Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

37.
Нито фризьор, нито рокля, нито карета

Госпожа Дю Бари би проявила твърде лош вкус, ако тръгнеше към голямата зала за приеми от версайския си апартамент. Тръгването от Версай не предоставяше възможности за показност в един толкова тържествен ден. И освен това не беше прието да се постъпва така. Госпожа Дю Бари избра парижкия вариант.

В единадесет сутринта тя пристигна на улица „Валоа“ заедно с госпожа Дьо Беарн, която все още беше нейна пленница и която тя омайваше с усмивката си. Още от предната вечер Жан дю Бари, Шон и Доре започнаха да работят трескаво. Който не беше видял как се стараят, трудно би си представил как въздейства златото и колко могъщ е човешкият ум.

Доре се занимаваше с фризьора, Шон притискаше шивачките, а Жан отговаряше за каретите и наглеждаше всички останали. Към четири часа Жан дю Бари се завърна блед, възбуден, но весел.

— Е, какво? — попита графинята.

— Всичко ще бъде готово.

— Фризьорът?

— Намерих Доре при него. Уговорихме условията. Пъхнах в ръката му петдесет луидора. Той ще вечеря тук в шест часа и в това отношение можем да бъдем спокойни.

— А роклята?

— Роклята ще бъде чудесна. Заварих Шон да следи за ушиването й: двадесет и шест шивачки пришиват перлите, панделките и украшенията. Роклята ще бъде изработена парче по парче. Една толкова обемиста работа би отнела за всеки друг клиент осем дни.

— А каретата?

— О! Нали знаете, че аз се заех с нея! Лакът съхне в едно ателие, затоплено специално до температура петдесет градуса. Видът й е прекрасен, уверявам ви. Каретата ще бъде тук точно в осем часа.

В това време се завърнаха Шон и Доре. Те идваха, за да потвърдят казаното от Жан.

— Благодаря, мои храбри войници — каза графинята.

— Сестричке, очите ви са уморени, поспете един час и това ще ви възстанови.

— Да спя? В никакъв случай! Ще спя тази нощ, докато мнозина няма да могат да мигнат.

Докато тези приготовления царяха в дома на графинята, слухът за представянето се носеше из града.

Но няма да бъде излишно, ако обясним, че прическата на госпожа Дю Бари изискваше грижи, време и умение.

За да се сплетат тези красиви коси, да се вдигнат върху малка копринена подплънка, да се навият на ролки от роговицата на кит, да се изпъстрят със скъпоценни камъни, перли и цветя, да се поръсят със снежен бял прах, който придава блясък на очите и свежест на лицето, както и да се създаде хармония между цветовете на тялото, седефа, рубините, опала, диамантите, многоцветните и разнообразни по форма цветя, е нужно не само майсторството на голям художник, но и голямо търпение.

Всъщност всички страхове на графинята скоро се оправдаха — удари шест часът, а фризьорът не се появи. Удари шест и половина, после седем без четвърт. Едно-единствено нещо даваше малка надежда на изтръпналите сърца — че господин Любен е важна личност и беше естествено да ги кара да го чакат. Но удари и седем часът, виконтът изрази опасенията си, че приготвената за него вечеря ще изстине и че майсторът няма да е доволен. Той изпрати в дома му един възрастен слуга, за да го предупреди, че супата е сервирана. Лакеят се върна след четвърт час. Той беше разговарял лично с госпожа Любен. Тя го беше уверила, че господин Любен току-що излязъл и че ако не е вече у госпожа Дю Бари, то е на път за дома й.

— Добре — каза Дю Бари, — вероятно се е натъкнал на улично задръстване, да почакаме.

— И освен това още нищо не е провалено — каза графинята. — Могат да ме срешат и когато съм наполовина облечена. Представянето е определено точно за десет часа. Имаме още три часа, а само за един час ще стигнем във Версай. Докато чакаме, покажи ми роклята, Шон — това ще ме разсее. Шон, роклята ми!

— Още не са донесли роклята на госпожата — каза Доре.

— А! — възкликна Дю Бари. — Чувам шум на колела, сигурно е каретата.

Виконтът се лъжеше — това беше Шон. Тя се връщаше с каретата си, в която бяха впрегнати два потни коня.

— Роклята ми?! — извика графинята, докато Шон беше още в преддверието.

