Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (26)

24.
Луи XV

Луи XV влезе с високо вдигната глава, стегната походка, весел поглед и усмивка на уста. Вратите се затвориха. Кралят не направи знак на никого да го последва, остана сам с графинята и господин Дьо Сартин.

— Добър ден, графиньо — каза кралят, целувайки ръка на госпожа Дю Бари. — Добър ден, Сартин. Работите ли? Господи! Колко документи! Скрийте това. Хей, какво хубаво фонтанче!

— Сир — отговори госпожа Дю Бари, — както и вижда Ваше величество, този фонтан е от Китай. Водите, които излизат от кранчето, което е отзад, карат порцелановите птички да пеят и стъклените рибки да плуват.

— Красиво е, графиньо.

В този момент мина негърче, облечено по онзи фантастичен и своеобразен начин, както са били облечени в тази епоха такива като Оросман и Отело. Носеше малък тюрбан с пера над ухото, жакет от златен брокат, което даваше възможност да се виждат абаносовите му ръце, широки панталони от бял сатен, които стигаха до коленете му, шарен колан, който свързваше панталоните с бродирана жилетка. На него бе закачена кама, блестяща от скъпоценни камъни.

— Чумата да го вземе — извика кралят, — колко прекрасен е днес Замор.

Момчето спря любезно пред едно огледало.

— Сир, той иска да помоли за една услуга Ваше величество.

— Госпожо — отвърна Луи XV, усмихвайки се колкото се може по-мило, — Замор ми изглежда доста амбициозен.

Господин Дьо Сартин се наведе, усмихвайки се и същевременно хапейки устни.

— О, вие сте очарователен, сир! — извика графинята. После се наведе над ухото му и каза съвсем тихо:

— Франция, обожавам те.

Луи се усмихна на свой ред.

— Е, добре! — каза той. — Какво желаете за Замор?

— Сир, познавате ли жилището ми в Люсиен?

— Всъщност само съм чувал да се говори за него.

— Ще превърнем Люсиен в кралски замък и ще изпратим Замор там като управител.

— Това ще бъде пародия, графиньо.

— Знаете, че го обожавам, сир. Замор, коленичете и благодарете на Негово величество.

— За какво? — попита Луи XV.

Негърът коленичи.

— За това, че носеше края на роклята ми и вбесяваше обичайните лицемерни обитатели на двора.

— Наистина — каза Луи XV, — той е грозноват.

— Станете, Замор — рече графинята, — вие сте назначен.

— Но наистина, госпожо…

— Аз ще изпратя писмата, документите, провизиите — това е моя работа. Ваша работа е, сир, да дойдете в Люсиен, без това да нарушава вече етикета. От днес, кралю мой, имате един замък в повече.

— Знаете ли средство да й се откаже нещо, Сартин?

— И да има, още не е открито.

— И ако го открият, сир, мога да ви уверя в едно — господин Дьо Сартин ще направи това красиво откритие.

— Как така, госпожо? — попита лейтенантът от полицията, целият треперещ.

— Представете си, сир, от три месеца моля господин Дьо Сартин за една услуга и все още е напразно.

— Госпожо — извика господин Дьо Сартин, — наистина ме безпокоите.

— Какво искате от него?

— Да намери един магьосник.

Господин Дьо Сартин си отдъхна.

— Значи този магьосник ви е предсказал нещастие, което не ви е сполетяло?

— Не, напротив, сир, той ми предсказа щастие и предсказанието се изпълни.

— Разкажете ми, графиньо — каза Луи XV, като се отпусна в едно кресло. Тонът му бе като на човек, който не знае дали ще се забавлява, или ще скучае, но който поема рискове.

— Започвам. Имало едно време…

— Започва като вълшебна приказка.

— Вие сте златар, господин Жос^[1]. Значи, имало едно време едно бедно момиче, което нямало нито пажове, нито кола, нито негър, нито папагал, нито шут.

— Нито крал — каза Луи XV.

— О, сир!

— И какво правеше тогава това младо момиче?

— Скиташе.

— Как, скиташе?

— Да, сир, по улиците на Париж, пеша, като простосмъртна. Само че ходеше по-бързо, защото изглеждаше добре и я беше страх дали това няма да й струва някоя неблагоразумна среща.

