Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (37)

35.
Кръстница и кръщелница^[1]

 

Горката графиня… нека да й запазим епитета, даден й от краля, тъй като го заслужава напълно в този момент. И така, тя препускаше по пътя за Париж като човек с наранено сърце. Шон, ужасена като нея от последната част на писмото на Жан, изживяваше сама в будоара на Люсиен болката и безпокойството си, като проклинаше съдбоносното си решение да прибере Жилбер, когато го срещна на главния път.

Щом пристигна до моста Д’Антен, над канала, който се вливаше в реката и обграждаше Париж от Сена до Ла Рокет, графинята видя една карета, която я очакваше. В каретата бе виконт Жан заедно с един прокурор, с когото разговаряше оживено. Като забеляза графинята, Жан го изостави и скочи на земята, правейки знак на кочияша на сестра си да спре веднага.

— Бързо, графиньо — каза той. — Качете се в моята карета и карайте до улица „Сен Жермен де Пре“! С две думи, ето какво. Останах в Париж, защото съм винаги предпазлив, и виждате, че имам основание. В девет вечерта започнах да обикалям около странноприемницата „Пеещият петел“. Успокоен, аз се качих по стълбата. На вратата ме спря една прислужница и ме уведоми, че госпожа графинята няма да може да излезе през деня, а може би и в продължение на цели осем дни. Признавам, че все пак бях подготвен за известна липса на благоволение, но не очаквах точно това.

— Как така няма да излезе? — провикнах се аз. — Какво й е?

— Болна е.

— Невъзможно! Снощи се чувстваше прекрасно.

— Да, господине, но госпожата има навик да си приготвя сама какаото сутрин и докато го кипваше, изля малко от него върху крака си и се изгори.

— Не, няма никаква лъжа. Ужасно ме боли — чух да казва един глас.

Хвърлих се в посоката, откъдето идваше гласът, минах през една врата, която се отвори трудно. Старата графиня наистина лежеше.

— Погледнете — каза ми тя, като ми посочи един грозен кафеник върху перваза на квадратното прозорче. — Този съд причини цялата беда. Скочих върху него с двата крака. Уверявам ви, че ще бъде изхвърлен. Какъв провал! — продължи старата с жален глас. — Госпожа Д’Алони ще представи сестра ви. Какво да се прави? Така е било писано, както казват ориенталците.

— Вие ме отчайвате, Жан! — провикна се госпожа Дю Бари. — Боже мой!

— Аз няма за какво да се отчайвам, ако вие отидете при нея. Затова пратих да ви повикат.

— И защо имате надежда?

— Дявол да го вземе! Защото можете да направите онова, което аз не мога. Вие сте жена. Ще я накарате да махне превръзката. И след като разкриете измамата, ще заявите на госпожа Дьо Беарн, че нейният син никога няма да бъде големец, а самата тя няма и стотинка да получи от наследството на Дьо Салюс.

— Бога ми, вие се шегувате! — извика графинята.

— Едва ли.

— Къде живее нашата пророчица?

— Знаете много добре: в „Пеещият петел“ на улица „Сен Жермен де Пре“, голяма черна къща с изрисуван петел върху ламаринена плоча. Когато ламарината скърца, петелът пее. Искате ли да ви придружа?

— О, не, опазил ме Бог! Ще развалите всичко!

— Това ми каза и прокурорът, с когото се посъветвах по този въпрос. Да притискаш човек в къщата му, означава глоба и затвор, да го притиснеш вън от нея…

— Не означава нищо. Вие го знаете по-добре от всеки — каза графинята на Жан.

И Жан се отдръпна, за да направи път на каретата.

— Къде ще ме чакате?

— В самата странноприемница. Ще си поръчам бутилка испанско вино и ако ви потрябва помощ, ще ви я предложа.

— Тръгвай, кочияш! — извика графинята.

На пазара „Сент Маргьорит“ госпожа Дю Бари скочи на земята, тъй като се страхуваше да не би шумът от колата да извести хитрата старица, която несъмнено беше нащрек. Тя нахълта през широко отворената врата на хана. Никой не я видя да влиза, но на стълбата срещна съдържателката.

