Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (104)

102.
Какво въздействие оказаха думите на непознатия върху Жан-Жак Русо

Като чу странните думи на непознатия, треперещият и уплашен Русо бързо си проби път в навалицата. Той, изглежда, съвсем бе забравил, че е стар човек. През цялото време философът не престана да размишлява и да си задава въпроси. „Аз бих искал — разсъждаваше философът — да знам същността на плановете за духовното възраждане на човека, за което толкова приказват някои умове, кичещи се с прозвището религиозни просветители^[1]… За малко да повярвам, че от Германия могат да дойдат насам и добри идеи, но в тази страна има само бира и мъгла. Без малко да опетня името си, свързвайки се с няколко глупаци или интриганти, които щяха да си послужат с него, за да прикрият собствената си глупост. О, не! Няма да го бъде! Усетих опасността и ще я избегна.“

Русо спря за миг и застана насред улицата, за да си поеме дъх, подпирайки се на бастуна. „Все пак — продължи мисълта си той — това беше една красива заблуда: да получиш свобода по време на робство, да завладееш бъдещето без сътресения и без шум, да скроиш цяла мрежа от заговори, докато тираните спят… Звучеше ми примамливо и аз имах глупостта да повярвам… Не искам да изпитвам страх, подозрения, нито пък съмнения, недостойни за един свободен и независим човешки дух.“

След тези изводи той пак се забърза, но като видя няколко агенти на господин Дьо Сартин, изплаши се, ускори ход и се скри в най-гъстата сянка на високите колони, покрай които вървеше.

Оттук до улица „Платриер“ не беше далеч. Русо измина разстоянието бързо, изкачи стремглаво стъпалата до жилището си като подгонена сърна и се строполи върху едно кресло в стаята си, без да има сили да отвърне поне с една дума на въпросите, с които го отрупа Терез.

След вечерята Русо не посвири на клавесина, както правеше обикновено, а започна нервно да обикаля стаята, като повече от сто пъти погледна през прозореца, за да види какво става на улица „Платриер“.

Терез внезапно изпита ревност. Като забеляза, че Русо не го свърта на едно място, често се приближава до прозореца и гледа замечтано навън, тя се обади:

— Аха, разбирам на какво се дължи вашето вълнение. Преди малко сте се разделили с някого?

Русо я погледна така стреснато, че тя видя в страха му ново потвърждение на правотата си.

— О! Среща — въздъхна облекчено Русо, който най-сетне разбра, че в случая става дума за ревност. — Да не сте полудяла, Терез!

— Знам, че би било лудост — заяви тя, — но вие сте способен на всичко. Само че как ли ще тръгнете да завладявате женски сърца със сбръчканото си лице, с разхлопаното си сърце и с тази отвратителна кашлица?

— Терез, нали знаете, че няма нищо подобно! Оставете ме да си помечтая на спокойствие.

— Вие сте човек със свободно поведение — отвърна Терез сериозно.

Русо се изчерви така, сякаш му бяха казали истината или пък му бяха направили комплимент. Тогава Терез реши да се намръщи, да смути семейния мир, да тряска врати и да си играе със спокойствието на Русо, както постъпват децата, които слагат в кутия железни пръстенчета и тракат оглушително с тях.

Русо се спаси в кабинета. Този скандал малко понамали страха му. Той си помисли, че рискува, ако не отиде на тайното събрание, за което беше споменал непознатият.

„Щом има наказания за издайниците, сигурно има и такива за равнодушните или небрежните — каза си той. — Освен това аз отдавна съм забелязал, че големите опасности не са най-страшните, поне не повече от големите заплахи, а и при подобни обстоятелства рядко прилагат смъртно наказание. Още повече че в масонската ложа може би има и някой памфлетист, който да ми е съсед. Ами че този драскач ще напише глупости по мой адрес и ще ме направи за смях на цял Париж… Та аз имам навсякъде неприятели!“

След минута Русо отново промени хода на мислите си: „Е, добре де — разсъждаваше той — къде са смелостта и чувството ми за чест? Дори целият свят да се е съюзил срещу мен, за да предизвика моето падение, всичко да се срути върху ми — ще отида! О, виждам една висока пирамида, върху която бъдещите векове ще поставят бюста на Русо, гражданина на Женева… защото той е изпълнил обещанието си и в името на истината е рискувал свободата си, с други думи, останал е верен на своя девиз Vitam impendere vero^[2].“

Тук Русо прекъсна разсъжденията си, седна пред клавесина и за да подтикне още повече развихреното си въображение, засвири най-силните и войнствени песни, които инструментът позволяваше.

Дойде нощта. Сърцето на Русо заби силно. Той облече новата си дреха, сякаш отиваше на разходка, и за миг застана пред огледалото, за да разгледа лицето си. Черните му очи бяха живи и изразителни и това го очарова. После взе тръстиковия си бастун и без да събуди Терез, се измъкна от дома.

Русо забеляза, че мнозина от зяпачите се изгубваха по пътя, сякаш пропадаха вдън земя. Той разбра, че те бяха дошли на това място със същата цел като него самия, и затова реши да последва примера им и да направи вече описаната по-горе маневра, която не бе никак трудна…

Нашият герой не чака дълго. Една препускаща по улицата кола разцепи потока хора на две и ги принуди да се прилепят към стените на къщите… Нашият философ забеляза, че вниманието на всички беше заето с кабриолета и стояха с гръб към къщата. Оказал се сам, той бързо тръгна по алеята и изчезна.

Само след няколко секунди той забеляза светлина, на която някакъв мъж, който приличаше на уморен от тежък ден търговец, четеше или се преструваше, че чете вестник. При шума от стъпките на Русо мъжът, огрян от фенера, вдигна глава и допря пръст до гърдите си.

Философът отговори на този символичен знак, като допря пръст до устните си.

Начаса човекът скочи и бутна една вратичка, изкусно направена в ламперията, на която се беше облегнал. Посочи на Русо стръмна дървена стълба, която водеше надолу. Макар и стръмна, стълбата не беше висока. Русо преброи седемнадесет стъпала и веднага след това го лъхна силна топлина. Тя идваше от множеството хора, събрани в подземието.

Влизането на Русо не предизвика интерес или учудване у никого.

Забеляза свободно празно място върху една от последните пейки и колкото можеше по-скромно, зае мястото си зад останалите мъже. После преброи, че в избата имаше тридесет и трима души.

Върху нисък подиум беше поставено малко писалище, което очевидно беше предназначено за председателя^[3].