— Това младо момиче е било, значи, една Лукреция^[2]? — попита кралят.

— Значи, тя скиташе, скиташе, скиташе, преминавайки през Тюйлери, когато изведнъж забеляза, че я следят.

— А! По дяволите! — рече кралят. — И спря ли?

— О! Господи! Колко лошо мнение за жените имате. Вижда се, че познавате само маркизи, херцогини и…

— И принцеси, нали?

— Прекалено дискретна съм, за да ви противореча, Ваше величество. Но най-ужасното бе, че от небето падаше мъгла, която ставаше все по и по-гъста. Тя се забърза, прескочи оградата и се озова на площада, който има честта да носи името ви, Ваше величество, когато изведнъж непознатият, който я следеше и от когото мислеше, че се е измъкнала, изникна пред нея. Тя извика.

— Значи бе доста страшен?

— Напротив, сир, той беше хубав млад мъж, на двадесет и шест-двадесет и осем години, с тъмно лице, големи очи и звънък глас.

— И вашата героиня я е било страх? По дяволите, доста е била изплашена!

— Когато го видя, малко се успокои, сир. Въпреки всичко положението не беше успокоително — благодарение на мъглата, ако непознатият беше с лоши намерения, щеше да е невъзможно да се надява на помощ. Затова, като сплете ръце, момичето каза: „О, господине, умолявам ви, не ми правете нищо лошо. — Господ ми е свидетел, че нямам намерение да ви причиня зло. — А какво искате? — Да ми обещаете нещо. — Какво бих могла да ви обещая? — Да ми направите първата услуга, за която ви помоля, когато… — Кога? — Когато станете кралица.“

— И какво направи младото момиче?

— Сир, тя мислеше, че с нищо не се обвързва. Обеща.

— И магьосникът?

— Изчезна.

— И господин Дьо Сартин отказва да го открие? Не е прав.

— Сир, не отказвам, а не мога.

— А, господин лейтенант, ето една дума, която трябваше да изчезне от речника на полицията — каза графинята.

— Госпожо, по следите му сме.

— А! Ето един обичаен отговор.

— Е, добре! — каза кралят. — Какво още ще го питате? Неговото предсказание се сбъдна.

— Мислите ли?

— Без съмнение. Вие сте кралица.

— Сред вашите надути придворни няма кой да ме представи. Ваше величество знае много добре, че това е невъзможно. Всички са се продали на привържениците на Дьо Шоазьол и на Праслен.

Графинята се протегна към една кошничка, пълна с плодове, взе оттам два портокала и започна да ги подхвърля.

— Скачай, Праслен! Скачай, Шоазьол! — каза тя.

— Е, добре! — каза кралят — Какво правите?

— Възползвам се от разрешението, което получих от Ваше величество, карам министрите да скачат.

В този момент влезе Доре и каза нещо на ухото на господарката си.

— О! Разбира се! — извика графинята.

— Какво има? — попита кралят.

— Пристига Шон, сир, и иска да поднесе почитанията си на Ваше величество.

— Да дойде, да дойде! Всъщност от четири-пет дни усещам, че ми липсва нещо, но не се сещах какво.

— Благодаря, сир — каза Шон, влизайки.

После се приближи до ухото на графинята:

— Готово е — каза.

Графинята не можа да сдържи радостния си вик.

— Е, добре! Какво има? — попита Луи XV.

— Нищо, сир. Щастлива съм да я видя отново, това е всичко.

— Аз също. Здравейте, малка Шон, здравейте.

— Разрешава ли Ваше величество да кажа няколко думи на сестра си? — попита Шон.

— Кажи, кажи, детето ми. През това време ще попитам Сартин откъде идва.

— Сир — каза Сартин, който искаше да избегне въпроса, — Ваше величество може ли да ми отдели един момент?

— О! Нямам много време, господин Дьо Сартин — каза Луи XV, като се прозя предварително. — За какво се отнася?

— За тези предсказатели, тези магьосници, тези откриватели на чудеса.

— А, шарлатани! Дайте им разрешителни за жонгльори и те повече няма да са опасни.

