Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

23.
Ранното ставане на госпожа графиня Дю Бари

В апартамента във Версай, обитаван от госпожа Аделаид, дъщеря на Луи XV, принцът бе настанил госпожа графиня Дю Бари — негова любовница от около година, но без да размисли много време преди това как ще се отрази този преврат на двора. Фаворитката му с правото си да бъде навсякъде, със свободните си маниери, с веселия си характер, с непресъхващата си радост от живота, с шумните си прищевки бе превърнала този спокоен замък в един жизнен свят, в който някой обитател бе толериран само ако е винаги в движение и е най-щастливият човек на света.

На следващия ден след събитията, които се случиха при вратите на малкото селце Ла Шосе, около девет сутринта, или казано по друг начин — в точния час, Жана дьо Воберние, загърната в пеньоар от бродиран муселин, под чиято изящна дантела се отгатваха закръглените й крака, превърнала се в госпожица Ланж и получила накрая името графиня Дю Бари благодарение на любезността на господин Жан дю Бари — неин отдавнашен покровител, излизаше от леглото (ние няма да кажем, че приличаше на Венера, но всъщност тя беше по-красива от нея за всеки мъж, който предпочита действителността пред мечтите).

Светлокестенявите й коси бяха чудесно накъдрени, под меката й гладка кожа личаха небесносини вени. Очите й бяха ту замислени, ту одухотворени, устата й беше малка, яркочервена и се отваряше само за да открои два реда перли. Бузите и брадичката й бяха осеяни с трапчинки, вратът й беше сякаш изваян по модела на Венера Милоска. Дори Негово величество Луи XV, избраникът на нощта, не пропускаше да дойде сутринта и да се наслаждава като другите, възползвайки се от поговорката, съветваща старците да не губят трохички от онова, което пада от масата на живота.

От известно време фаворитката бе будна. В осем часа тя позвъни на прислугата, за да даде възможност на деня да влезе в спалнята малко по малко — първо през дебелите пердета, после и през по-тънките.

— Няма ли новини от Шон? — попита тя най-напред камериерката си.

— Не, госпожо — отговори тя.

— Знаете ли дали Биши е получила някакви новини?

— Минавах тази сутрин при сестрата на госпожа графинята.

— И няма писма?

— Не, няма писма, госпожо.

— Ах, колко е уморително да се чака — каза графинята с недоволна гримаса. — Преддверието пълно ли е?

— Госпожа графинята иска ли това?

— Господи! Слушайте добре, дофината се приближава и нищо чудно да ме напуснат заради новото слънце. Аз не съм бедна малка звездичка. Кой е тук? Да видим.

— Господин Д’Егийон[1], господин принцът Дьо Субиз[2], господин Дьо Сартин[3], господин председателят Мопу[4].

— А господин херцог Дьо Ришельо?

— Още не се е появил.

— Нито вчера, нито днес! Както ви казвах, Доре, страх го е да не се компрометира. Изпратете моя пратеник в Отел Дьо Аньовр, в апартаментите му на улица „Ньоф Сент-Огюстен“, за да разбере дали херцогът не е болен.

— Да, госпожо графиньо. Госпожа графинята ще ги приеме всички наведнъж или един по един?

— Един по един. Трябва да говоря с господин Дьо Сартин. Въведете го сам.

Заповедта едва бе предадена от камериерката, когато лейтенантът от полицията с червен костюм, отговарящ на строгостта на сивите му очи и безизразността на тънките му устни, се появи с очарователната усмивка на добър вестител.

— Здравейте, неприятелю мой! — каза, без да го поглежда, графинята, която всъщност го виждаше в огледалото си.

— Аз — ваш неприятел, госпожо?

— Да, без съмнение. За мен светът се разделя на два вида хора — приятели и неприятели. Не броя тези от средното положение или ги класирам към неприятелите си.

— И сте права, госпожо. Но кажете ми как аз въпреки моята преданост по отношение на вас съм заслужил да бъда поставен в една от тези две категории.

— Като оставяте да се пишат, размножават, продават и да се предават на краля цяла купчина от малки стихове, памфлети, пасквили, насочени срещу мен. Това е жестоко, ужасно, глупаво!

— Госпожо, ако го правеше само един човек, нямаше да има нужда да го хвърлям в Бастилията, той сам щеше да се смаже под тежестта на произведенията си.

— Знаете ли, че това, което казвате, е поне задължаващо.

— Ако бях ваш неприятел, госпожо, нямаше да ви го кажа.

— Добре, вярно е, да не говорим повече. В момента сме наясно и се радвам, но все още едно нещо ме притеснява.

— Какво, госпожо?

— Това, че сте в по-добри отношения с господин Дьо Шоазьол.

— Госпожо, господин Дьо Шоазьол е министър, той дава заповеди, аз трябва да ги изпълнявам.

— Значи, ако господин Дьо Шоазьол ви каже да ме преследват, да се подиграват с мен, да ме убиват от мъка, вие няма да заловите тези, които ме преследват, които ми се подиграват или ме убиват? Благодаря.