— Не я ли донесоха вече? — попита съвсем изплашена Шон.

— Не.

— Е, добре, няма да закъснее — каза Шон, утешавайки се сама, — защото модистката, при която бях, току-що е тръгнала във фиакър с две шивачки насам, за да я донесе и да я пробвате.

— Наистина — промълви Жан, — тя живее на „Рю дю Бак“, а фиакърът вероятно се движи по-бавно от нашите коне.

— Да, да, сигурно — каза и Шон, която все пак не можеше да се отърве от чувството си на известно безпокойство.

— Виконте, може би е добре да изпратите някой да докара каретата — каза госпожа Дю Бари. — Така ще сме спокойни поне в това отношение.

— Имате право, Жана.

И Дю Бари отвори вратата:

— Да идат да докарат каретата от Франсиан! — каза той. — При това с новите коне, които са вече впрегнати.

Кочияшът и конете потеглиха. Шумът от стъпките им вече заглъхваше по посока на улица „Сен Оноре“, когато Замор влезе с едно писмо.

— Писмо за господарката Бари — каза той.

— Кой го донесе?

— Един мъж!!!

— Четете, графиньо! Четете по-бързо, вместо да разпитвате! — извика Жан. — Бележката не е сгъната, както се сгъват молбите.

— Наистина, виконте, вие умирате от страх — каза графинята, усмихвайки се.

И счупи печата. След първите редове тя нададе ужасен вик и падна примряла върху едно кресло.

— Нито фризьор, нито рокля, нито карета — каза тя.

Шон се хвърли към графинята, Жан побърза да вземе писмото.

То беше написано с прав, дребен почерк, очевидно беше почеркът на жена:

Госпожо, пазете се — тази вечер вие няма да имате нито фризьор, нито рокля, нито карета. Надявам се, че това предупреждение ще пристигне навреме. За да не предизвикам насила признателността ви, аз няма да назова името си. Отгатнете коя съм, ако искате да познаете една искрена приятелка.

— Това е последният удар! — провикна се Дю Бари в отчаяние. — Дяволска работа! Трябва да убия някого.

— Роклята! Боже мой, важна е роклята! — извика Шон. — Фризьор все още можем да намерим.

— Край! Никакъв фризьор! — шепнеше графинята примряла. — Никаква рокля, никаква карета!

— Така ли! Никаква карета! — изрева Жан. — И тя не пристига, въпреки че трябваше да е вече тук. Ох, това е заговор, графиньо!

В това време Жан тъпчеше с крака една табличка от севърски порцелан, за която пешът на дрехата му беше закачил, докато се мъчеше да се спаси от една падаща японска ваза, която пък беше ударил с юмрук. Чуха се три леки, внимателни и нежни почуквания по вратата. Настъпи мълчание.

— Извинете — каза един непознат глас, — бих искал да поговоря с госпожа графинята Дю Бари.

— Но, господине, човек не влиза току-тъй — извика вратарят, който беше изтичал след непознатия, за да му попречи да проникне навътре в къщата.

Жан отвори вратата с трясък. Непознатият се отдръпна със скок назад и покланяйки се, каза:

— Господине, исках да предложа услугите си на госпожа графинята Дю Бари, на която, мисля, предстои представяне?

— А каква е вашата професия?

— Аз съм фризьор.

И непознатият направи втори поклон.

— Фризьор — извика госпожа Дю Бари, като вдигна ръце към небето, — но той е ангел. Любен ли ви изпраща, господине?

— Никой не ме изпраща, госпожо. Прочетох в един вестник, че госпожа графинята ще бъде представена тази вечер и си казах „Виж ти, може би графинята няма фризьор. Не е вероятно, но е възможно“, и ето, че дойдох.

— Как се казвате? — попита графинята, малко охладняла.

— Леонар[1], госпожо.

— Лошото е, че нямаме време за опити — заяви Шон.

— И защо ще пробваме? — възкликна с ентусиазъм младият мъж, като огледа госпожа Дю Бари. — Знам добре, че госпожата трябва да привлича погледите с прическата си. А като гледам госпожата, измислих такова нещо, което, сигурен съм, ще има страхотен успех.

И младежът размаха ръката си с такава увереност в себе си, че развълнува графинята и накара надеждата да проникне отново в сърцата на Шон и Жан.

