! — продължаваше управителят, като се опитваше да привлече вниманието на двамата уплашени коняри.

— Кой търси помощ в името на краля? — извика изведнъж един конник, който влезе в галоп в двора на пощата и спря запотения кон, почти връхлетя върху актьорите на описаната сцена.

— Господин Филип дьо Таверне! — промърмори Жилбер, като се сгуши в дъното на колата.

Шон, която не пропускаше нищо, чу името на младия мъж.