— Да помислим — каза господин Дьо Сартин, който си позволи свободата да седне, без графинята да се ядоса, защото на човека, който е най-добре осведомен във Франция, бе позволено всичко. — Какво направих за вас преди три дни?

— Предупредихте ме, че от Шантлу тръгва куриер, за да ускори пристигането на дофината.

— Това би ли го направил някой неприятел?

— О, аз разбирам. И така, отговорете, господине, какво правихте вчера?

— Бях в операта.

— Да видите малката Гимар[5]?

— Не, за да задържа един прочут крадец на кесии, когото бях оставил на мира, докато не посегна и на едрите земевладелци, и който имаше наглостта да посегне на кесиите и на двама големи благородници.

— Струва ми се, че не искате да кажете истината, господин лейтенант. А след операта?

— След операта?

— Да. Доста е недискретно това, което питам, нали?

— Не. След операта… Чакайте да си спомня.

— Добре.

— Слязох или по-скоро качих се при една дама, при която се играеше хазарт, и лично я отведох до затвора Форт-Л’Евек.

— После?

— Какво после? Това е всичко.

— Не, не е.

— Отново се качих в моя фиакър.

— И кого открихте там?

Господин Дьо Сартин се изчерви.

— А! — извика графинята, пляскайки с малките си ръчички. — Значи имам честта да накарам да се изчерви един лейтенант от полицията.

— Госпожо… — заекна господин Дьо Сартин.

— Е, добре! Аз сама ще ви кажа кой е бил във фиакъра — продължи графинята — херцогиня Дьо Грамон.

— Херцогиня Дьо Грамон! — извика лейтенантът от полицията.

— Да, херцогиня Дьо Грамон, която идваше да моли да я въведете в кралския апартамент.

— Честна дума, госпожо — извика господин Дьо Сартин, като подскочи от креслото си, — предавам длъжността си във вашите ръце. Вече не аз върша работата на полицията, а вие.

— Както и моята тайна полиция, и аз имам своя собствена литература, сътворена от драскачи, мръсни като парцали и гладни като невестулки.

— Значи ги храните зле?

— И така, аз помислих за всички злини, които оставяте да върши Дьо Шоазьол. Това ме засегна и аз дадох на моите драскачи следната програма: първо — господин Сартин, предрешен като прокурор, посещава улица „Л’Арбр-Сек“, четвърти етаж, където живее едно младо невинно момиче, на което не се срамува да брои нищожната сума от триста ливри всеки три месеца.

— Госпожо, вие искате да омърсите една благородна постъпка!

— Точно такива постъпки се омърсяват. Второ — господин Сартин, предрешен като църковен служител, посещава манастира на Кармелитките на улица „Сен Антоан“.

— Госпожо, носех на отшелничките новини…

— Трето — господин Дьо Сартин, облечен този път като лейтенант от полицията, се разхожда по улиците в полунощ, в един фиакър, лице в лице с херцогиня Дьо Грамон.

— О! Госпожо — каза господин Дьо Сартин ужасен, — до такава степен ли искате да ме злепоставите?

— Моите хора се захванаха за работа, съставиха, както правят в колежа, разказ, сбит, подробен и тази сутрин получих една епиграма, една песен и един водевил.

— О, Господи!

— И трите — ужасяващи. Ще ги предоставя тази сутрин на краля, както и новия Pater Noster[6], който са пуснали да се разпространява срещу него, сещате се, нали? „Отче наш, който си във Версай, нека твоето име бъде опозорено, както то заслужава. Тронът ви е разклатен, вашата воля да не царува нито на земята, нито на небето. Върнете ни насъщния хляб, който вашите фаворити ни отнеха, простете на парламентаристите, които поддържат интересите ви, както ние прощаваме на министрите, които продадоха нашите. Не се поддавайте на изкушенията на госпожа Дю Бари, но ни освободете от дяволския си канцлер! Така да бъде!“

— Къде открихте това? — попита господин Дьо Сартин с въздишка, кършейки ръце.

— О, Господи! Но аз няма защо да го откривам. Правят ми услуга да ми изпращат всеки ден най-доброто от жанра. Също така за отплата утре вие ще получите епиграмата, песента и водевила, за които стана дума.

— Загубен съм! — извика господин Дьо Сартин, като се удряше с две ръце по перуката.

— Не, не сте. Вие сте подигран, това е всичко. Аз загубена ли съм заради „хубавата Бурбонка“? Не. Просто се ядосвам, което ме кара на свой ред да ядосвам другите. Ах! Очарователни стихове! Бях толкова доволна от тях, че заповядах да дадат бяло вино на литературните ми скорпиони… и те трябва в този момент да са мъртво пияни.

— Ах! Графиньо, графиньо!

— Първо ще ви прочета епиграмата!

— Милост!

Франция, каква е твоята съдба,

да бъдеш подчинена на една жена.

— А, не, обърках се, това е тази, която вие оставихте да се разпространява срещу мен. Има толкова много, че се обърквам, чакайте, ето я:

Приятели, познавате ли подписа смешен,

който за парфюмеристите

един художник от Сен Люк направи?