— Но най-напред трябва да погледна роклята на госпожата, за да подбера украшенията за косата.

— О, роклята ми, моята нещастна рокля!

Жан се удари по челото.

— Ах, наистина! — каза той. — Господине, представете си каква ужасна клопка! Откраднаха роклята, шивачката, всичко!

И Жан дю Бари, уморен от скубането на косите, започна да хленчи.

— Дали да не отидеш отново при шивачката, Шон? — каза графинята.

— За какво? — отвърна Шон. — След като тя е тръгнала насам.

— О! — прошепна графинята, падайки отново върху креслото. — Уви! За какво ми е фризьор, когато нямам рокля!

В това време звънецът пред вратата издрънча. Вратарят (от страх да не се вмъкне още някой, както това беше станало току-що), беше затворил всички врати и беше пуснал всички резета.

— Звъни се — каза госпожа Дю Бари.

Шон се втурна към прозорците.

— Кутия! — извика тя.

— Тичайте, Жан! О, тичайте, за Бога!

Жан се спусна по стълбите, изпревари всички лакеи и изтръгна кутията от ръцете на вратаря. Шон го наблюдаваше през прозореца. Той отвори капака на кутията, пъхна ръка в нея и нададе радостен вик. В кутията имаше чудесна рокля от китайска коприна, по нея бяха апликирани цветя, а гарнитурата беше от много скъпи дантели.

— Рокля! Рокля! — провикна се Шон, пляскайки с ръце.

— Рокля! — повтори госпожа Дю Бари, готова да се отдаде на радостта, както се беше отдала на тъгата.

— Кой ти даде това, дебелако? — попита Жан вратаря.

— Една жена, господине.

— И къде е тя?

— Подаде ми кутията през вратата и извика: „За госпожа графинята!“ После се качи в кабриолета, който я беше довел дотук. Потеглиха с пълна скорост.

— Но тя няма да ми подхожда. Тя няма да ми стане, тя не е ушита за мене. Боже мой! Какво нещастие, защото — в края на краищата — тя е много красива.

Шон бързо я измери.

— Същата дължина, същата обиколка на талията — каза тя.

— Нещо ме плаши! — добави графинята.

— Това не може да е от приятел — вметна Шон. — Как би могъл той да знае какво се крои срещу нас. Това може да е някой добър дух или някой дявол.

— И дявол да е — извика госпожа Дю Бари, — малко ме интересува кой ми помага в това да победя семейство Грамон, няма да е по-голям дявол от тях.

— Хайде, на работа! — каза Шон. — Вече е осем часът.

— О! Имаме време! — заяви фризьорът. — На госпожата е нужен само един час, за да стигне дотам.

— А каретата, каретата? — попита графинята.

— Трябва да е останала пред вратата — вратарят ще я отвори. Но какво му е на майстора?

И наистина точно в същото време майстор Франсиан се втурна изплашен в салона.

— Ах, господин виконте! — извика той. — Каретата на госпожата беше на път за дома й, когато при завоя на улица „Траверсиер“ беше спряна от четирима души. Те събориха първия ми помощник, който я караше към вас, и като подгониха конете в галоп, изчезнаха по улица „Сен Никез“.

— Казах ли аз — каза Дю Бари сияещ, без да става от креслото, в което седеше и когато майсторът влезе, — това е заговор!

— Ами! — каза Дю Бари. — Този, който озаптява стихията и дава храна на птиченцата, този, който ни изпрати фризьор като господина, рокля като тази, няма да ни остави насред пътя заради една карета!

— О, вижте — извика Шон, — идва една карета.

— Която дори спира пред вратата — потвърди Дю Бари.

После, скачайки към прозореца, го отвори.

— Тичайте, тичайте, за Бога, или ще стане късно! — извика той. — Поне да познавахме нашия благодетел.

Слугите и лакеите забързаха, но… късно. Една тапицирана с бял сатен карета, впрегната с два чудесни коня, беше до вратата… Но от кочияша и лакеите нямаше и следа. Един пратеник държеше конете за юздите, беше си получил шестте ливри и изчезна към двора на семейство Фонтен. Разгледаха каретата. Нечия бърза ръка беше заменила гербовете с рози. Всички гореописани събития се случиха за един час.

