Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (56)

54.
Павилионът

Слънцето биеше в очите на Жилбер още в пет часа сутринта и скоро го събуди. Той стана, обезпокоен, че е спал твърде много. Като човек, израснал на село, Жилбер прекрасно знаеше как да разбере колко е часът по движението на слънцето и по силата на лъчите му. Той отиде да погледне този свой часовник.

Слабата светлина, осветяваща едва-едва върховете на високите дървета, го успокои — мислеше, че е станал твърде късно, а всъщност беше твърде рано.

Жилбер се приготви до прозорчето, като си мислеше за събитието от предишната вечер, и изложи с наслада горящото си и натежало чело на свежия утринен бриз. После си спомни, че Андре беше настанена на една съседна улица, до Отел Д’Арменонвил, и се помъчи да отгатне в коя от всички къщи наоколо живееше тя.

„Да не би да е избрала необитаемия павилион в градината“ — се питаше Жилбер.

Нямаше място за съмнение. Предишната вечер Филип беше съобщил на баща си и на сестра си, че Ла Бри и Никол щяха да приготвят жилището. Значи този павилион беше тяхното жилище. Къщата на улица „Кок-Ерон“, в която бяха потънали пътниците и имаше градини зад улица „Платриер“.

Жилбер се беше дръпнал твърде бързо, защото внезапно се появи Никол. Може би, ако живееше например на първия етаж и ако през отворения прозорец зад него можеха да се забележат богати тапицерии и внушителни мебели, той би се страхувал по-малко да го видят. Мансардата на петия етаж обаче издаваше все още твърде ниското му социално положение, за да си позволи удоволствието да не се скрие. От друга страна, в този свят има винаги голямо значение да виждаш, без да могат да те видят.

Но Жилбер нямаше намерение да стои далеч от прозореца. Приближи се леко и крадешком погледна през него.

Втори прозорец, който се намираше на партера, точно над първия, току-що се беше отворил и една бяла фигура се появи на него. Това бе Андре в утринен пеньоар, тя търсеше упорито пантофката си, която току-що се бе изхлузила и търколила под един стол.

Всеки път щом видеше Андре, Жилбер напразно се кълнеше, че ще си изгради преграда от своята омраза, вместо да се отдаде на любовта си, и всеки път резултатът бе един и същ. Жилбер бе принуден да се облегне на стената, сърцето му биеше сякаш щеше да изхвръкне, а туптенето му караше кръвта да кипи по цялото му тяло.

Малко по малко младежът се успокои и поразмисли. Целта му беше, както казахме, да вижда, без да го виждат. Той взе една от роклите на Терез и с помощта на една карфица я закачи на въжето, което пресичаше прозореца по цялата му дължина. Зад това подобие на перде той можеше да наблюдава Андре, без да се страхува, че ще бъде видян.

Андре постъпи като Никол — тя протегна нагоре хубавите си бели ръце, от което за миг пеньоарът се разтвори; после се наведе през прозореца, за да разгледа на воля градините наоколо.

Отвсякъде дърветата й хвърляха своите сенки, отвсякъде беше заобиколена със зеленина.

Къщата на Жилбер привлече погледа на Андре толкова малко, колкото всички останали, които ограждаха градината. От мястото, където беше Андре, можеха да се видят само мансардите, а само от тях можеше да се види къщата на Андре.

В резултат на това Андре остави широко отворен прозореца, за да може утринният въздух да проникне до най-отдалечените кътчета на стаята й, после се приближи до камината и като дръпна шнура на един звънец, започна да се облича или по-точно да се съблича в полумрака на стаята си.

Никол дойде, развърза връзките на един кожен несесер от времето на кралица Ана, взе кокаления гребен и разплете косите на Андре.

Изведнъж дългите плитки и гъстите къдри се плъзнаха като мантия по раменете на младото момиче.

Жилбер въздъхна неволно. Той едва позна тези хубави коси, които модата и етикетът покриваха с пудра, но отново откриваше Андре — Андре наполовина съблечена бе сто пъти по-красива така, отколкото с най-внушителните си одежди. Той стисна устни и преглътна мъчително, пръстите му горяха от треска, а очите му се замъгляваха от усилието да гледа в една точка.

По една случайност, докато я решеха, Андре вдигна глава и очите й попаднаха върху мансардата на Жилбер. Андре виждаше нещо и това беше вееща се рокля, навита около главата на един млад човек като тюрбан. Тя показа с пръст този странен предмет на Никол. Никол прекъсна сложното си занимание, което беше започнала, и като показа с гребен прозорчето, сякаш попита господарката си дали имаше предвид именно онова нещо.

Изведнъж Жилбер усети една ръка да дърпа от главата му роклята на Терез и остана поразен, като видя Русо.

— Какво, по дяволите, правите тук, господине? — провикна се философът със смръщени вежди, гневно лице и с изпитателен поглед върху роклята на жена си.

Жилбер се опита да отклони вниманието на Русо от капандурата.

— Нищо, господине, абсолютно нищо — каза той.

— Нищо ли… Тогава защо се криехте зад тази рокля?

— Слънцето ми блестеше.

— Стаята гледа на запад, а слънцето ви блести в очите, когато изгрява. Вие лъжете и се страхувате — каза Русо. — А това означава, че сте вършели нещо лошо.

И като резултат от тази убийствена логика, която смазваше Жилбер, Русо застана право пред прозореца.

Воден от едно съвсем естествено чувство, за да има нужда то да бъде обяснявано, Жилбер — който до този момент се страхуваше да не го забележат на прозореца — се втурна към него, щом там застана Русо.

