Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

142.
Презрение

Щом удари седем часът, Филип припряно излезе. Тръгна право към павилиона на дофината. Застана на достатъчно голямо разстояние, за да не го спре стражата, но и достатъчно близо, за да може да наблюдава хората, които минаваха.

Наложи се да чака само пет минути. Позна скованото и величествено лице на лекаря, което Андре му беше описала. Вече се смрачаваше, но доктор Луи разлистваше един неотдавна публикуван в Кьолн труд върху стомашните болки, затова по-скоро отгатваше, отколкото четеше написаното. Той вдигна очи и видя пред себе си някакъв мъж, когото попита:

— Какво обичате?

— Простете ми, господине — каза Филип, — с доктор Луи ли имам честта да разговарям?

— Да, господине — каза лекарят и затвори книгата си.

— В такъв случай само една дума, ако ми позволите — усмихна се Филип.

— Господине, извинете ме, но дългът ме зове. Госпожа дофината ме очаква. Време е да отида при нея. Не мога да я карам да чака.

— Господине — настоя Филип и направи умолително движение, с което препречи пътя на доктор Луи, — лицето, заради което настойчиво моля за вашите грижи, е на служба при дофината. То страда, докато госпожа дофината не е толкова зле.

— Най-напред за кого всъщност ми говорите? — попита лекарят.

— За едно лице, при което ви е завела лично дофината.

— Аха! Да не би случайно да става дума за госпожица Андре дьо Таверне?

— Знаете, че не се чувства добре, нали?

— Да. И има болки в стомаха, така ли е?

— И непрекъснато й прилошава… да, господине. Днес в течение само на няколко часа тя припадна три или четири пъти в ръцете ми.

— Нима младата дама се чувства по-зле?

— Уви, не зная. Но когато човек обича друг човек, господине, нали разбирате, че…

— Значи вие обичате госпожица Дьо Таверне?

— О, повече от живота си, господине!

Филип произнесе тези думи с такова въодушевление, че лекарят не разбра вложения в тях братски смисъл и попита:

— Значи вие сте…

После колебливо замълча.

— Аз съм кой, господине? — попита Филип.

— Ами, дявол да го вземе — любовникът! — каза нетърпеливо лекарят.

Филип отстъпи крачка назад и хвана челото си с ръка, а лицето му пребледня като лице на мъртвец.

— Внимавайте, господине! — извика той. — Обиждате сестра ми.

— Вашата сестра ли? Госпожица Дьо Таверне е ваша сестра?

— Да, господине. Мисля, че не съм сторил нищо, което да ви дава основание да се отнасяте към мен с толкова презрение.

— Простете ми, господине. Идвате в странен час и започвате разговора си с мен по тайнствен начин… помислих, че ви води друг, по-нежен интерес от братската обич. Поднасям ви извиненията си… а сега ще ми позволите ли, господине… — и доктор Луи понечи да отмине.

— Докторе — настоя Филип, — умолявам ви, не си отивайте, без да сте ме успокоили за състоянието й!

— Но защо се тревожите?

— Чуйте ме, докторе! Във всичко това има нещо твърде странно! Вие сякаш не желаете да ми дадете отговор, сякаш не се осмелявате да го сторите…

— А не допускате ли, че съм притеснен, тъй като карам госпожа дофината да ме чака?

— Докторе, докторе, вие ме взехте за любовника на госпожица Дьо Таверне, нали? — попита Филип, като избърсваше с ръка челото си, от което струеше пот.

— Извинете, господине, но не съм длъжен да ви уведомя какво точно мисля.

— Докторе, имайте милост съм мен! Изтървахте една дума, която пробожда сърцето ми като острие на кама. Вие сте възпитан човек и способен лекар. Каква е тази болест, която отдавате на любовника? Умолявам ви, отговорете ми!

— Напротив, ще ви помоля да ми спестите отговора, господине. Начинът, по който разговаряте с мен, издава, че вие вече не се владеете.

