Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (46)

44.
Господин Жак

Жилбер беше очарован от късмета си, който в моменти на отчаяние му помагаше да намери някакво разрешение. И той (както споменахме) вървеше напред, обръщайки се от време на време към странния човек, който с толкова малко думи го беше направил толкова кротък и послушен.

От време на време младежът повтаряше:

— Какво нещастие, господине, че не мога да печеля моите шест су, като изучавам ботаника цял ден с вас! Кълна ви се, че няма да си почивам нито миг, дори не ми трябват шестте су. Парчето хляб, което ми предложихте тази сутрин, би утолило глада ми за цял ден. Току-що пих от един извор вода, толкова хубава като водата в Таверне, а снощи под едно дърво спах значително по-добре, отколкото щях да спя под покрива на някой хубав замък.

Странникът се усмихваше.

В Шатийон непознатият купи хляб и мляко и без усилие накара спътника си да приеме половината. После двамата поеха за Париж, за да влезе Жилбер в града по светло.

Сърцето на Жилбер биеше само при мисълта, че ще бъде в Париж, и той не се постара да прикрие вълнението си, когато от височините на Ван забеляза Сент Жьоневиев^[1], Дома на инвалидите и Нотр-Дам, както и огромното море от къщи, които като вълни при прилив достигаха до хълмовете на Монмартър, Белвил и Менилмонтан.

— О! Париж, Париж! — прошепна той.

— Да, Париж — безброй къщи, свърталище на злото — каза старецът, — върху всеки от камъните там долу може да се види сълза или кръв — ако камъните можеха да говорят за страданията.

Жилбер потисна радостта си. Впрочем скоро ентусиазмът му се охлади.

Влязоха през Дяволската бариера^[2]. Предградието беше отвратително мръсно — болни, които носеха към болницата, лежаха на носилки, полуголи деца играеха в калта с кучета, крави и прасета.

Лицето на Жилбер помръкна.

— Намирате, че всичко това е грозно, нали? — попита старият човек. — Е, добре, след малко тази гледка ще изчезне. Да имаш крава или прасе — все пак е богатство, а дете — радост. Що се отнася до калта — с нея ще се сблъскате навсякъде.

Все пак, тъй като продължаваха да вървят, а мълчанието на непознатия се превръщаше в безпокойство, Жилбер подхвърли:

— Далече ли живеете, господине?

— Наближаваме — отвърна старецът, когото този въпрос сякаш натъжи още повече.

Вървейки по улица „Дю Фур“, те минаха покрай великолепните сгради и главния вход на Отел дьо Суасон, чиито разкошни градини се простираха по посока на улиците „Грьонел“ и „Дьо-з-екю“. Минаха покрай една църква, която се стори на Жилбер много красива. Той се спря за миг, за да я разгледа.

— Ето една хубава сграда — каза той.

— Това е „Сент Юсташ“ — обясни старецът.

После вдигна глава.

— Осем часа! — провикна се той. — О, Господи, Господи! Вървете бързо, млади човече, вървете!

Непознатият ускори крачка. Жилбер го последва.

— Между другото — каза първият след няколко минути студено мълчание, което започваше да безпокои Жилбер — забравих да ви кажа, че съм женен. При това жена ми е истинска парижанка. Тя сигурно ще ни се кара, че се прибираме толкова късно. А освен това трябва да ви предупредя, че тя се пази от непознати.

— Бихте ли желали да си тръгна, господине? — попита Жилбер, на когото тези думи изведнъж охладиха въодушевлението.

— Не, приятелю, не! Елате, аз ви поканих да дойдете у нас!

Жилбер вдигна очи и в ъгъла на площада, над една бакалничка, под последните слънчеви лъчи на умиращия ден прочете думите улица „Пластриер“.

Най-сетне старецът се спря пред една градинска врата, чиято горна част беше направена от решетки. Малка връвчица се показваше от един отвор. Старецът дръпна връвчицата и вратата се отвори. Той се обърна към Жилбер, видя, че стои нерешително на прага, и каза:

— Влезте бързо!

И затвори вратата след тях. След няколко крачки в тъмнината Жилбер се удари в първото стъпало на стръмно и тъмно стълбище. Старецът, свикнал с мястото, беше вече изкачил дузина стъпала.

Жилбер го настигна и се спря, когато спря и той. Бяха стъпили върху износена изтривалка и се намираха на една площадка с две врати. Старецът дръпна един крак на сърна, провесен на шнур от завеса, и остър звън отекна във вътрешността на помещението. Тогава през прозорчето се дочу тътрене на крака, обути в пантофи, и вратата се отвори. На прага се появи жена на петдесет-петдесет и пет години. Изведнъж се смесиха два гласа — единият беше гласът на стареца, а другият — на жената, която беше отворила вратата. Единият от двата гласа питаше плахо:

— Много ли е късно, скъпа ми Терез^[3]?

