Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (22)

20.
Глава, в която Жилбер започва да не съжалява толкова много за загубеното екю

Когато след няколко минути Жилбер дойде на себе си, той не изглеждаше толкова учуден от положението, в което се намираше — в краката на млада жена, която внимателно го гледаше. Тя бе млада, двадесет и четири-двадесет и пет годишна, с големи сиви очи, чип нос и почернели от южното слънце бузи. Малки, капризно очертани и деликатни устни придаваха на привлекателното й и насмешливо лице характер на финес и предпазливост. Тя имаше най-хубавите ръце на света, които в момента бяха скрити в ръкави от лилаво кадифе със златни копчета. Вълшебните гънки на сивата й копринена пола, богато украсени, запълваха почти всичко и Жилбер с не по-малко изненада от всичко друго установи, че се намира в кола, теглена в галоп от три пощенски коня.

Понеже лицето на дамата бе усмихнато и изразяваше интерес, Жилбер я загледа, докато не се убеди напълно, че не сънува.

— Е, добре, момчето ми — каза госпожицата след известно мълчание, — по-добре ли се чувствате?

— Къде съм? — попита Жилбер.

— Сега сте на сигурно място, мой мили малки господине — отговори госпожицата със силен южняшки акцент, — но преди малко наистина рискувахте да попаднете под колелата на каретата ми. А, да! Какво ви се е случило, че паднахте по средата на пътя?

— Бях вървял прекалено много.

— От много време ли сте на път?

— От вчера, от четири следобед.

— И къде отивате?

— Във Версай, госпожо.

— И идвате?

— От Таверне. Един замък, който се намира между Пиерфит и Бар-льо-Дюк.

— Но вие почти не сте имали време да ядете?

— Не само че нямах време, госпожо, но нямах и средства. Загубих парите си по пътя.

— Така че от вчера нищо не сте яли?

— Само няколко залъка хляб, които взех с мен.

— Горкото дете! Но защо не помолихте някой да ви нахрани?

Жилбер се усмихна презрително.

— Защото съм горд, госпожо. По-добре да умреш, отколкото да загубиш честта си.

Госпожицата погледна своя събеседник, който изричаше всичко като сентенции.

— Но кой сте вие, за да говорите така, приятелю? — попита тя.

— Сирак съм.

— А как се казвате?

— Жилбер.

— Жилбер кой?

— Просто Жилбер.

— А-а-а! — каза младата жена все все по-учудена.

Жилбер видя, че предизвиква интерес, и гордо си помисли, че прилича на Жан-Жак Русо.

— Останах сам и изоставен в един стар замък, чиито господари току-що го напуснаха. Направих като тях — напуснах го и аз.

— И казвате, че сте си изгубили кесията? — попита тя вече на висок глас.

— Да. Имах само едно екю от шест ливри — каза Жилбер между срама да признае своята бедност или опасността да разкрие твърде голямо богатство, за което можеше да се предположи, че не е добито по законен начин, — но това, което имах, ми бе достатъчно.

— Едно екю от шест ливри за такова дълго пътуване? Но вие сте имали едва-едва колкото да си купите хляб за два дни. А пътят, о, Господи! От Бар-льо-Дюк до Париж, казвате? Нещо от порядъка на шейсет-шейсет и пет левги, мисля?

— Не съм пресмятал, госпожо, казах си трябва да стигна и това е всичко.

— И просто така — тръгнахте, бедният луд?

— О, не, краката издържаха, вярата, че ще успея, изчезна.

— Наистина, струва ми се, че ви видях доста отчаян.

Жилбер горчиво се усмихна.

— Какво ви минаваше през ум да правите? Удряли сте си главата или сте си скубали косите?

— Така ли смятате, госпожо? — попита Жилбер доста смутен.

— О! Да! Предполагам, че именно вашето отчаяние ви е попречило да чуете колата.

Жилбер си помисли, че няма да е лошо да се издигне още малко в очите на събеседничката си, като разкаже цялата истина. Инстинктът му подсказваше, че беше в интересно положение, особено за една жена.

— Наистина бях отчаян — каза той, — че не мога да продължа след една кола, която преследвах.

— Наистина! — каза младата жена, като се усмихна. — Но това е цяло приключение. Любов замесена ли е?

Жилбер не беше още достатъчно господар на себе си, за да не се изчерви.

— И каква беше колата, мой малък Катон?^[1]

— Една кола от кортежа на дофината.

— Но какво говорите! — извика младата жена. — Значи дофината е пред нас?

— Без съмнение.

— Мислех, че е отзад. Най-много в Нанси. Въобще ли не й се оказват почести по пътя?

