Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (165)

163.
На борда на „Адонис“
(в открито море)

От този момент къщата на Андре стана тиха и мрачна като гробница. Новината за смъртта на сина й може би щеше да убие Андре. Тя щеше да бъде една от онези бавни и глухи болки, които постоянно подкопават устоите на човека. Писмото на Жилбер бе толкова жесток удар, че разтърси малкото останали бунтовни чувства и малкото съпротивителни сили във великодушната душа на Андре.

Щом дойде на себе си, тя потърси с очи брат си и гневът, който прочете в очите му, представляваше нов източник на смелост за самата нея. Почака силите й да се възвърнат дотолкова, че гласът й да не трепери, и пое ръката на Филип.

— Приятелю — каза му тя, — тази сутрин ми споменахте, че дофината ми е издействала килия в манастира „Сен Дьони“, нали?

— Да, Андре.

— Ще ме заведете ли още днес там, моля ви?

— Благодаря, сестричке.

— А за вас, докторе — продължи Андре, — за всичките ви добрини, за цялата ви преданост и цялото ви милосърдие една проста благодарност би била безплодна награда. Вашата награда, докторе, не се намира на земята.

Андре се приближи до доктор Луи и го целуна.

— В този малък медальон е моят портрет. Майка ми го е поръчала, когато съм била едва на две години. Сигурно прилича на сина ми. Запазете го, докторе, за да ви напомня за детето, което благодарение на вас дойде на бял свят, и от майката, която спасихте с вашите грижи.

Андре произнесе тези думи, без да се разнежи. След това се зае с подготовката за късното си пътуване. В шест часа вечерта тя премина през вратата на манастира „Сен Дьони“, без да се осмели да вдигне глава, и влезе в приемната. Филип я бе придружил до оградата, напълно неспособен да овладее чувствата си и й беше казал сбогом може би завинаги.

Изведнъж силите напуснаха Андре и тя се се върна тичешком при брат си с отворени обятия. Той също протягаше ръце към нея и двамата се срещнаха, въпреки студеното препятствие на решетките от оградата, горещите им бузи се докоснаха, а сълзите им се смесиха.

— Сбогом! Сбогом! — каза Андре и болката й се изля в ридания.

— Сбогом! — отвърна Филип, като преглъщаше отчаянието си.

— Ако някога намериш сина ми — каза съвсем тихо Андре, — не допускай да умра, без да съм го прегърнала!

— Бъди спокойна! Сбогом! Сбогом!

Андре се изтръгна от ръцете на брат си и подкрепяна от една послушница, тръгна отново към манастира, като не откъсваше очи от брат си, застанал в дълбоката сянка. Докато можеше да я вижда, той й кимаше с глава и размахваше кърпичката си. Най-сетне тя му каза сбогом за последен път от потъналата вече в мрак пътека.

Желязната врата се затвори със злокобен звук между тях и това беше всичко. Филип нае кон още в „Сен Дьони“. С багажа си върху задната част на седлото той препуска цялата нощ и целия следващ ден, а вечерта пристигна в Хавър. Прекара нощта в първия хан, който се изпречи на пътя му, и още на разсъмване отиде на пристанището и се осведоми за корабите, които щяха скоро да заминат за Америка.

Отговориха му, че бригът „Адонис“ ще вдигне котва за Ню Йорк още същия ден. Филип намери капитана, който довършваше последните приготовления. Помоли го да го приеме като платен пътник. После написа последно писмо на дофината, за да й засвидетелства предаността, почитта и признателността си, и изпрати багажа си в каютата си на борда на „Адонис“, където се качи и самият той в часа на прилива.

Часовникът на кулата „Франсоа I“ биеше четири часът, когато „Адонис“ излезе от пристанището на Хавър, издул марселите^[1] на предната си мачта.

Морето беше тъмносиньо, а слънцето на хоризонта — червено. Филип се беше облегнал на фалшборда^[2]. Беше се запознал с малцината пътници, които щяха да са негови другари, и гледаше брега на Франция, който беше обвит във виолетова мъгла. „Адонис“ издуваше платната си срещу вятъра и поемаше курс бързо надясно. Отмина Ла Ев^[3] и навлезе в открито море. Скоро Филип вече не виждаше нищо — нито бреговете, нито спътниците си, нито дори океана. Тъмната нощ обгърна всичко в мрачните си криле.

Филип се затвори в каютата и се изтегна в малкото легло, за да прочете копието от писмото, което беше изпратил на дофината. То можеше да мине за молитва, отправена към Създателя, или пък за сбогом със сътворените от него човешки същества.