— Сир, смея да настоявам пред Ваше величество, че положението е по-лошо, отколкото предполагате. Всяка минута се откриват нови масонски ложи. Е, добре, сир, това вече не са просто събрания, това е секта, в която се обединяват всички неприятели на монархията — мислители, енциклопедисти, философи. Ще приемат с голяма тържественост господин Дьо Волтер.

— Но той умира.

— Не, сир — не е толкова сигурно! Той се е изповядал.

— Сартин, когато водачът се появи, вие ще го хванете, ще го хвърлите в Бастилията и толкова.

— Сир, тези хора разполагат със средства.

— А вие, господине, с по-малко ли разполагате?

— Сир, получихме разрешение от Ваше величество за изгонването на йезуитите. Трябваше обаче да искаме такова разрешение и за философите.

— Хайде, ето ви отново с вашите господа, подострящи пера.

— Сир, това са опасни пера като тези, които се подострят с камата на Дамиен^[3].

Луи XV пребледня.

Лейтенантът от полицията погледна Луи XV.

— Е, добре! Приятелю мой, след петнадесет години аз няма да бъда вече крал. Вървете и говорете с наследника ми.

И кралят се обърна към госпожа Дю Бари. Тя, изглежда, това и чакаше.

— О! Господи — извика, — какво ми говори Шон?

— Да, какво казва? — попита кралят. — И двете сте доста намръщени.

— Ах, сир! — каза графинята. — Наистина има за какво.

— Хайде, кажете, какво се е случило?

— Бедният ми брат!

— Бедният Жан!

— Мислите ли, че ще се наложи да му я отрежат?

— Да му отрежат какво? — попита Луи XV.

— Ръката, сир.

— Да отрежат ръката на виконта! Че защо?

— Защото е лошо ранен.

— Искали да го убият, това е всичко.

— Бедният виконт — извика Луи XV, който твърде малко съчувстваше на хората, но чудесно си придаваше вид. — Ранен? А! Но това е сериозно, нали, Сартин?

Господин Дьо Сартин, на вид доста по-малко обезпокоен от краля, но вътрешно — доста повече, се приближи до двете сестри.

— Ранен! Как така? — рече Сартин.

— В засада.

— Е, добре! Какво видя, Шон? — попита кралят.

— Видях един човек, който се нахвърли върху брат ми, накара го да вземе шпагата си и го рани лошо.

— Бедният виконт! — каза кралят, гледайки графинята, за да прецени точния размер на болката й и по него да нагласи своята собствена. В очите на графинята той видя, че тя съвсем не се шегува. — И ранен — добави той разнежен.

— Но защо се сбиха? — попита лейтенантът от полицията, като се опитваше да хване истината въпреки увъртанията, които тя правеше, за да му се изплъзне.

— За най-малкото, господине — оспорваха на виконта пощенските коне. Той бързаше да ме доведе при сестра ми, на която бях обещала да се върна тази сутрин.

— А! Но това прилича на отмъщение — каза кралят, — нали, Сартин?

— Така ми се струва, сир — отговори лейтенантът от полицията, — ще събера сведения. Името на нападателя, ако обичате, госпожо. Какъв е? Положението му?

— Положението му! Беше от офицерите на дофината, мисля. Що се отнася до името му — казва се Баверне… Фаверне… Таверне. Да точно така — Таверне.

— Госпожо, утре той ще бъде в Бастилията.

— О, не! — рече графинята, която досега бе мълчала дипломатично. — О, не.

— Как така — о, не? — попита кралят. — И защо, моля ви, да не го хвърлим в затвора? Знаеш, че не мога да понасям военните.

— А аз, сир — повтори със същата увереност графинята, — аз ви казвам, че нищо няма да сторят на човека, ранил господин Дю Бари.

— А! Ето това, графиньо — каза Луи XV, — е необяснимо. Обяснете ми, моля ви.

— Е, добре! Аз знам откъде идва ударът и ще ви го кажа, но то няма да бъде нищо ново за вас, съвсем сигурна съм.

— Графиньо, графиньо — каза Луи XV, който се опитваше да възвърне достойнството си, — знаете ли, че вие твърдите, че кралят лъже?

— Сир, сигурно съм малко неспокойна, вярно е. Но ако си мислите, че аз ще оставя господин Дьо Шоазьол спокойно да убие брат ми…

— Ето, ето, че става дума за господин Шоазьол! — каза кралят с глас, който като че не очакваше това име, въпреки че от десет минути той се страхуваше да не се вмъкне в разговора.