— Напротив, госпожо, но, изглежда, че Нейно величество бърза.

— Дофината бърза? Кой ви каза?

— Предполагам.

— И откъде идват тези предположения?

— От това, че тя първо каза, че ще си почине два-три часа в замъка на Таверне.

— Е, добре! И после?

— Тя остана едва петнайсетина минути.

— Знаете ли дали не е пристигнало за нея някакво писмо от Париж?

— Видях да влиза, носейки писмо в ръка, един господин, който беше облечен с бродирани дрехи.

— Представиха ли този господин пред вас?

— Не. Знам само, че той е управител на Страсбург.

— Господин Дьо Стенвил, зетят на господин Дьо Шоазьол! Господи! По-бързо, кочияш, по-бързо.

Силен камшичен удар отговори на тази заповед и Жилбер усети, че колата, въпреки че и досега се движеше в галоп, се задвижи още по-бързо.

— Значи дофината е пред нас? — попита младата жена.

— Да, госпожо.

— Но тя ще спре да закусва — каза като че на себе си госпожицата — и ще я надминем, освен ако тази нощ… А спира ли тя тази нощ?

— Да, в Сен Дизие.

— В колко часа?

— Около единадесет.

— За да вечеря. Е, добре, значи ще трябва и да закусва. Кочияш, кой е първият по-важен град по пътя ни?

— Витри, госпожо.

— И на колко сме оттам?

— Около три левги.

— Къде ще сменяме конете?

— Във Воклер.

— Добре, карайте! И ако видите колона от коли по пътя, предупредете ме.

По време на размяната на тези няколко думи между госпожицата в колата и кочияша Жилбер отново почувства слабост. Сядайки, пътничката видя, че е блед, със затворени очи.

— О! Горкото дете, ето, че пак се почувства зле! — извика тя. — Грешката е моя, че го карам да говори, когато умира от глад и жажда, вместо да му дам нещо да пийне и да хапне.

И за да не губи повече време, госпожицата извади гравирано шише, на чието гърло висеше на златна верижка малка позлатена чашка.

— Пийнете една сълзица от водата на крайбрежието^[2] — каза тя, пълнейки чашата и подавайки я на Жилбер.

Този път Жилбер не изчака да го помолят. Дали защото толкова красива ръка му подаваше чашката, или пък защото той се нуждаеше от вода повече, отколкото в Сен Дизие.

— Ето! — каза госпожицата, — сега изяжте и една бисквита. След един-два часа ще ядете по-обилно.

— Благодаря, госпожо — каза Жилбер.

И изяде бисквитата, както бе изпил и питието.

— Добре! Ето, че сега сте малко по-добре — продължи госпожицата, — кажете ми, ако, разбира се, искате да ми се доверите, какво ви накара да последвате колата от кортежа на госпожа дофината.

— Ето истината с две думи, госпожо — каза Жилбер. — Намирах се в дома на господин барон Дьо Таверне, когато Нейно величество пристигна. Тя му заповяда да я последва в Париж. Той се подчини. И понеже съм сирак, никой не помисли за мен и ме изоставиха без пари и храна. Тогава реших, че щом всички отиват във Версай с помощта на хубави коне и карета, и аз ще отида, но пеша, с помощта на осемнадесетгодишните си крака и с тях ще стигна толкова бързо, колкото и те с конете и каретата. За нещастие силите ми изневериха или по-скоро обстоятелствата застанаха срещу мен. Ако не бях изгубил парите си, щях да ям, а ако бягах тази нощ, на сутринта щях да стигна конете.

— Виж ти каква смелост! — извика госпожицата. — Поздравявам ви, приятелю. Но струва ми се, че има нещо, което не знаете.

— Какво?

— Във Версай не се живее само със смелост.

— Ще ида в Париж.

— По това Париж и Версай доста си приличат.

— Ако не се живее със смелост, живее се с работа, госпожо.

— Хубаво казано, детето ми. Но каква работа? Ръцете ви не са нито на политик, нито на носач.

— Ще уча, госпожо.

— Изглеждате ми доста учен дори сега.

— Да, защото знам, че нищо не знам — отговори Жилбер философски, припомняйки си думите на Сократ.

— И без да бъда недискретна, може ли да ви попитам какво точно ще учите, малки приятелю?

— Госпожо — отвърна Жилбер, — мисля, че най-добрата наука е тази, която позволява на човека да бъде най-много полезен на себеподобните си.

— Но от вас може да стане чудесен лекар и, струва ми се, че вече говорите точно като такъв. След десет години ви обещавам да ви бъда пациентка.

— Ще се постарая да оправдая доверието ви, госпожо.