— Но разбирате ли, господине, че всяка произнесена от вас дума ме тика към бездна, в която не смея да погледна! Направо изтръпвам!

— Господине!

— Докторе! — провикна се Филип с нов плам. — Искате да кажете, че ще ми съобщите някаква ужасна тайна, за която ще е нужно цялото ми самообладание, така ли? И цялата ми смелост?

— Господин Дьо Таверне, не съм казал нищо нито на дофината, нито на баща ви, нито пък ще кажа на вас, не настоявайте повече!

— Добре, но нали си давате сметка, че аз тълкувам вашето мълчание? Разбирате, че следя мисълта ви в тъмния и съдбоносен път, където тя криволичи сега. Прекъснете ме, ако се лъжа!

— Сбогом, господине! — каза лекарят многозначително.

— О, няма да ме изоставите в подобно състояние, без да ми кажете да или не. Една дума, това е всичко, за което ви моля.

Лекарят се спря.

— Веднага, господине. Но вие ще изтълкувате искреността ми като презрение, а то толкова ви обиди преди малко!

— Да не говорим вече за това, господине!

— Щом толкова я обичате, това означава, че и тя ви отвръща със същото, така ли е?

— Да, господине. Тя също ме обича повече от всичко на света.

— Щом е така, идете при нея, разпитайте я… от онова място, където аз бях принуден да престана да ви отговарям. Ако ви обича, ще отговори на въпросите ви. Има хиляди неща, които човек казва на приятелите си и премълчава пред лекаря… Може тя би ще се съгласи да ви съобщи онова, което аз не бих искал, дори да ми отрежат един пръст от ръката, да ви помогна да отгатнете. Сбогом, господине.

— О, не, това е невъзможно! — провикна се обезумелият Филип.

Лекарят се отдръпна внимателно от младежа и с нежно състрадание му каза:

— Последвайте съвета ми, господин Дьо Таверне! Това е най-доброто, което можете да сторите! Сбогом, господине! И внимавайте! Ако говорите с такава жар, ще накарате всички да научат онова, което аз скрих от тях. Бях си обещал, че ще мълча, и исках да спазя обещанието си дори пред вас.

— Да! Прав сте, докторе! — каза Филип със слаб, почти замиращ глас. — Но науката може и да допусне грешка. Може би ще признаете, че и на вас ви се е случвало да се заблудите.

— Рядко, господине. Аз съм човек на точните науки. Устата ми произнася „да“ само ако очите и умът ми вече са потвърдили негласно „видяхме… знаем… сигурни сме“.

Но Филип не можеше да се помири и примири. Той сложи ръката си върху ръката на лекаря с толкова умолителен израз на лицето, че ученият спря.

— Последна милост, господине — каза Филип. — Виждате, че разсъдъкът ми е разстроен. Струва ми се дори, че полудявам. За да взема решение дали да живея, или да умра, ми е необходимо потвърждение, доказателство, че не ме заплашва толкова сериозна опасност. Връщам се при сестра ми, но ще поговоря с нея само след като вие отново я посетите. Размислете.

— Вие трябва да размислите, господине. Аз нямам какво да добавя към това, което вече казах.

— Господине, позволете да ви кажа, че и палачът не би отказал на жертвата си последната милост. Обещайте ми да посетите сестра ми след визитата ви при Нейно кралско височество дофината. О, докторе, в името на Бога, обещайте ми!

— Посещението е излишно, господине, но щом държите, мой дълг е да изпълня желанието ви. На излизане от госпожа дофината ще дойда при сестра ви.

— О, благодаря ви, благодаря ви! Елате и ще признаете, че сте сгрешил!

— Бих се радвал с цялото си сърце да е така, господине. Ако съм се излъгал, ще го призная с радост.

Доктор Луи се освободи от Филип и го остави до стълбата. Младежът трепереше като трескав и ледена пот обливаше челото му. В безумието си забрави за миг къде се намира, с кого точно беше разговарял и каква тайна беше научил току-що.