— Аха! — каза последният с тон, който смрази Жилбер. — Някой сега живее в павилиона.

Жилбер не пророни нито дума.

— И то хора — продължи мрачно философът, — които познават къщата ми, защото я показват.

Жилбер, който разбра, че се е приближил твърде много, се отдръпна.

Нито движението, нито причината, която го предизвика, убягнаха на Русо — той разбра, че Жилбер трепереше от страх да не го забележат.

— Не — каза той, като сграбчи младежа за китката, — не, млади приятелю. Там долу кроят нещо — показват с пръст вашата мансарда, бъдете така добър да застанете там, ако обичате.

И той го отведе срещу прозореца — с открито и осветено от слънцето лице.

— О, не, господине, милост! — провикна се Жилбер, като се огъваше, за да се изплъзне.

Но за да се измъкне — нещо лесно за млад и гъвкав човек като Жилбер — трябваше да влезе в схватка със своя бог и уважението го спираше.

— Вие познавате тези жени — каза Русо — и те също ви познават.

— Господин Русо, случвало ви се е понякога да имате тайни в живота си, нали? Хайде, проявете уважение към моята тайна.

— Господине — каза той, — съжалявам за отношението си към вас, но опитът ме е направил суров, животът ми премина в разочарования — бях предаден от всички и тормозен от всички. Вие знаете, че аз съм един от онези известни клетници, които правителствата нареждат сред презрените в обществото. В подобно положение е позволено човек да бъде подозрителен. С други думи, за мене вие сте подозрителен и ще напуснете дома ми.

Жилбер не очакваше такъв край. Гонеха го! Той стисна юмруци и през очите му мина светкавица, която накара Русо да потрепери. Но този блясък в очите му не трая дълго. Жилбер размисли, че ако си тръгне, ще се прости с нежното щастие да вижда Андре във всеки час на деня, при това щеше да изгуби приятелството на Русо — това означаваше едновременно нещастие и срам. Той преглътна дивата си гордост и като сплете ръце, каза:

— Господине, изслушайте ме, една дума, само една дума.

— Аз съм безмилостен — отвърна Русо.

— Господине, това не са ваши неприятели, тези две млади момичета са госпожица Андре и Никол.

— Каква е тази госпожица Андре? — попита Русо, на когото това име, произнесено вече два или три пъти от Жилбер, не беше съвсем непознато.

— Госпожица Андре, господине, е дъщерята на барон Дьо Таверне. Тя е тази — о, простете ми, че ви казвам подобни неща, но вие ме принуждавате, но тя е тази, която обичам — повече, отколкото вие сте обичали госпожица Гале, госпожа Дьо Варен и която и да било друга жена. Тя е тази, която проследих пеша — без да имам нито пари, нито хляб — докато паднах на пътя смазан от умора и съсипан от болка. Нея отидох да видя вчера в Сен Дьони и заради нея тичах чак до Ла Мюет, нея придружих — без тя да ме забележи — от Ла Мюет до съседната улица. Тази сутрин случайно открих, че живее в павилиона, и най-сетне заради нея бих искал да стана Тюрен^[1], Ришельо^[2] или Русо.

Русо познаваше човешкото сърце и знаеше какви са възможностите на лицемерието, той знаеше, че дори най-добрият артист не би могъл да говори с такъв задавен от сълзи глас, с който говореше Жилбер, придружен от такива трескави движения.

— И така — каза той, — тази млада дама е госпожица Андре?

— Да, господин Русо.

— Тогава вие излъгахте, когато казахте преди малко, че не я познавате. Ако не сте предател, сте лъжец.

— Господине — каза Жилбер, — вие ми разкъсвате сърцето. Бихте ми причинили по-малко зло, ако ме убиехте на място.

— Хайде де! Красиви думи в стила на Дидро^[3] и Мармонтел^[4]. Вие сте лъжец, господине.

— Е, добре, да — изрече Жилбер, — аз съм лъжец, господине, и толкова по-зле за вас, ако не можете да проумеете една такава лъжа. Лъжец! Лъжец… Ах, аз си тръгвам… Сбогом! Тръгвам си отчаян и моето отчаяние ще лежи на вашата съвест.

Русо потриваше брадичката си и наблюдаваше младежа, който по толкова неща странно приличаше на него самия.

— Ето една възвишена душа или един голям измамник — каза си той, — но в крайна сметка, ако срещу мене има заговор, защо да не задържа в ръцете си нишката на този заговор?

Жилбер направи четири крачки към вратата и сложи ръка на ключалката. Той очакваше последната дума, която трябваше окончателно да го прогони или да го задържи.

— Достатъчно по този въпрос, сине мой — каза Русо. — Ако сте толкова влюбен, колкото твърдите, уви — толкова по-зле за вас. Но ето, че става късно, а вие изгубихте вчерашния ден. Днес двамата имаме да препишем тридесет страници. На работа, Жилбер, на работа.

Жилбер хвана ръката на философа и я притисна до устните си, несъмнено той не би направил това и с кралската ръка.

Но преди да излезе — докато Жилбер стоеше до вратата твърде развълнуван — Русо се доближи още веднъж до прозореца и погледна двете млади момичета. В този миг Андре тъкмо беше съблякла пеньоара си и поемаше една рокля от ръцете на Никол. Тя забеляза едно лице, неподвижно тяло, отдръпна се рязко назад и заповяда на Никол да затвори прозореца.

— Хайде, хайде — каза си Русо, — моето старческо лице плаши, преди малко младото лице не предизвикваше страх. О, красива младост! — И като въздъхна, добави следното:

О, giuventu primavera del eta!

O, primavera giuventu del anno!^[5]