Жан заповяда да вкарат каретата в двора, заключи вратата и взе ключа в себе си. После се качи в будоара, където фризьорът даваше на графинята първите доказателства за своето изкуство.

— Господине! — извика той, като сграбчи ръката на Леонар. — Ако вие не назовете вашия гений покровител, ако не го кажете, за да има той нашата вечна признателност, кълна се, аз ще…

— Внимавайте, господин виконт — прекъсна го с флегматичен глас младият човек, — правите ми честта да ми стиснете ръката, но я стискате толкова силно, че ще изтръпне. Как ще среша госпожа графинята? Освен това ние бързаме. Часовникът бие осем и половина.

— Пуснете го, Жан, пуснете го! — извика графинята.

Жан отново се отпусна върху едно кресло.

— Чудо! — каза Шон. — О, чудо! Роклята е с идеални мерки. Само с един пръст по-дълга отпред, но това е всичко. След десет минути този недостатък ще бъде отстранен.

— А каква е каретата? Представителна ли е? — попита графинята.

— Тя е изработена с най-изискан вкус. Аз я разгледах отвътре — каза Жан. — Тапицирана е с бял сатен и ухае на розово масло.

— О, тогава всичко е наред! — възкликна госпожа Дю Бари, пляскайки с малките си ръце. — Хайде, господин Леонар. Ако успеете, богатството ви е вече осигурено.

Леонар не чака да повтарят, а бързо се зае с прическата на госпожа Дю Бари. Още с първото движение на гребена той показа превъзходен талант.

След три четвърти час госпожа Дю Бари излезе изпод ръцете му по-съблазнителна от богинята Афродита, тъй като беше много по-облечена от нея, но не по-малко красива. Когато направи и последното движение върху това бляскаво творение и изпита здравината на прическата, след като поиска вода за ръцете си и благодари смирено на Шон, която в радостта си го обслужваше като монарх, фризьорът реши да се оттегли.

— Ах, господине! — каза Дю Бари. — Вие ще разберете, че аз съм упорит и в любовта си, и в омразата си. Надявам се, че сега ще ми кажете кой сте.

— Вие вече знаете това, господине! Аз съм един млад човек, който сега започва и се нарича Леонар.

— Кой започва сега, по дяволите! Та вие сте майстор, господине!

— Вие ще бъдете моят фризьор, господин Леонар — каза графинята, съзерцавайки се в малко ръчно огледалце, — и ще ви плащам по петдесет луидора за всяка фризура, предназначена за тържествени случаи. Шон, дай на господина сто луидора за първата от тях.

— Казах ви, госпожо, че вие ще създадете моята слава.

— Но вие ще решите само мен.

— Тогава си запазете вашите сто луидора, госпожо — каза Леонар, — искам свободата си. На нея дължа честта да ви срещна днес. Свободата е основното човешко благо.

— Фризьор философ! — възкликна Дю Бари вдигайки ръце към небето. — Къде отиваме, Боже, господарю мой! Не искам да се карам с вас. Вземете си стоте луидора и запазете тайната и свободата.

— Качвайте се в каретата, госпожо, качвайте се в каретата!

Тези думи се отнасяха за госпожа Дьо Беарн, която тъкмо влизаше нагласена с дървена походка и която тъкмо бяха вдигнали от вечеря от нейния будоар.

— Хайде, хайде — каза Жан. — Четирима да вдигнат госпожата и да я пренесат внимателно по стълбите.

Докато Жан наблюдаваше тази деликатна работа, в която и Шон издаваше заповеди, госпожа Дю Бари търсеше с очи Леонар. Леонар беше изчезнал.

— Но откъде ли е минал — прошепна госпожа Дю Бари, която все още не се бе съвзела напълно от дошлите една след друга изненади.

— Откъде е минал ли? През пода или през тавана — откъдето минават духовете. Сега, графиньо, внимавайте вашата фризура да не се смачка, вашата рокля да не се превърне в паяжина и да не пристигнем във Версай в тиква, теглена от два плъха!

След като изрази по този начин своите последни опасения, виконт Жан се качи в каретата, където вече се бяха настанили госпожа графинята Дьо Беарн и щастливата й кръщелница.

Бележки

[1] Леноар — действителен човек, служил във Версай и на Мария-Антоанета, герой в романите „Анж Питу“ и „Графиня Дьо Шарни“ — бел.прев.