— А! Проклятие! Ако вие отказвате да съзрете, че това име носи най-големият ми неприятел, аз го съзирам съвсем ясно, защото той не се грижи да скрие омразата си към мен по никакъв начин.

— Едно е да мразиш хората, друго е да убиваш, мила графиньо!

— За Дьо Шоазьол двете неща са свързани.

— А! Скъпа приятелко, ето, че отново се сблъскваме със законите на държавата.

— Боже мой! Боже мой! Кажете сега това не е ли проклятие, господин Дьо Сартин?

— Съвсем не, ако това, което си мислите…

— Мисля, че не ме защитавате. И още нещо — сигурна съм, че ме изоставяте! — извика ядосано графинята.

— О! Не се гневете, графиньо — каза Луи XV. — Не само че няма да ви изоставим, но и ще ви пазим, и то толкова добре, че постъпката на нападателя на Жан ще му струва скъпо.

— Да, ще унищожим средството и ще притиснем ръката.

— Не е ли справедливо да се занимаем с този, който го е извършил, с този господин Дьо Таверне?

— Без съмнение справедливо. Това, което правите за мен, ще го направите и за първия срещнат търговец на улица „Сен Оноре“, когото някой войник би набил за удоволствие.

— Ах! Графиньо, графиньо — каза тъжно Луи XV, — аз станах толкова щастлив, весел и доволен тази сутрин, а вие ми разваляте такова прекрасно утро.

— Ето това е прекрасно, наистина! Значи моето утро е щастливо за мен, чието семейство избиват.

Кралят въпреки вътрешния страх, който му вдъхваше бурята, която гърмеше около него, не успя да удържи една усмивка при думата избиват.

Графинята се надигна вбесена.

— А! Ето как ми съчувствате — каза тя.

— Е! Хайде, хайде, не се сърдете. Изглеждате състарена…

— Какво ме интересува? Има ли нужда да съм красива, след като красотата ми не може да ме предпази от интриги?

— Графиньо…

— Не, избирайте — или аз, или Шоазьол.

— Мила моя, невъзможно е. И двамата сте ми необходими.

— Тогава аз се оттеглям.

— Вие?

— Оставам полето свободно на моите неприятели. О! Ще умра от мъка. Но господин Дьо Шоазьол ще бъде удовлетворен и това ще ви утеши.

— Е, добре! Аз ви се кълна, госпожо, че той не ви се сърди изобщо и че ви носи в сърцето си. В края на краищата той е галантен човек — добави кралят, като се постара господин Дьо Сартин добре да чуе последните му думи.

— Галантен човек! Галантен човек, който убива хора.

— А! — каза кралят. — За това не знаем все още.

— Освен това — престраши се лейтенантът от полицията — един скандал между хора на шпагата е толкова привлекателен, колкото и естествен.

— А, а! — отвърна графинята. — И вие ли, господин Дьо Сартин!

Лейтенантът разбра тежестта на това tu quoque^[4] и отстъпи пред гнева на графинята.

Настъпи момент на тежка и застрашителна тишина.

— Виждате ли, Шон — каза кралят след това общо объркване, — виждате ли, ето това е ваше дело.

Шон наведе очи с престорена тъга.

— Кралят ще прости — каза тя, — ако болката на сестрата е взела връх над душевната сила на вашата поданичка.

— Добре казано! — промърмори кралят. — Хайде, графиньо, не се сърдете.

— О, не, сир, не се сърдя. Само ще отида в Люсиен и от Люсиен в Булон.

— На морето? — попита кралят.

— Да, сир, напускам страната, в която кралят се страхува от министрите си.

— Госпожо! — каза Луи XV засегнат.

— Е, добре, сир, позволете ми да не губя от уважението на Ваше величество към мен и да се оттегля.

Графинята стана, наблюдавайки с крайчеца на окото си ефекта, който произведе това движение.