Кочияшът спря. Бяха пристигнали на мястото за смяна на конете, без да видят никаква кола.

Младата госпожица взе да разпитва. Дофината бе минала преди четвърт час. Щеше да спре във Витри, за да смени конете и да закусва.

Качи се нов кочияш. Младата госпожица го остави да излезе от селото с обикновен ход. После, изминали известно разстояние от последната къща, тя му каза:

— Кочияш, наемате ли се да настигнете колите на госпожа дофината?

— Да, разбира се.

— Преди да стигне във Витри?

— По дяволите! Те вървяха в бърз галоп.

— Но струва ми се, че и ние пътуваме в галоп…

Кочияшът я погледна.

— Тройно заплащане — каза тя.

— Трябваше да го кажете веднага — отговори кочияшът, — щяхме да бъдем вече на четвърт левга оттук.

— Ето ви едно екю от шест ливри към сметката. Да наваксаме загубеното време.

По време на смяната Жилбер бе слязъл и бе измил лицето и ръцете си на една чешма. От това те доста бяха спечелили, после бе сресал прекрасните си коси.

„Наистина — си бе казала младата жена — не изглежда зле за един бъдещ лекар.“ И тя се бе усмихнала, гледайки Жилбер. Той се изчерви, сякаш знаеше защо се усмихва неговата спътничка.

В смях изминаха почти две левги. Изведнъж младата жена нададе радостен вик и се хвърли на предната седалка толкова невнимателно, че този път покри изцяло с тялото си Жилбер. Тя току-що беше забелязала последните коли от ескорта да изкачват трудно един хълм, където бяха спрели двадесет карети. Почти всички пътници бяха слезли.

Жилбер се освободи от гънките на роклята на цветя, обърна глава през рамото й и коленичи на свой ред на предната седалка, търсейки с жадни очи госпожица Дьо Таверне сред всички изкачващи се дребни фигури.

Стори му се, че е разпознал Никол по шапчицата.

— Ето, госпожо — каза кочияшът, — какво да правим сега?

— Трябва да ги изпреварим.

— Да ги изпреварим е невъзможно, госпожо. Не можем да изпреварим дофината. Чумата да го вземе! Ще ни изпратят в каторга!

— Слушай, приятелю, оправяй се, както можеш, но аз трябва да ги задмина.

— По дяволите! Ще караме след тях до Витри! Там, ако Нейно кралско величество спре, ще помолим за разрешение да минем.

— Да, но ще попитат коя съм и ще разберат… Не, не, така не става. Да измислим нещо друго.

— Госпожо — каза Жилбер, — да тръгнем по някой заобиколен път около Витри, така ще минем пред госпожа дофината, без да сме проявили липса на уважение към нея.

— Момчето е право — извика младата жена. — Кочияш, няма ли заобиколен път?

— Закъде?

— Закъдето и да е, само да изпреварим госпожа дофината.

— А! Всъщност — рече кочияшът — тук надясно е пътят за Марол, който минава покрай Витри и се свързва с главния път при Ла Шосе.

— Браво! — извика младата жена. — Така ще направим!

— Но — каза кочияшът — госпожата знае, че постъпвайки по този начин, аз удвоявам пътя си.

— Получавате два луидора, ако сте при Ла Шосе преди дофината.

— Госпожо, не се ли страхувате, че каретата може да се счупи?

— Не се страхувам от нищо. Ако се счупи, ще продължа на кон.

Кочияшът удържа на думата си. Направи всичко, което е по възможностите на един човек да счупи каретата, но и да пристигне навреме. Двайсет пъти Жилбер скачаше върху спътницата си, двайсет пъти тя от своя страна падаше в ръцете му. Той успя да бъде учтив, спази благоприличие. Знаеше да владее усмивката си, когато казваше на младата жена, че е много красива.

Близостта сама се поражда от самотата и дупките на пътя — след два часа на Жилбер му се струваше, че познава спътницата си от десет години, а от своя страна младата жена — че познава Жилбер от рождението си.

Около единадесет часа достигнаха главния път от Витри към Шалон. Един куриер, когото разпитаха, им каза, че дофината не само закусва във Витри, но се почувствала толкова уморена, че щяла да си почине два часа. Добави, че е изпратен към следващото място за смяна, за да предупреди сменящите конете да бъдат готови към три-четири следобед.

Тази новина изпълни с радост пътничката. Тя даде на кочияша двата обещани луидора и се обърна към Жилбер.

— Честна дума! Ние също ще ядем при следващата смяна — каза тя.

Но бе вече предрешено, че Жилбер отново няма да яде и на това място.