Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Joseph Balsamo, –1847 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2005 г.

Превод: Силвия Колева, 2004, 2005 г.

Художник: Виктор Паунов, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

143.
Разпит

Щом обаче Филип се появи пред Андре, лицето му беше толкова бледо, а изражението му — толкова убито, че тя на свой ред се разтревожи за брат си и й се прииска да го попита на какво се дължи ужасната промяна, станала с него. Всъщност едно-единствено нещо би могло да се отрази така на Филип.

— Боже мой, братко! — възкликна Андре. — Нима съм толкова болна?

— Защо смятате така? — попита Филип.

— Защото разговорът ви с лекаря е променил ужасно лицето ви!

— О, не, сестричке, лекарят съвсем не е разтревожен. Вие ми казахте истината. Дори с голям труд изтръгнах от него обещание, че ще дойде отново.

Като произнасяше тези думи, Филип впи очи в очите на младото момиче.

— Добре — каза простичко тя, — щом тази визита ще ви донесе утеха. Но докато чакаме, кажете откъде се появи тази ужасна бледност на лицето ви, която толкова ме тревожи.

— Андре, все още ли ме обичате толкова, колкото в дните на нашето детство?

— О, Филип, Филип!

— Значи аз все още съм за вас едно от най-скъпите същества на земята?

— Най-скъпото. Единственото.

Филип взе ръката на сестра си и я погледна нежно.

— Не мислете, Андре, че бих ви упрекнал, ако в сърцето ви има място за друга обич освен тази, която изпитвате към баща ми и мен…

После младежът седна до сестра си.

— Вие сте на възраст, Андре, когато сърцето на младите момичета им нашепва думи, които и самите те не биха желали… Знаете, че Божията воля заповядва на жената да напусне семейството си и да последва съпруга си.

Андре се вгледа за миг във Филип така сякаш се мъчеше да разбере човек, който говори на чужд език.

— Моят съпруг ли? — попита тя. — Нали току-що споменахте думата съпруг, Филип? О, Боже мой! Той все още не се е родил или най-малкото не се е появил!

Искреното възклицание на сестра му трогна младежа и той се приближи, за да вземе ръката й с двете си ръце. После каза:

— Преди едно момиче да се омъжи, то има годеник или любим, добра ми Андре!

Андре погледна смаяно Филип, засегната, че потапя толкова жадно очите си в очите й на девица, където се отразяваше цялата й невинна душа, сякаш искаше да проникне до мозъка на костите й.

— Сестричке, откакто се родихте, вие ме избрахте за свой най-добър приятел. Андре, вие се променихте без причина. Необходимо ли беше?

— Аз?! Да съм се променила? Към вас ли, Филип? Обяснете какво искате да кажете!

— Да, Андре — каза младежът и я притисна до гърдите си. — Вие не ме сметнахте за напълно подходящ човек или за твърде сигурен приятел, за да споделите, че сърцето ви е завладяно от любов!

— Братко! Приятелю! — възкликна Андре, която все повече и повече се учудваше. — Какво говорите? За каква любов намеквате? Кълна ви се, че не разбирам нищо от упреците, с които ме обсипвате!

— В такъв случай, след като вие самата ме насърчавате, ако стана прекалено точен и ако червенина залее бузите ви и срам притисне сърцето ви, сърдете се единствено на себе си! Защото с вашата непредпазливост ме принуждавате да проникна чак до дъното на душата ви, за да изтръгна оттам тайната й!

— Направете го, Филип, обещавам да не ви се сърдя.

Филип се вгледа в сестра си. Между назрялото в сърцето му обяснение и спокойствието на младото момиче имаше толкова силен контраст, че той не знаеше какво да мисли.

Преди младежът да заговори отново, Андре стана и го хвана подръка. После, гледайки го с неописуема нежност и обич, каза:

— Погледни ме в очите, Филип!

— О, нищо по-лесно от това! — отвърна младежът. — Това е най-голямото ми желание! Какво искаш да ми кажеш? — попита той и впери горещите си като въглени очи в очите на Андре.

— Искам да ти кажа, Филип, че винаги си бил мъничко ревнив по отношение на моята обич и приятелите ми, както и аз съм била ревнива по отношение на твоята любов и твоите грижи! Е, хайде — продължи младото момиче с усмивка. — Погледни ме пак в очите! Нима виждаш някаква тайна?

— Да. — отвърна Филип. — Ти обичаш някого.

— Аз?! Да обичам някого? — провикна се Андре.

После избухна в смях.

— Но може би някой обича теб?

— Бога ми, толкова по-зле! Това непознато лице никога не се е представило, нито пък е разкрило любовта си!

Филип отново хвърли косо поглед към Андре. Видът й отново му подсказа, че доктор Луи е допуснал грешка. Младежът така се зарадва, че целуна сестра си като ония мъченици, които вярват в чистотата на Дева Мария и непорочното зачатие, но едновременно с това изповядват и вяра в нейния божествен син. Точно в този щастлив за него миг Филип чу по стълбите стъпките на доктор Луи, който изпълняваше даденото обещание да посети отново момичето.

— Кой идва? — попита тя.

— По всяка вероятност доктор Луи — отвърна Филип.

В същия миг вратата се отвори и очакваният с толкова безпокойство от Филип лекар наистина влезе в стаята.

Още от преддверието погледът на лекаря и на наблюдателния човек се прикова върху Андре и вече не се отмести от нея. Било поради вълнението от идването на лекаря, било поради естествения ход на нещата, Андре отново получи един от онези пристъпи, които толкова плашеха Филип. Тя изведнъж се олюля и с болезнено изражение поднесе кърпичката към устните си. Филип беше твърде зает да посрещне доктор Луи и не забеляза нищо.

— Бъдете добре дошъл, докторе, и ми простете днешната грубост! Преди час бях развълнуван, но сега съм напълно спокоен.

Лекарят отмести за миг погледа си от Андре, за да разгледа лицето на Филип, и видя върху него само усмивка и радост.

— Поговорихте ли с госпожицата, както ви посъветвах? — попита той.

— Да, и в сърцето си виждам повече рая, отколкото ада.

Лекарят пое ръката на Андре и този път по-продължително измери пулса й. Филип го наблюдаваше и сякаш го насърчаваше: „О, по-смело, докторе! Вече не се боя от медицинските ви заключения!“

— Е, господине? — попита той гласно, а по лицето му се четеше тържество.

— Господин кавалер, бъдете така добър да ме оставите насаме със сестра ви — отговори доктор Луи.

Тези спокойно произнесени думи удариха право в лицето младежа и нараниха гордостта му.

— О, Боже! Пак ли съмнения? — попита той.

Лекарят му направи знак с ръка.

— Добре! Оставям ви, господине — прошепна мрачно Филип. — Бъдете честна с лекаря, Андре. Проявете лоялност! — добави той.

Младото момиче вдигна рамене така, сякаш не разбираше какво й говори брат й. Филип проговори отново:

— А докато той ви задава въпроси, отнасящи се до вашето здраве, аз ще се поразходя из парка. Часът, в който съм заръчал конят ми да е готов, е още далече. Така че, преди да тръгна, ще мога отново да поговоря с вас.

После младежът стисна ръката на Андре и се помъчи да се усмихне, но в това ръкостискане младото момиче усети някаква принуденост. Принуденост имаше и в усмивката му.

Лекарят съпроводи тържествено Филип чак до външната врата и я затвори зад гърба му. Като направи това, отново се приближи към Андре, но този път седна до нея на софата.