Госпожо,

един човек без надежда и без подкрепа се отдалечава от вас със съжаление, че е направил толкова малко за бъдещата кралица на Франция. Той си тръгва сред бурите на морето, докато вие оставате в опасностите и терзанията на управлението. Вие сте млада, красива и обожавана жена. Заобиколена сте от почтителни приятели и служители, за които вие сте кумир. Ще забравите този, когото вашата кралска ръка благоволи да издигне над тълпата, но аз няма да ви забравя никога. Отивам в Новия свят, за да проуча начините, с които да ви служа по-успешно, когато се качите на трона. Поверявам ви сестра си, бедно и изоставено цвете, за което вече няма друг слънчев лъч освен вашия поглед. Благоволявайте понякога да снижавате очите си до нея и в разцвета на радостта и всемогъществото си, в съгласието и единодушието, заклевам ви, разчитайте на благословията на един изгнаник, за когото няма да чуете повече и който, по всяка вероятност няма да ви види никога вече.

Като прочете писмото, сърцето на Филип се сви. Меланхоличният шум на скърцащия плавателен съд, шумът на вълните, които се разбиваха в люка и го заливаха, представляваха картина, която би натъжила и по-ведри характери от този на младежа. Нощта беше дълга и мъчителна за него. Посещението на капитана рано сутринта не подобри състоянието на духа му. Той му обясни, че повечето от пътниците се боели от морето и си стоели в каютите, а също и че пътуването щяло да е краткотрайно, но мъчително заради голямата сила на вятъра.

От този момент Филип придоби навика да вечеря с капитана и да кара да му сервират обяда в каютата. Самият той също не се чувстваше особено кален по отношение на несгодите, които причиняваше морето, и свикна да прекарва няколко часа на горната палуба, излегнат върху дългия си офицерски шинел. През останалото време правеше планове за бъдещето и поддържаше ума си със сериозни четива. Понякога срещаше и спътниците си — две дами, които отиваха да получат наследство в Северна Америка, и четирима мъже, единият от които беше доста възрастен и с него пътуваха двамата му синове. Това бяха всички пътници от първа класа. Веднъж Филип забеляза и няколко мъже с по-простоват външен вид и начин на изразяване. Така или иначе нищо не привлече вниманието му.

Докато навикът намаляваше страданията, които причиняваше морето, Филип си възвръщаше ведростта. Няколко хубави дни, чисти и слънчеви, без бури, известиха на пътниците, че наближават умерените географски ширини. Всички оставаха по-дълго на палубата. Филип си беше изработил правило да не разговаря с никого и беше скрил името си дори от капитана, за да няма никакъв повод за разговор между тях на тема, която младежът се боеше да разисква. Дори и през нощта младежът чуваше от каютата си стъпки над главата си, чуваше и гласа на капитана — без съмнение той се разхождаше горе с някого от пътниците. По тази причина не се качваше на палубата. В такива случаи отваряше люка, за да подиша малко чист въздух, и чакаше да настъпи утрото на следващия ден.

Една-единствена нощ, когато не чу нито разговори, нито усети, че някой се разхожда, Филип се качи на палубата. Нощта бе влажна, небето — покрито с облаци и прихлупено, а в браздата, оставяна от кораба, сред върхушката от вода и пяна, се виждаха фосфоресциращи точици. Нощта вероятно се беше сторила на останалите пътници твърде мрачна и твърде бурна, тъй като Филип не забеляза никого на кърмата. Само в предната част, на носа, наведен над бонпреса^[4], спеше или мечтаеше някакъв човек, чийто тъмен силует Филип различи трудно в мрака — по всяка вероятност бе пътник от втора класа, някой беден изгнаник, който копнееше по пристанищата на Америка, докато той, Филип, тъгуваше по бреговете на Франция.

Филип дълго гледа напълно неподвижния в съзерцанието си пътник. После изведнъж го прониза сутрешният студ и той се приготви да се върне в каютата си. А пътникът все още наблюдаваше небето, което започваше да се прояснява. Филип чу приближаващите си стъпки на капитана и се обърна.

— Дошли сте на чист въздух ли, капитане?

— Господине, току-що ставам.

— Пътниците са ви изпреварили, както виждате.

— Само вие, но офицерите са ранобудни като моряците.

— О, не съм ви изпреварил само аз — каза Филип. — Погледнете този човек, който е потънал в мечтите си. Той е един от пътниците, нали?

Капитанът погледна напред и се изненада.

— Кой е този човек? — попита Филип.

— Един… търговец — каза смутено капитанът.

— Който гони богатство ли? — запита Филип. — Този бриг се движи твърде бавно за него.

Вместо да му отговори, капитанът отиде при пътника и му каза няколко думи. Филип го видя как изчезва по трапа.

— Прекъснахте мечтите му — каза Филип на капитана, когато той се върна при него. — Той не ми пречеше.

— Не, господине, предупредих го, че утринният хлад е опасен в тези географски ширини. Пътниците от втора класа нямат такива хубави палта като вас.

— Къде сме, капитане?

— Утре сутрин ще видим Азорските острови, господине, ще спрем на един тях за малко прясна вода, тъй като е много топло.