Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (103)

101.
Извънредното заседание на Кралския съд

Прословутото извънредно заседание наистина се състоя. Кралската гвардия бе свикана и цели поделения стрелци в къси туники, множество стражи и безброй служители от полицията охраняваха пазителя на печата, който като генерал пред решителна битка трябваше да излезе напред в името на делото.

Хората го мразеха и той знаеше това. Имаше толкова високо мнение за себе си, че се опасяваше да не го убият, но по-добре осведомените от него относно чувствата на народа му предричаха без преувеличение, ако не груби обиди, то поне викове и дюдюкания^[1].

Същото отношение имаха и към господин Д’Егийон. Кралят се мъчеше да изглежда спокоен. Виждаше се, че се наслаждава на блясъка си, който му придаваше пищната дреха. Госпожа дофината може би имаше желание да види това представление, в края на краищата то беше ново за нея. Но тя прикри любопитството си и още от сутринта придаде на лицето си печален израз и го запази по време на цялата церемония, като по този начин предразположи всички към себе си. Госпожа Дю Бари се държа смело. Младостта и красотата й вдъхваха самоувереност. А и нима хората не бяха казали мнението си за нея? Имаха ли да добавят още нещо? Затова тя се появи сияеща, сякаш блясъкът на царствения й любовник я озаряваше.

Голямата дворцова зала беше претъпкана — в нея имаше както потърпевши, така и интересни личности, които бяха повече от три хиляди.

Съдебните заседатели предварително знаеха какво им готвеше това заседание и защо ги бяха свикали — за да чуят каква беше твърдата воля на авторитетите. Те обаче познаваха кротостта, за да не кажем плахостта, на краля и затова се страхуваха не от самото заседание, а от неговите последици. Пазителят на печата взе думата.

Речта му премина в груби нападки, които предизвикаха усмивки у благородниците, а съдебните заседатели изпитаха известно неудобство.

Чрез пазителя на печата кралят нареждаше да се сложи край на всички конфликти в Бретан, които му били дошли до гуша, съдът да се помири с господин Д’Егийон, от когото той беше доволен. Освен това кралят изискваше да не се прекратява съдопроизводството. Така всичко щяло да си дойде на мястото като в щастливия Златен век, когато речите в Съда се леели като потоци, а папките се трупали като планини и господа адвокатите и прокурорите трябвало само да протегнат ръка към тях.

Всички тези примамливи обещания не успяха да помирят Съда нито с господин Дьо Мопу, нито с херцог Д’Егийон, но никой нямаше право да отговори на подобна реч.

Обхванати от силно огорчение, съдебните заседатели запазиха спокойствие и си придадоха безразличен вид с онова единодушие, което дава сила на обединените от една и съща идея хора. Поведението им подразни силно Негово величество и аристократите, насядали по трибуните.

Дофината беше дошла тук с намерение да се противопостави поне привидно на решението, което щеше да се вземе. Но постепенно тя реши да застане на страната на своята раса и каста и когато пазителят на печата отправяше язвителни нападки към Съда, младата горделива жена започна да се възмущава, че не са достатъчно остри. Струваше й се, че тя би намерила още по-силни думи, които да накарат присъстващите да подскочат като ужилени. Тя прецени, че пазителят на печата е твърде мек, а съдебните заседатели — много силни.

За миг всеобщото внимание се превърна в смайване. Главите на всички съдебни заседатели се обърнаха като по заповед към краля.

Принцовете, перовете и военните се развълнуваха, тъй като прецениха, че бе напълно възможно след толкова добре казани неща Негово величество, който беше добра душа, да изтърси нещо не на място. Присъстващите забелязаха как Ришельо, който в последно време се преструваше, че отбягва племенника си, му прави знаци с очи и му показва, че го разбира.

Но очите му, които започнаха да изразяват протест, срещнаха спокойния поглед на госпожа Дю Бари. Ришельо притежаваше изкусното умение да променя изражението си — на едните хвърляше иронични погледи, на другите — изпълнени с възхищение, а в средата седеше красивата графиня. Луи XV заговори:

— Вие добре чухте онова, което изрече пазителят на печата, за да ви осведоми за моите желания… Бъдете така добри да ги изпълните, тъй като аз няма да променя волята си никога!

Последните думи на Луи XV прозвучаха като гръмотевица. Всички в залата останаха стреснати. Тръпка на ужас премина по телата на съдебните заседатели. Тя тутакси се предаде на множеството подобно на електрическа искра.

Силно развълнувана, госпожа Дю Бари не можа да се въздържи и стана от мястото си. Би искала да изръкопляска, ако не бе естественият й страх, че на излизане можеха да я замерят с камъни или пък че още на другия ден щяха да съчинят за нея стотина куплета, кой от кой по-подигравателни.

Като стигна до вратата, пазителят на печата забеляза в далечината тълпата и се ужаси от заплашителните крясъци, които въпреки голямото разстояние достигаха до ушите му. Тогава той каза на стрелците:

— Застанете около мен.

Господин Дьо Ришельо направи дълбок поклон пред господин Д’Егийон и му каза:

— Ето ниско сведени чела, херцог. Но някой ден те ще се надигнат. Пазете се, племеннико!

В това време мина госпожа Дю Бари с брат й, маршалшата Дьо Мирпоа и няколко жени. Тя чу думите на маршала и понеже в сърцето й имаше повече желание да му възрази, отколкото омраза, каза:

— О, няма причина за страх, маршале! Нима не чухте думите на Негово величество? Струва ми се кралят заяви, че няма да промени решението си никога.

Явяването на краля в Съда даде веднага благоприятен резултат в полза на двореца, но често подобен удар предизвиква само временно зашеметяване, а трябва да кажем, че след като човек се съвземе, той реагира още по-остро.

Поне така си помислиха групичка скромно облечени хора, които наблюдаваха как кралят се отдалечава заедно с пищното си шествие. Те бяха застанали на ъгъла на улица „Ла Барийони“ и Ке-о-Фльор. Бяха трима… На това място ги беше събрала случайността и както изглежда, оттам те бяха следили променящите се впечатления на тълпата. Те не се познаваха, но със случайно разменени помежду си думи направиха оценка на събитието още преди да е завършило.

— Народът е готов — каза един от тях, възрастен човек с искрящи очи, благ поглед и почтено лице. — Явяването на краля в Съда е голямо нещо.

— Да — отговори му с горчива усмивка един млад човек — стига, разбира се, думите да отговарят на делата.

— Господине — обърна се към него старецът, — струва ми се, че ви познавам отнякъде… Може би вече сме се срещали?

— През нощта на 31 май. Не сте се излъгали, господин Русо.

— Аха! Вие сте моят сънародник, младият хирург господин Марат!

— Да, господине, същият. На вашите услуги.

Двамата мъже си размениха по един поклон. Третият мъж все още не беше отронил нито дума. Той също беше млад човек с благородна осанка. През цялото време беше наблюдавал единствено поведението на тълпата. Младият хирург си тръгна пръв. Той си проби път през струпалия се народ, който му беше по-малко признателен от господин Русо и вече го беше забравил, но един ден щеше да си спомни за него. Другият младеж изчака господин Марат да се отдалечи и се обърна към Русо:

— Ами вие няма ли да си тръгвате, господине?

— О, твърде стар съм, за да се бутам в тази навалица.

— В такъв случай ще се видим тази вечер, господин Русо. На улица „Платриер“. Елате!

Философът потрепери, сякаш беше видял призрак. Обикновено бледият цвят на лицето му стана мъртвешки. Той поиска да отговори, но непознатият бе вече изчезнал.