А другият мърмореше:

— Ама че време за вечеря, Жак!

— Добре де, ще се оправим някак — отговори нежно непознатият, затваряйки вратата и поемайки от ръцете на Жилбер тенекиената кутия.

— Я виж ти! Помощник! — провикна се старата жена. — Само това липсваше! И така значи, вие вече не можете да носите сам вашите билки.

— Хайде, стига — отвърна този, когото грубо наричаха Жак, нареждайки търпеливо растенията върху камината. — Терез, малко по-спокойно!

— Поне му платете и го отпратете, за да нямате шпиони тук!

Жилбер стана смъртно блед и направи движение към вратата. Жак го задържа.

— Господинът — произнесе той с известна твърдост — не е помощник, а още по-малко — шпионин. Той е гост.

Ръцете на старицата се отпуснаха.

— Гост! — каза тя. — Само той ни липсваше!

— Хайде, Терез — поде непознатият с все още изпълнен с обич глас, но в който се усещаше все повече и повече твърдост, — запалете една свещ. Топло ни е и сме жадни.

През времето, докато траеха диалогът, шепотът и последвалото ги мълчание, Жилбер стоеше неподвижен и мълчалив, като че ли закован на две крачки от вратата, съжалявайки искрено, че я бе прекрачил. Жак разбра какво измъчваше младежа.

— Приближете се, господин Жилбер, моля ви — каза той.

За да види този, на когото съпругът й говореше с такава нежна учтивост, жената обърна към него пожълтялото си и намръщено лице.

— Вярвам, че ви е топло и че сте жадни, господа — каза тя. — Наистина колко ли е уморително да прекараш деня под сянката на горите и да се навеждаш от време на време, за да откъснеш някоя трева. И това ми било работа! Вероятно господинът също се занимава със събиране на билки.

— Господинът — отговори Жак с още по-твърд глас — е честен и добър младеж, който ми оказа честта да ме придружава целия ден и когото — сигурен съм — моята добра Терез ще приеме като приятел.

— Има с какво да посрещна двама — промърмори Терез, — но не и трима.

— Аз съм скромен, той също — каза Жак.

— Да, да. Добре познавам тази скромност. Заявявам ви, че в къщата няма достатъчно хляб, за да бъде утолена тази двойна въздържаност, а също и че няма да слизам трите етажа, за да купя. А и в този час хлебарят е затворил.

— Тогава аз ще сляза — каза Жак, свъсвайки вежди. — Отворете ми вратата, Терез. Настоявам.

— Добре, добре — каза тогава старицата мърморейки, но все пак отстъпи пред властния тон, предизвикан от нейното упорство. — Нали за това съм тук, за да задоволявам всичките ви капризи! Хайде, хайде — ще ни стигне това, което е налице. Елате да вечеряте.

— Седнете до мен — каза старецът на Жилбер, като го поведе към една малка маса, приготвена в съседната стая. Върху нея имаше два прибора, а до тях — две навити на руло салфетки, едната, превързана с червена, а другата с бяла връвчица, които показваха мястото на всеки от двамата стопани на жилището.

Жилбер седна. Старицата сложи пред него чиния и изхабен от употреба прибор, а после прибави към тези съдове чашка от грижливо излъскан калай.

— Няма ли да отидете за хляб? — попита Жак жена си.

— Излишно е — каза тя. — Няма смисъл. Намерих половин хляб в шкафа. Това прави ливра^[4] и половина, ще трябва да стигне.

Произнасяйки тези думи, тя сложи супата на масата. Най-напред сервира на Жак, после — на Жилбер, а тя яде от супника. И тримата ядоха с голям апетит. Жилбер, засрамен от разискването по въпроса за пестеливостта, за което беше дал повод, сдържаше своя глад, но пръв изяде супата си. Старицата хвърли разярен поглед върху преждевременно изпразнената му чиния.

— Търси ли ме някой днес? — попита Жак, за да промени посоката на мислите на Терез.

— О! — отговори тя. — Както обикновено, цяла върволица. Обещали сте на госпожица Дьо Буфле четири тетрадки, а на госпожица Д’Ескор — две арии, както и квартета с акомпанимент — на госпожа Дьо Пентиевър. Едни дойдоха лично, други бяха изпратили някого. А през това време господинът събираше билки! И тъй като човек не може едновременно и да работи, и да забавлява, тези дами се лишиха от музиката.

За голямо учудване на Жилбер, който очакваше Жак да се ядоса, той не промълви нито дума, тъй като само той бе обект на нападките на жена си. Затова не трепна.

След супата последва малко парче варено говеждо месо, сервирано върху порцеланов поднос, целия издраскан от остриетата на ножовете.