— Госпожа Дьо Беарн? — попита графинята.

— Госпожа Дьо Беарн е болна и не приема.

— Да, зная и идвам за новини — каза графинята.

И лека като птичка, тя за миг изкачи стълбата.

— Госпожо, госпожо! — извика съдържателката. — Искат да влязат насила при вас.

— Кой точно? — попита старата тъжителка от стаята си.

— Аз! — отвърна графинята.

— Госпожа графинята тук! — извика пострадалата и пребледня от уплаха.

— Да, скъпа госпожо, идва да изрази своето съчувствие към вашата болка, за което бях уведомена веднага. Опишете ми какво стана, моля ви.

— Не се осмелявам, госпожо, да ви приема в този коптор.

— Зная, че притежавате замък в Тюрен, и ще ви извиня за обстановката в странноприемницата.

Графинята седна и госпожа Дьо Беарн разбра, че ще остане.

— Много ли ви боли, госпожо? — попита госпожа Дю Бари.

— Да, ужасно е. Но какво да се прави? Нещастието никога не идва само.

— Знаете, че кралят ви очакваше тази сутрин, нали, госпожо?

— Имам извинение и то е в страданието ми. Разчитам да поднеса скромните си извинения на Негово величество.

— Може би станалото с вас нещастие е предизвикано от силно вълнение?

— О! Не казвам, че не е така! — възкликна тъжителката, като само с горната част на тялото си направи поклон. — Бях твърде развълнувана от честта, която ми оказахте, приемайки ме любезно у вас.

— Мисля, че има и нещо друго.

— Друго? Не, нищо, поне не го зная, госпожо.

— Да — заяви госпожа Дю Бари с усмивка, примесена с нетърпение, — някой влизаше в двора, докато вие излизахте.

— Чувствам се зле, госпожо, и не мога да си спомня.

— Беше жена. Е? Сещате ли се вече?

— Имам лошо зрение. Не виждам нищо на повече от две крачки, тоест дотам, където се намирате сега. Не различавам нищо, така че преценете сама.

— Е, добре, щом не сте видели дамата, аз искам да ви кажа коя беше тя.

— Дамата, която влизаше, когато аз излизах?

— Именно. Беше моята зълва, госпожица Дю Бари.

— А, много добре, госпожо! Но аз не я забелязах…

— О, дори разговаряхте с нея.

— С госпожица Дю Бари?

— Да, с нея. Но в този ден тя се наричаше госпожица Флажо.

— А! — извика старицата с горчивина, която не можа да прикрие. — Аха! Тази мнима госпожица Флажо, която изпрати да ме потърсят и ме накара да отида, е вашата зълва?

— Самата тя, госпожо.

Старата жена сбърчи гъстите си побелели вежди.

— Мисля — каза тя, — че това посещение не е от голяма полза за мене.

— Не бихте ли могли въпреки тази несъмнено болезнена рана, която може би не е чак толкова опасна, да направите усилие и да издържите едно пътуване с карета до Люсиен и да постоите права за миг с мене в кабинета на Негово величество.

— Невъзможно, госпожо. Само при мисълта да стана се влошавам.

— Госпожо — подхвана графинята тихичко, — имам чудесен мехлем за такива рани. Прилагането му обаче зависи от вида на изгарянето.

— Как така?

— Има изгаряне, което е обикновено зачервяване, други стават на мехури и най-после дълбоки рани. Не съм лекар, но всеки през живота си се е изгарял повече или по-малко.

— Моето изгаряне е дълбока рана, госпожо.

— Трябва само да видя какво е изгарянето.

Старата запротестира високо.

— О, не, госпожо! — каза тя. — Не мога да ви представя подобна гледка.

— Няма закони на приличието там, където е нужна помощ за ближния, госпожо!

И внезапно тя протегна ръка към крака на старицата, който беше опънат върху едно кресло. Чу се страшен вик на болка, въпреки че графинята едва го беше докоснала. „О, добре играе!“ — прошепна графинята, която изучаваше всяка промяна по нещастното лице на госпожа Дьо Беарн.