На шишенце във форма на хап той постави

Бойн, Мопу и Тере[7] в образа им грешен,

а после и лицето на Дьо Сартин там прибави.

Накрай творбата си озаглави:

Оцетът на четиримата крадци!

— Ах, вие сте жестока.

— О! Успокойте се — каза графинята, — до този момент не са отпечатани повече от десет хиляди екземпляра. Но трябва да чуете водевила.

— Значи имате печатница?

— Хубав въпрос! А господин Дьо Шоазьол няма ли?

— Нека печатарят ви да внимава!

— А! Да! Опитайте! Разрешителното е на мое име.

— Това е подло! И кралят се смее на всички тези безчестия?

— А как! Самият той измисля римите, когато моите хора не могат.

— Вижте, моля ви за милост — каза лейтенантът от полицията, като падна на колене.

— Помислете. Печатницата ми е готова, работи ден и нощ и след двадесет и четири часа моите драскачи ще бъдат гладни, а когато са гладни — хапят.

— Ще бъда послушен. Какво искате?

— Искам да не се пречи на нищо, което ще предприема.

— О! Що се отнася до мен — аз се задължавам с това.

— Така не съм съгласна, прилича на уловка, за да се измъкнете. Вие можете да не направите нищо, а господин Дьо Шоазьол ще действа. Не желая това, чувате ли? Всичко или нищо. Представете ми привържениците на Дьо Шоазьол — вързани, безсилни, разорени, или аз ще ви унищожа, ще ви вържа, ще ви разоря. И внимавайте, песента няма да бъде единственото ми оръжие, предупреждавам ви.

— Не ме заплашвайте, госпожо — каза господин Дьо Сартин замислен, — защото представянето вече е толкова трудно, колкото не можете да си представите.

— Да, това е думата — вече, защото поставиха препятствия.

— За жалост.

— Можете ли да ги премахнете?

— Няма смисъл — има заговор срещу вас.

— Във Версай?

— Да, всички дами отказаха, за да подкрепят господин Дьо Шоазьол, госпожа Дьо Грамон и дофината — от лицемерно целомъдрие, разбира се.

— Първо, тези, които се правят на лицемерно целомъдрени, трябва да сменят името си, ако госпожа Дьо Грамон участва. А това вече е провал.

— А! Затова ли накарахте сестра ви да бърза от Вердюн?

— Именно. А! Вие знаете това! — каза недоволна графинята.

— По дяволите! И аз си имам полиция — отвърна господин Дьо Сартин през смях.

— Е, добре. Като първа услуга от нашия съюз — каза графинята — кажете ми имената на тези шпиони.

— А! Не искам да ви скарвам с приятелите ви, графиньо.

— Тогава — война.

— Война! Как го казахте само!

Госпожа Дю Бари опря лакътя си на една лакирана масичка.

— Имате право. Да оставим това. Условията на договора?

— Поставете ги, вие сте победител.

— Аз съм щедра като Семирамида[8]. Какво искате?

— Никога да не кажете на краля за оплакванията от брашното, оплаквания, на които вие сте обещали поддръжка.

— Решено е, вземете всичко, което получих по този въпрос — в ковчежето са.

— В замяна на това получавате писанието на кралските перове за представянето ви и столчетата[9] в салона на кралицата.

— Писание, което бяхте натоварен да връчите на Негово величество… Добре. Но какво ще кажете?

— Ще кажа, че съм го връчил. Така ще спечелим време, а вие сте прекалено голям тактик, за да не се възползвате.

В този момент двете крила на вратите се разтвориха, влезе един слуга и извика:

— Кралят!

Двамата съюзници побързаха да скрият всеки своя дял от споразумението и се обърнаха да поздравят Негово величество Луи XV.

Бележки

[1] Еманюел-Арман, херцог Д’Егийон (1720 — 1788) — управител на Бретан, министър на външните работи — бел.прев.

[2] Шарл дьо Роан, принц Дьо Субиз (1715 — 1787) — маршал на Франция — бел.прев.

[3] Габриел дьо Сартин (1729 — 1801) — началник на полицията в Париж от 1759 до 1774 г. — бел.прев.

[4] Рене-Никола дьо Мопу (1714 — 1792) — канцлер на Франция. През 1771 г. заедно с господата Д’Егийон и Тере разпуска Парламента. Автор на големи политически и съдебни реформи. През 1774 г. Луи XVI свиква отново Парламента и така разрушава делото на Мопу — бел.прев.

[5] Мари Мадлен Гимар (27.XII.1743 — 4.V.1816) — известна френска балетистка от операта — бел.ред.

[6] Pater Noster (лат.) — Отче наш — думите, с които започва всяка молитва — бел.прев.

[7] Абат Жозеф-Мари Тере (1715 — 1778) — главен контрольор на финансите (1769 — 1774), участвал заедно с Мопу и Д’Егийон в разпускането на Парламента — бел.прев.

[8] Легендарна царица на Асирия, на която приписват построяването на висящите градини във Вавилон, едно от седемте чудеса на света — бел.прев.

[9] Дамите във Версай са получавали специално столче в салона на кралицата — бел.прев.