Жак сервира малко парче на Жилбер, защото Терез го държеше под око, а после взе и за себе си почти същото и подаде подноса на домакинята. Тя взе хляба и подаде на Жилбер едно парче. То беше толкова малко, че Жак се изчерви. Той почака Терез да даде хляб на него и на себе си, а после взе хляба от ръцете й.

— Вие ще си режете хляба, млади приятелю, моля ви режете колкото ви се иска. Хлябът не трябва да се мери освен за онези, които го хвърлят.

След миг се появи и зелен фасул, готвен с масло.

— Благодаря, господине — каза той. — Навечерях се и вече не съм гладен.

— Господинът не е на Вашето мнение по отношение на моите консерви — каза кисело Терез. — Той би предпочел пресен зелен фасул несъмнено, но той не е за нашата кесия.

— Не, госпожо — каза Жилбер, — напротив, намирам го апетитен и бих го опитал с удоволствие, но никога не ям повече от едно ядене.

— И пиете вода, нали? — добави Жак, като му подаде бутилката.

— Винаги, господине.

Жак си сипа един пръст чисто вино.

— Сега, жено — каза той, оставяйки бутилката върху масата, — заемете си, моля ви, да настаните младежа да си легне — той трябва да е много уморен.

Терез изтърва вилицата си и впери ужасени очи в съпруга си.

— Да си легне ли? Полудял ли сте? Водите някой си да нощува тук?

— Терез — отговори Жак със сериозен и твърд тон, — моля ви да ме изслушате, скъпа приятелко — става въпрос само за една нощ. Този младеж никога не е стъпвал в Париж. Аз го водя сега. Не искам да спи в странноприемница.

След като за втори път се наложи, старецът замълча. Тогава Терез, която го беше наблюдавала с внимание, докато той говореше, и сякаш изучаваше всеки мускул на лицето му, изглежда, разбра, че в момента не беше възможно да воюва повече, и веднага смени тактиката си.

— Наистина — поде тя, — щом като този млад господин ви е придружил и щом го познавате добре, по-хубаво е да остане у нас. Ще му приготвя криво-ляво легло до вързопите с хартия във вашия кабинет.

— Не, не — възрази Жак живо. — Един кабинет не е място за спане. Хартията може да се подпали.

— В такъв случай въпреки нашето добро желание виждам, че оставането му ще бъде невъзможно, освен ако не го настаним в моята или във вашата стая.

— Нали имаме мансарда?

— Искате да кажете таван.

— О, няма значение, господине! — каза Жилбер. — Дори да е таван, ще се чувствам щастлив там, кълна ви се.

— В никакъв случай! Там простирам прането си! — заяви Терез.

— Младежът няма да пипа нищо, Терез. Ще внимавате да не се случи нещо с прането на тази добра домакиня, нали, млади приятелю? Ние сме бедни и всяка загуба е тежка за нас.

— О, бъдете спокоен, господине!

Жак стана и се приближи до Терез.

— Не искам този младеж да се погуби, скъпа приятелко. Престоят в Париж е опасен, а тук ние ще го наблюдаваме.

— Значи ще се заемете с образованието му. А вашият ученик ще ви плаща ли нещо?

— Не, но аз ви казвам, че няма да ви струва нищо. От утре той ще се изхранва сам. Що се отнася до жилището — понеже мансардата почти не ни е нужна — нека бъдем великодушни.

— Как всички мързеливци се разбират помежду си! — промърмори Терез, като вдигна рамене.

— Господине — промълви Жилбер, — никога не съм притеснявал никого и, разбира се, няма да започна с вас — човека, който беше толкова добър към мене. Така че позволете ми да си тръгна. До моста, по който пресякохме реката, забелязах дървета, а под тях — пейки. Върху тези пейки, уверявам ви, ще спя много добре.

— Да — каза Жак, — за да ви задържи стражата като скитник.

— Ами да го задържи — каза ниско Терез, докато раздигаше масата.

— Елате, млади човече, елате — каза Жак. — Доколкото си спомням, горе има един хубав сламеник. Все е по-добър от пейката, с която бихте се задоволили…

— О, господине, аз не съм спал на друго освен на сламеници — каза Жилбер.

Жак се усмихна.

— Сламата действително освежава — каза той. — Вземете това парче свещ от масата и ме последвайте.

Терез повече не погледна към Жак. Въздъхна — беше загубила. Жилбер се надигна бавно и последва своя покровител. Прекосявайки вестибюла, видя една чешмичка.

— Господине — попита той, — скъпа ли е водата в Париж?

— Не, приятелю, но дори и да беше, водата и хлябът са две неща, които човек няма правото да отказва на друг.

— О! Защото в Таверне водата не струваше нищо, а за бедния най-големият лукс е чистотата.

— Налейте си, налейте си, приятелю — каза Жак, подавайки на Жилбер голям порцеланов съд.

И той тръгна пред приятеля си, учудвайки се, че открива в този млад човек едновременно упорития народен дух и аристократичната изтънченост.