— Умирам! — каза старата жена.

И пребледняла, тя обърна очи и падна по гръб, като че ли щеше да припадне.

— Позволявате ли, госпожо — попита фаворитката.

— Да, госпожо — каза нещастницата с безжизнен глас.

Госпожа Дю Бари не загуби нито миг. Тя откопча първата карфица от превръзките около крака, после бързо-бързо ги разви. За нейна голяма изненада старата не протестира. „Тя очаква да стигна до компреса, за да закрещи, но докато заглушавам виковете й, ще видя крака“ — промърмори фаворитката. Най-после компресът бе развит и пред очите на госпожа Дю Бари се разкри истинска рана. Беше истинска рана, а не преструвка. Синкава и кървяща, тя свидетелстваше красноречиво за изгарянето. Възможно беше наистина госпожа Дьо Беарн да е видяла и познала Шон и тогава бе действала като Порция^[2] и Муций Сцевола^[3].

Госпожа Дю Бари се умълча, гледайки я с възхищение. Старицата, дошла на себе си, се наслаждаваше на пълната си победа.

— Кажете ясно вашето желание, госпожо — подхвана госпожа Дьо Беарн, — и аз ще видя с какво мога да ви бъда полезна.

— Искам — заяви графинята — да бъда представена във Версай от вас, госпожо, дори това да ми струва един час на ужасни мъки, каквито вие сте изпитали тази сутрин. Сега е ваш ред!

— Бих искала — каза госпожа Дьо Беарн с твърдост, която показа ясно на графинята, че се пазаряха като равни — да ми се осигурят двеста хиляди ливри от моето дело.

— Но ако спечелите делото, госпожо, струва ми се, че те ще станат четиристотин хиляди.

— Не, защото аз гледам като на моя собственост на онези двеста хиляди, които ми оспорват Дьо Салюс. Другите двеста хиляди ще бъдат допълнение заради честта, че ви познавам.

— Ще ги имате, госпожо. Какво още?

— Имам син, когото нежно обичам, госпожо. Шпагата е била винаги славата на нашия дом, но ние сме родени да ръководим и затова сме лоши войници. Необходимо е незабавно да се даде военна част на моя син, а догодина и чин на полковник.

— Кой ще поеме издръжката на полка, госпожо?

— Кралят. Ако изразходвам за целта двеста хиляди ливри от моята печалба, ще бъда и утре така бедна, както съм днес.

— Като направим добре сметката, това прави шестстотин хиляди ливри.

— Четиристотин хиляди. Да приемем, че полкът струва двеста хиляди, би означавало да му дадем твърде голяма цена.

— Така да бъде. Желанието ви ще бъде изпълнено.

— Искам от краля и възстановяването на собствеността върху лозята ми в Тюрен — това са четири арпана, които ми отнеха от двореца преди единадесет години, когато се строеше каналът.

— Лозята са ви били изплатени.

— Да, но цената, която дадоха навремето, беше два пъти по-ниска от моята преценка и от тази на специалистите сега.

— Добре! Ще ви ги платя втори път. Това ли е всичко?

— Моля? Аз не тъна в пари, както вероятно мислите. Дължа на господин Флажо около девет хиляди ливри.

— Девет хиляди…

— О, да, това е сумата! Господин Флажо дава чудесни съвети.

— Само ако знаехте колко съжалявам, че сте се изгорили, госпожо — каза госпожа Дю Бари, като се усмихваше.

— Не съжалявам, госпожо — каза тъжителката, — защото въпреки нещастието моята преданост, надявам се, ще ми даде сили да ви бъда полезна. Все едно че нищо не ми се е случило. Но забравихте една малка подробност.

— Кажете.

— Не допусках, че ще се явя пред нашия крал. Уви! Версай и неговото величие от дълго време не са ми вече близки. Аз дори нямам подходяща рокля.

— Бях предвидила това, госпожо. Вчера, след като си тръгнахте, започнаха да ви шият роклята. Поръчах я при друга шивачка, за да не претоварвам моята. Утре по обед ще бъде готова.