Луи XV въздъхна уморено. Шон се досети за смисъла на въздишката и разбра, че ще е опасно за сестра й да продължава по-нататък. Тя я хвана за роклята и се обърна към краля:

— Сир — каза тя, — любовта, която сестра ми изпитва към бедния виконт, я отведе твърде далеч. Аз допуснах грешката, аз трябва да я поправя. Падам на колене пред Негово величество, за да моля справедливост за брат си. Не обвинявам никого, обвинявам само себе си, мъдростта на краля е достатъчна, за да отсъди.

— Е, Боже мой, това е всичко, което искаш — справедливост. Да, но това да бъде истинска справедливост. Ако човек не е извършил престъпление — да не му го прикачат, ако е извършил — да го накажат.

— Та аз искам ли нещо друго — каза графинята с възхитително примирие. — Но нека не отхвърлят предположенията ми, когато ги изказвам.

— Вашите подозрения са свещени за мен, графиньо — извика кралят. — И малко по малко те се превръщат в убеждение, ще видите. Но смятам, че има един много прост начин, за да се убедим.

— Какъв, сир?

— Да доведа тук господин Дьо Шоазьол.

— О, Ваше величество много добре знае, че той няма да дойде. Страх го е да влезе в апартамента на приятелката на краля за разлика от сестра си — тя само това и чака.

Кралят започна да се смее.

— Казвам ви, скъпа приятелко, ще имате удоволствието да го видите тук. Защото ще го повикам по държавна работа и ще го накарам да обясни в присъствието на Шон, която е видяла всичко.

— А на мен да ми доведат шута, Доре, шута! — извика графинята.

При тези думи, отправени към прислужницата, която подреждаше будоара й и които, изглежда, бяха чути в преддверието, защото бяха произнесени в момента, когато вратата се отваряше пред пратеника на господин Дьо Шоазьол, нечий дрезгав глас каза:

— Би трябвало аз да съм шутът на госпожа графинята.

Всички видяха малък гърбав човек, който влизаше величествено, сякаш се плъзгаше.

— Херцог Дьо Тресм — извика графинята нетърпеливо, — но аз не съм ви викала.

— Извикали сте шута си, госпожо — каза херцогът, поздравявайки краля, графинята и господин Дьо Сартин.

И херцогът се засмя, оголвайки толкова огромните си зъби, че графинята не можа да се сдържи и също се разсмя.

— Мога ли да остана? — попита херцогът, сякаш това бе съкровената мечта на целия му живот.

— Попитайте краля, той тук е господарят, господин херцог.

Херцогът се обърна към краля с умолително изражение.

— Останете, останете, херцог.

В този момент пратеникът отвори вратата.

— А! — каза кралят с лек облак на отегчение на лицето си. — Това вече господин Дьо Шоазьол ли е?

— Не, сир! — отговори пратеникът — дофинът е. Иска да говори с Ваше величество.

Графинята подскочи от радост, защото помисли, че дофинът идваше към нея, но Шон, която бе помислила за всичко, смръщи вежди.

После изведнъж, като разбра, че аудиенцията, поискана от дофина, ще го избави поне за кратко време от господин Дьо Шоазьол, кралят реши.

— Отивам — каза той, — отивам. Довиждане, графиньо. Вижте колко съм нещастен, вижте как ме разпъват.

— Ваше величество си тръгва — извика графинята, — в момент, в който пристига господин Дьо Шоазьол?

— Какво искате! Най-големият роб е кралят. Ах, ако господа философите знаеха какво значи да си крал и особено крал на Франция!

— Но, сир, останете!

— О! Не мога да карам дофина да чака. Вече казват, че обичам само дъщерите си.

— Но в края на краищата какво ще кажа на господин Дьо Шоазьол?

— Е, да дойде при мен, графиньо.

И за да прекъсне всякаква забележка, кралят целуна треперещата от яд ръка на графинята и изчезна, тичайки както всеки път, когато се страхуваше да не загуби спечелената с изчакванията и лукавството му битка.

Вратата вече се бе затворила след него и той, като преминаваше през преддверието, каза:

— Влизайте, господа, влизайте, графинята ви очаква. Само че ще я заварите малко натъжена от случката с бедния Жан.

Придворните се спогледаха учудено. Те не знаеха какво се е случило с виконта. Много от тях се надяваха да е мъртъв. Всички си придадоха тъжен вид. Най-веселите станаха най-тъжни и влязоха.