— Но аз нямам и диаманти.

— Господата Бьохмер и Басанж ще ви дадат утре, след като им се обадя, едно украшение на стойност двеста хиляди ливри, които ще получите, когато им върнете накита. Така ще си вземете вашия дял.

— Много добре, госпожо. Нямам повече желания.

— Добре, сега ще благоволите да напишете на краля писъмцето, което ще имам честта да ви продиктувам. Пито-платено.

— Така е — заяви госпожа Дьо Беарн.

— Пишете, ако обичате, госпожо.

Старицата притегли масата към креслото си, приготви хартия, взе перото и зачака.

Госпожа Дю Бари продиктува следното:

Сир, щастието, което изпитвам, че съм приета от Ваше величество за кръстница на скъпата ми приятелка госпожа Дю Бари, ме насърчава да помоля Ваше величество да бъде благосклонен към мен, когато утре се представя във Версай, както благоволявате да позволите. Осмелявам се да вярвам, сир, че Ваше величество ще ми окаже чест да ми осигури добър прием, като имам предвид, че съм свързана с един род, който е проливал кръвта си за принцовете на вашето благородно семейство.

— А сега се подпишете, ако обичате!

И графинята се подписа:

Анастази-Юфеми-Родолф,

графиня Дьо Беарн

— А сега — каза госпожа Дю Бари, — дайте ми доказателство за вашето приятелство, скъпа графиньо.

— На драго сърце, госпожо.

— Сигурна съм, че ако дойдете да живеете при мен, Троншен ще ви излекува за три дни. Елате и ще опитате мехлема, който лекува всичко.

— Идете си, госпожо — каза предпазливата старица. — Имам да свърша още някои неща тук, преди да дойда у вас.

— Отказвате ли ми?

— Напротив, давам ви да разберете, че приемам, госпожо, но не сега, в този момент. Часовникът на абатството бие един. Дайте ми три часа. Точно в пет ще бъда в Люсиен.

— Позволявате ли в три часа моят брат да дойде и да ви вземе с каретата си.

— Чудесно.

— Лекувайте се дотогава.

— Не се безпокойте. Аз съм благородничка и вие имате честната ми дума. Дори да ми струва живота, ще ви представя утре във Версай.

— Довиждане, скъпа кръстнице!

— Довиждане, очарователна кръщелнице!

Те се разделиха. Старата остана излегната, с крак върху възглавниците и с ръка върху документите, а госпожа Дю Бари — още по-развълнувана, отколкото при пристигането си, но с угризение, защото не бе проявила достатъчно твърдост с тъжителката — тя, която, както си искаше, си играеше с краля на Франция! Като минаваше покрай големия салон, забеляза Жан, който, несъмнено за да не дава повод за подозрения, току-що беше започнал втора бутилка вино. Графинята каза:

— Това, което каза маршал Дьо Сакс на Негово величество, като му показа бойното поле след битката при Фонтьоноа: „Сир, вижте бойното поле и разберете колко скъпо струва една победа и колко е болезнена.“

— С други думи, ние сме победители? — попита Жан.

— Друга е думата. Но поуката е дошла до нас от античността. „Още една такава победа и ние ще сме разорени.“

— Наша ли е кръстницата?

— Да, само че тя ни струва близо милион!

— Но това е скандално!

— Така е. Но ако не бяхте толкова мъдър, сега нямаше да сме постигнали нищо или пък всичко би ни струвало два пъти повече.

— Боже, каква жена!

— Римлянка.

— Или гъркиня.

— Няма значение. Римлянка или гъркиня, стойте наблизо и бъдете готов да я вземете в три часа и да ми я доведете в Люсиен. Няма да съм спокойна, докато не я сложа под ключ.

— Няма да мръдна оттук — каза Жан.

— Аз пък ще тичам, за да приготвя всичко — отговори графинята и се устреми към каретата си.

— Към Люсиен — провикна се тя. — А утре ще кажа към Марли.

— Все едно — добави Жан, следвайки с поглед каретата. — Ние струваме твърде скъпо на Франция… А това е ласкателство за семейство Дю Бари.